Ще нарека новата книга със спомени от Иван Теофилов „Гласът на тишината“ „антологични мемоари“ и с това определение я сродявам с по-ранните му книги „Монолози“ (2001), „Вселената на яйцето“ (2011) и „Митология на погледа“ (2013). Структурата на „Гласът на тишината“ е сходна с „Монолози“ – отделните спомени са със заглавие, а не с номерация, както в другите мемоарни книги на поета. Сред спомените от детството, студентските години, началото на поетичните публикации, работата в театъра и разказите за познанства с интелектуалци, в книгата има поместени и фрагменти за поезията и за писането, някои от които читателят познава от „Вселената на яйцето“ (2011) и „Митология на погледа“ (2013). Книгата завършва, също както „Митология на погледа“, с преводи – от Иван Бунин и Йосиф Бродски. Но е необходимо да отбележим за мемоарните издания на И. Теофилов, че очаквано и закономерно от книга в книга, авторът увеличава спомените за срещи с поети, преводачи, интелектуалци. „Гласът на тишината“ следва закономерността в описанието на личностите и в съпоставянето на времената и на местата, когато и където се осъществяват срещите с описаните лица, както и другите книги на Теофилов. Именно тази последователност ме навежда на определението „антологични мемоари“.
Всяка личност, описана в спомените, е въведена с оцветяване, характерно за времето. Шестдесетте години са белязани от съпротива и от стремежа нещо да се случи. Образите на поетите, художниците и преводачите изникват устремени, но не, разбира се, към светлото бъдеще, а към отстояването на творческия космос. Вероятно това се дължи и на благословеното въззрение на младостта, която независимо от времето, било то на свобода или несвобода, вярва, че може да промени света. Осемдесетте се явяват като период, в който вече могат с упоритост да се реализират идеи и така да се прокарват в литературната среда непопулярни имена – български и преводни. Деветдесетте години изникват пред читателя не само с демонстриращите писатели в Града на истината, но и със зародилите си писателски проблеми – разпадащото се писателско сдружение, което се приютява в кафенето на Палми Ранчев, но също и със смаляването на ролята на творците, видяно от Теофилов и като физически признак. Образът на преводача Стоян Бакърджиев е реконструиран в началото на 90-те с характеристики на човек „смален в овехтелия си шлифер“. Подобни образи срещаме и в поезията на Теофилов, с тях той изобразява смазаната от времето човешка личност. Деветдесетте години виждаме и като време на напразната надежда, раждането на объркания, социално безпомощния човек. Единственият изход, който Теофилов съзира и споделя в „Гласът на тишината“, е намиране от всекиго на упование, начин, чрез който да оцелява: „Така че заемете с това, което е заложено у вас… Потърсете своя девиз. Друг изход няма“. Дали в това не е гласът на тишината и дали това не е причината за особеното озаглавяване на книгата? Упованието в нещо, което за всекиго е различно и лично, но в крайна сметка придаващо смисъл на живота.
В разказаните си срещи с творци – художници, поети, писатели, преводачи – Иван Теофилов антологизира познанствата си с тях и дава своята гледна точка към творчеството на споменатите личности. Един от творците с по-кратко представяне в „Гласът на тишината“ например е Георги Мицков. Бележката за него, сравнена със спомените за Николай Кънчев, за Еди Вартан или за Иван Методиев, е лаконична. Вероятно причината е във винаги кратките им срещи, но включването му в самостоятелен разказ може би служи на идеята на Теофилов да изговори имена, които в „шаренията на литературните ни шумотевици“ ще бъдат или вече са незаслужено забравени, защото обречеността на всяко следващо поколение е да вижда в себе си родоначалие, а не продължение, част от пътя на една общност.
Четена по такъв начин, новата мемоарна книга на Иван Теофилов може да бъде мислена като антология от имена на творци, които следва поколенията да помнят, а ако не познават – да научат. Жестът може да намери свои аналози в други подобни проекти от каноничните ни автори от времето на модернизма. Но ми се иска да припомня и една особена антологична книга, изготвена неотдавна от Иван Цанев – „Между два разговора с И. Ц.“, която вместо разкази за личности, както „Гласът на тишината“, съдържа творби от автори – поети, литературни критици, литературоведи от различни поколения; подобно на мемоарна книга, всичко включено в „Между два разговора с И. Ц.“ е обединено от фигурата на Иван Цанев като съставител, субект и обект. Но чрез този обект Иван Цанев конструира българския литературен свят чрез пъстрото му многообразие. Така и Иван Теофилов чрез своя разказ за срещите си с различни творци изгражда ако не панорамна, то представителна картина на съвременния български литературен живот.
Всъщност подобна склонност у поета към антологизиране се забелязва и в други негови по-ранни творчески изяви. От една страна, можем да посочим съставената през 1995 г. „Антология на българския символизъм“, а от друга – да си припомним стихосбирката „Да“ (1994), за която Пламен Дойнов пише, че прави впечатление на „прелиминарна (предварителна) лична антология, изградена предимно от нови стихове, които обаче са представителни за цялото поетическо творчество на Иван Теофилов“. Антологичен характер имат и стихотворенията на Теофилов за поети и хора на изкуството.
Накратко, „Гласът на тишината“ чрез разказаните в нея спомени за каноничните ни поети като Елисавета Багряна и Атанас Далчев, отвеждащи И. Теофилов към следващите обогатяващи срещи, оставят у читателя впечатление за равносметка на удовлетвореността. Равносметка, която не зависи от превратностите на времето или може би е въпреки тях. Нормалността, която Теофилов пише, че очаквал да се случи, всъщност се е състояла и се случва всеки път, когато се залавяме за работа и вместим между вечните неща знаменията, носени от обогатяващите общувания с хората, които са ни ценни.
ЯНИЦА РАДЕВА
Иван Теофилов, „Гласът на тишината“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2018.
