Както всяка година, и тази зададохме въпроса „Кое е според Вас литературното събитие на годината?“ Ето отговорите на поети, писатели, литературни критици и публицисти.
Мирела Иванова, поетеса:
За мен най-вълнуващи бяха различните тържествени, научни, литературни и книжовни събития, с които бе отбелязан 140-годишният юбилей на П. К. Яворов, преоткриването в слова и слово на гениалния ни трагически поет.
Прочетох и много интересни български книги в различни жанрове: радвам се на младата ни поезия, харесвам Бистра Величкова и Албена Тодорова и техните стихосбирки „Бог в очакване на дилъра“ и „Стихотворения, от които ти се живее“.
В прозата съм пристрастна и пристрастена към „Кедер“ на Йорданка Белева, а току-що прочетох на един дъх и „Жажда“ от Захари Карабашлиев.
Забележителни са двуезичните, огледални томове на българския и украинския поетичен авангард, издадени от Института по литература на БАН, който заслужава поздравления и за юбилейния сборник „Памет за Яворов в Анхиало/Поморие“.
Върна ли се към Яворов, не мога да пропусна тъничката и изумителна книжчица с трите слова за поета на проф. Михаил Неделчев.
Като антисъбитие ще отбележа възобновяването на чудовищната догматична реч покрай скандала около литературната награда „Иван Пейчев“. Не е за вярване, че от идеологическия нафталин на 50-те години на отминалия век могат да бъдат извадени и въведени в употреба толкова разпенени, клеветнически, омерзителни думи днес.
Антония Велкова-Гайдаржиева, професор във ВТУ:
Не се наемам ценностно да йерархизирам художествените творби, литературоведските изследвания и културните събития през изминалата година, както го изисква отговорният критически труд и както са го правили най-авторитетните естетически ценители в годишните прегледи от миналото. И все пак ще посоча книгите, които са провокирали размисли, оценки. „Христо Ботев. Да драснем кибрита на въстанието… Политическият роман на поета“, съставителство, предговор и бележки към изданието Иван Радев. Акад. Радев конструира post factum недописания политически роман на Ботев, подреждайки в единно цяло статиите му от в. „Знаме” под общото заглавие „Да драснем кибрита на въстанието…” Това е проза на късото дихание, на смъртоносното горене. „Българска литература от Освобождението до Първата световна война. Част 2” на Милена Кирова – една крайно необходима история на следосвобожденската ни литература, потапяща в най-фасциниращото ни литературно време, увлекателно разказана като алтернативни истории за книги и авторски фигури, но и като есенциалистки поднесени профилиращи щрихи. Излязла в края на 2017 г., „Прочити върху християнския дух на българската литература” на Мария Огойска провокира липсата на традиция в българското литературознание да се осмисля родната художественост през призмата на религиозно-православното, на верско-духовното. Въпреки че има за обект на своите аналитико-интерпретативни наблюдения крайно различни творби в идейно-тематично, в жанрово-поетологично, в светогледно-почерково отношение, авторката впечатляващо ги сговаря в полето на християнската православна култура. „Воля за всеобхватност: Иван Богданов”, съставители Михаил Неделчев и Пламен Дойнов – за първи път в българската литературна история се постига колективен портрет на една многофункционална литературна личност, проблематизирани са различните професионални и социални роли на писателя – на критик и историк на литературата, на архивист, енциклопедист и биограф, особено чувствителен към драматичните фигури в българския духовен живот; успял да превърне следдеветосептемврийската институционална изолация в предимство на изследвача. „Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници” на Мира Душкова – респектираща с всеобхватността си и интердисциплинарността си проникновена монография за една от представителните писателски фигури на модерната българска интелигенция. Блазни ме мисълта, че изследователският модел на конструираните множество сюжети и диалогични връзки между К. Константинов и ярките творчески присъствия на времето, чрез които се изгражда сложният образ на писателя, е зададен от монографията „Васил Пундев и българската литература”. Винаги съм възприемала биографиите на публичните и героическите личности като изкуство да се разказват истории, но и да се мисли националната съдба. „Автобиография” на Райна Княгиня е поредното доказателство.
Събития: кръглата маса „Ботев и българската литература”, посветена на 170-годишнината на поета и проведена във ВТУ, с непознатите до момента ракурси и интердисциплинарните прочити е сред приносните национални форуми от тази година. Годишните награди на портал „Култура” – достойна за уважение естетико-хуманитарна селекция, никаква случайност в избраните заглавия и творчески персони.
Антоанета Алипиева, литературен критик, лектор в Белградския университет:
Не бих отбелязала творба или автор, които ярко да съм преживяла. Отдавам го на това, че не всичко съм проследила. Ще посоча книгата на един поет, когото ценя: Ивайло Иванов и неговото избрано „Просторът ми е сетният престол. Избрана лирика”. С голямо любопитство се отнесох към „Автобиография” на Райна Княгиня. Винаги съм била заинтересувана от поредицата на Института за изследване на близкото минало. Ще отбележа „Орбити на социалистическото ежедневие” от Иван Еленков.
Събитията? Мина един шумен и безсмислен литературен скандал, в който се оказа, че всички, включително и градските журита, дълбоко чувстват литературата. Но това, което истински преживях, беше смъртта на моя приятел и колега Вихрен Чернокожев. Този мъж притежаваше голям човешки и професионален морал. Неговата смърт беше събитие, за съжаление, печално, невъзвратимо.
Диана Атанасова, старобългарист, преподавател в СУ:
Сред личните ми литературни събития за тази година са „Мир вам” на Емилия Дворянова и „Всичките наши тела” на Георги Господинов от българската проза и „Ето ме” на Джонатан Сафран Фоер (в превод на Петя Петкова) от преводната. В полето на хуманитаристиката това са книгите на Елка Мирчева „Староизводните и новоизводните сборници – преводи, редакции, преработки, книжовноезикови особености” и на Румен Даскалов „Големите разкази за Българското средновековие”.
Яница Радева, писател:
За литературно събитие за календарната година обикновено се обявяват книги, които са нашумели и е добре този шум да е бил произведен три дни преди попълването на анкетата, докато събитието не е забравено. Очаквано е за литературно събитие да се обявят книги, които участващите в анкетата са прочели. Тъй като крайният срок на анкетата съвпада с Панаира на книгата, то много заглавия, предвидени да бъдат представени там, не могат да бъдат споменати и в следващата анкета, защото едногодишният период е достатъчно дълъг, за да бъдат забравени. Затова ще спомена няколко книги, които излязоха или в последния месец на 2017 г., или през първата половина на 2018 г. Правя уговорката, че те не са писани от български автори, но бих желала да са. Това са „Сватбата на Кадъм и Хармония“ от Роберто Каласо в превод на Толя Радева, „Вратата“ от Магда Сабо в превод на Нели Димова, „Репетиции“ от Владимир Шаров в превод на Здравка Петрова. Те са ценни със света, който показват и с начина, по който са написани, и понеже са преводни, и с работата, която преводачите са свършили. Ще спомена и друга книга – „Фрагменти“ от Архилох в превод на Георги Гочев и Петя Хайнрих. За български роман, който смятам, че има важно място в тазгодишната анкета, е романът „Мир вам“ от Емилия Дворянова.
Смятам, че е важно да се спомене и невръчването на Националната награда за поезия „Иван Николов“. Жестът на учредителя – „Жанет 45“ в лицето на г-жа Божана Апостолова, сигнализира за нещо, което би могло да се нарече анитисъбитие. Трудността на съвременната българска поезия да заяви нов и запомнящ се почерк, каквито са тези на Иван Цанев, Георги Рупчев или Николай Кънчев. Но въпреки тази трудност похвални са усилията за възраждането й и огласяването в камерното пространство „Хралупата“ в София. Вероятно има още такива места и тяхното зараждане е необходимо за обновяване на съвременната литература.
Манол Глишев, поет и публицист:
Събитието през 2018 г. е, че няма събитие. Не че Нобеловата награда за литература винаги е на ниво (например в 2016 г. тя беше пълен абсурд, колкото и да си падаме по песните на Дилън), но сега направо я няма. Случвало се е и преди, разбира се, но това става относително рядко и си струва да се отбележи. Нима в момента по света няма значими автори или пък те до един са я получили?
Ако си говорим специално за България (която сама по себе си обикновено е едно голямо не-събитие, антисъбитие, липса на събития, територия без събитийност), то тук все пак излязоха лекциите „За поезията“ на Кирил Кадийски – което е чудесно, защото е среща с професионализма в тази уж неподдаваща се на професионализиране човешка дейност. Пламен Дойнов пък ни прочете най-новите си политически стихотворения, а те, както винаги, са забавни, духовити, някак странно изискани и вероятно ще оцелеят доста по-дълго от моментните поводи за написването си.
Признавам, не ми е безразлично, че и аз успях да издам третата си книга. За всеки автор е приятно да види работата си в готов вид. Но това е събитие най-вече в личен план.
Друго? На български излезе „Да мислиш двайсети век“ от Тони Джъд. Книгата е ценна и в този смисъл е събитие… ако я прочетат повече хора.
Боян Папазов, драматург:
Моето литературно събитие за 2018 г. е „Царството“ на Еманюел Карер. Изданието е от 2016 г., но я четох това лято. Всеки просветен би трябвало да я има в библиотеката си.
Кристин Димитрова, писател и преводач:
„Втора кожа” от Катерина Стойкова. Респект пред смелостта й.
„Тази вечер нищо не е случайно” от Палми Ранчев – за хората далеч от властта и парите; „Зелените очи на вятъра” от Здравка Евтимова – за хората далеч от големия град; „Накъде тече реката” от Чавдар Ценов – за хората далеч от трескавата деятелност на времето ни. Благодаря им, че са верни на себе си. Очаквам с нетърпение да прочета „Водната кула”. Младата Диана Петрова не се плаши нито от еротика, нито от жанр и напредва с широки крачки.
„Българска литература от Освобождението до първата световна война – част 2” от Милена Кирова. Биографии, отношения между писателите, заявени доктрини и реални постижения са разказани с дълбоко познаване на периода и справедлива дистанция на преценката. От преводната хуманитаристика – Тимъти Снайдър с „Пътят към несвободата”. Обяснява доста неща от днешната международна политическа ситуация, които ги няма в пресата, а вероятно и няма да се появят.
Иван Христов, поет:
Кое е моето литературно събитие за 2018 г.? Митко Новков, „От Мърквичка до Минотавъра“: заради това, че ми показа, че не всичко в съвременната българска критика е лъжа, скудоумие и претенция; и Лора Динкова, „Диагноза тишина“: заради това, че ми показа, че не всичко в днешната българска поезия е леко, сладко и просто.
Румяна Л. Станчева, преподавател в СУ и преводач:
Компаративните ми предпочитания за 2018 започват с „Отело, мавърът от Валона“, роман от съвременния албански писател Бен Блуши, в превод на Екатерина Търпоманова. Предизвикателен с антиципациите към Шекспир, с нов албански и европейски мит за значимостта на средновековна Валона, днес пристанището Вльора, поддържало някога близки търговски (и любовни) връзки с Венеция.
Разширеният и към културните процеси поглед (антологии, преводи…), психологическото вглеждане, обвързването с общи за европейските литератури тенденции придават ново звучене в идеите на българските писатели, включени в „Българска литература, част 2. От Освобождението до Първата световна война” от Милена Кирова.
С причудлива корица от Петра Керкенезова, сборникът „Литература и техника“, съставен от Надежда Стоянова, Сирма Данова, Владимир Игнатов и Мария Русева носи компаративен потенциал, свързан с идеите от първата половина на ХХ век, авангарда и футуризма, а и с много други разклонения по темата.
Владимир Трендафилов, литературен критик и преводач:
При поезията, може би неслучайно, най-ярките книги за годината излязоха в началото и в края й. В хронологичен ред това са: „Втора кожа“ на Катерина Стойкова, „Черно. Избрана поезия“ на Илко Димитров, „Ти, непрестанна новина“ на Иван Ланджев и „Уважаеми пътници“ на Кристин Димитрова. От чуждоезичната поезия бих откроил томчето „Съвременни португалски поети“, в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев, а от родното стихотворно наследство – второто допълнено издание на „Завета на дедите“ на Иван Йончев. В прозата 2017 г. беше по-силна от 2018-а, но все пак: „Тази вечер нищо не е случайно“ на Палми Ранчев. В областта на високата хуманитаристика най-силно ме впечатли сборният том на Умберто Еко „Средновековното мислене“, в превод на Ина Кирякова и Цочо Бояджиев, а от родните заглавия – вторият том на „Българска литература“ на Милена Кирова.
Федя Филкова, поет и преводач:
„Доброто стихотворение е принос към действителността”, твърди големият Дилън Томас. Негово ново и допълнено издание в блестящия превод на Александър Шурбанов ни поднесе предколедно издателство „Жанет 45“.
И понеже ще се огранича само в „прокрустовото ложе” на поезията, иначе изброяването ми би надхвърлило рамките на определените редове, ще спомена следните поетически книги, които според мен са „принос към действителността”: Мирела Иванова със „Седем/стихотворения с биографии”, Издателска къща „Хермес”; Албена Тодорова със „Стихотворения, от които ти се живее”, издателство „Жанет 45“; Бистра Величкова с „Бог в очакване на дилъра”, издателство „Ерго”; и Манол Глишев с „Извънсезонни наблюдения”, Black Flamingo Publishing, София.
„Принос към действителността”, към нашата действителност, бяха и стихотворенията от ноемврийското поетическо четене на поета Пламен Дойнов под надслов „Нова политическа поезия: Втора нощ”.
Или както казва той в един от своите фрагменти към нова политическа поезия:
„Чрез новата политическа поезия поезията отива при политическото, за да си вземе езика обратно, присвоен от лицата на властта и пазара, от монопола на жълто-кафявите медии и да възстанови изличения смисъл на думите, да реабилитира достоверността на лирическото изказване, да върне съвестта на езика.
А другото име на съвестта е паметта.”
Думата „памет” от фрагмента на Пламен Дойнов ме задължава да спомена непременно и представителната и удивителна антология „Български поетически авангард”, дело на Михаил Неделчев, Елка Трайкова и Мариета Иванова-Гиргинова и издадена двуезично (на български и украински) от Издателски център „Боян Пенев”, София.
Митко Новков, литературен критик и публицист:
„Седем стихотворения с биографии“ – Мирела Иванова;
„Дордето слънцето се пръсне“ – Дилън Томас, превод Александър Шурбанов;
„Кедер“ (разкази) – Йорданка Белева; „200 линейки на час“ (разкази) – Йордан Д. Радичков; „7 смъртни гряха“ (роман) – Иван Стамболов; „Накъде тече реката“ (роман) – Чавдар Ценов; „Тази вечер нищо не е случайно“ (разкази) – Палми Ранчев; „Пиафи“ (роман) – Недялко Славов;
„Търговецът на начала на романи“ (роман) – Матей Вишниек, превод Огнян Стамболиев; „Седмата функция на езика“ (роман) – Лоран Бине (превод Владимир Сунгарски); „Морска книга или Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“ (роман-есе) – Мортен А. Стрьокнес, превод Мария Змийчарова; „Голямата война“ (роман) – Александър Гаталица, превод Таня Попова; „Джин в окото на славея“ (приказни истории) – А. С. Байът, превод Димана Илиева и Ангел Игов;
„За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература“ (интервюта) – Емил Басат;
Двете изкуствоведски книги-албуми за Елиезер Алшех и Цанко Лавренов.
Румен Баросов, поет и главен редактор на списание „Ах, Мария“:
Литературното събитие на 2018 г. ли? За мен (нескромно, но пък лично) – излизането на новия брой на литературното хартиено момиче „Ах, Мария“, питащо се кои са най-превежданите БГ автори. За първи път броят на списанието е билингва – на български и английски и включва 36 автори на 360 страници. Редактор на текстовете на английски е британският поет и преводач Том Филипс, живеещ в България. Впечатляваща селекция и вдъхновяващо приключение с автори, в които „Ах, Мария“ вярва. С новия си брой 28-годишната нимфетка отбелязва още едно десетилетие, което отминава. Обръщайки погледа си едновременно навътре и навън – към и от съвременната българска литература.
Иван Теофилов, поет:
С благодарност към някои от книгите, достигнали до мен:
„Космически елегии“ на Рада Панчовска. Книга със самоотвержена прямота и критически език, бичуваща този травмиран и алогичен свят, който години наред сме създавали неотстъпно и безпаметно. Поезия за силата на духа, непринудено съчетание на необикновена откровеност и чувствителност до краен предел с впечатляваща ерудиция и неукротима енергия.
„Всичките наши тела“ на Георги Господинов. Една (и моята) насъщна книга, която колкото пъти разгръщаме, толкова пъти ще ни озарява и обдарява. Майсторска книга, в която и най-крехкото превъплъщение съдържа енергията на високото писане. За писател с такъв изключителен езиков дар, европейска нагласа и завидна лична култура е било неизбежно да стигне до най-лапидарния слог, тоест до въжделения изказ на творчеството си.
„Черно“ на Илко Димитров. Поезия на синтеза, заета изцяло с параметрите на вътрешното пространство. Видният поет и естетик е обединил три от книгите си в изящна панорама от избистрени размишления, разгърната в множество житейски, философски и културни интерпретации, ревностно заети със загадките на човека и света, и съответно на поезията.
„Ти, непрестанна новина“ от Иван Ланджев. Книга, която ще зарадва истински почитателите на поезията. Нейното провокиращо заглавие не само сумира написаното, но е и действителен предвестник на стойностна поезия. Поезия, свързана с търсенето на „своя“ идентитет, с вътрешния монолог за творческите си усилия и непримиримост и с разреждането на това лирическо напрежение от тънкия, чувствителен хумор и насмешливата усмивка на Иван.
Емил Басат, литературен критик:
- Александър Шурбанов – „Дендрариум“, избрани и нови стихотворения.
- Преводите на Александър Шурбанов: „Самсон агонистът“ от Джон Милтъни „Дордето слънцето се пръсне“ от Дилън Томас.
- Ървин Ялом, „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър“, превод Ангелин Мичев.
- Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър: „Да мислиш двайсети век“, превод Невяна Андреева.
- 66 съвременни немски поети. Антология на Венцеслав Константинов.
- Карел Хинек Маха, „Избрано“, превод Жоржета Чолакова и Анжелина Пенчева.
- Симеон Радев, „Силуетии портрети из литературата и изкуството“, неиздаван ръкопис, предговор, съставителство и бележки Ива Бурилкова и Цочо Билярски.
- Антон Страшимиров, „Червени страници“, подготвена и предговорена от Цочо Билярски.
- Двутомникът с избрано на учителя на толкова много литератори – професор Никола Георгиев.
Тематичните броеве на ЛВ, посветени на Збигнев Херберт, подготвен от Маргрета Григорова и „Полската литература между двете двете световни войни”, подготвен от Маргрета Григорова и Кристиян Янев, излезли с подкрепата на Полския институт в София.
Валери Валериев, поет:
„Втора кожа“ на Катерина Стойкова;
„Кедер“ на Йорданка Белева;
„Извънсезонни наблюдения“ на Манол Глишев.
Петя Хайнрих, поет и редактор на сп. НО ПОЕЗИЯ:
Ако под събитие разбираме книга, то нека тогава да посоча една. Такава действително се появи тази година, отлепи и се издигна високо. Актуална, майсторки написана, по острието. Книга, която остава. Добре дошъл, страх! Стихосбирката „Втора кожа“ (изд. ICU) на Катерина Стойкова.
Бойко Ламбовски, поет:
Литературното събитие е скандалът в Шведската академия и „празната година“ при Нобеловите награди за литература. Това е могъщ индикатор за промяната в обществата към субординациониия компонент при отношението „писател – читател“, знак за девалвация на „култа“ към творците като цяло, в частност – към литературните такива. Все повече обществата сякаш казват на литературния съзидател: „Ти си просто комедиант при буквите, Шехеразада за миг, която обаче не ща и да виждам. Забавлявай ме, ако можеш, още малко, щото инак влизам в чата…“
Разбира се, излязоха хубави книги у нас – ще спомена имената на Иво Беров и Алек Попов, на Деян Енев и Галин Никифоров, на Йорданка Белева и Кристин Димитрова, на Здравка Евтимова, Недялко Славов и Елена Алексиева, още блестящото издание на Дилън Томас в превод на Александър Шурбанов. И поне още трийсетина равностойни на тях имена и заглавия… Но не бих ги нарекъл събитие, а сгъстяване на рефлекторната реактивност, нов и богат спазъм на колективната памет.
Пламен Антов, поет, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН:
Ще посоча няколко неща от различен порядък, които смятам посвоему важни – всяко в своята област – без да ги степенувам.
Първото – скандалът около Юлия Кръстева… Впрочем какво скандално има тук – просто Властта за пореден път разкри бруталното си лице, смилайки, или опитвайки се да смеле онова, което многократно я надвишава – и „преди”, и „сега” (без да правя същностна, принципна разлика между двете). По обичайния си начин, криейки се под маската на благовидни предлози като „истина”, „демокрация” или „свобода на словото”. За мен чертата минава не между „преди” и „сега”, не между „отсам” и „отвъд”, а между Властта преди и сега срещу Интелектуалеца – това е фундаменталната, принципна позиция, от която съдя всички конкретни казуси. Властта винаги оперира гнусно и подло – и „преди”, и „сега”; и „отсам”, и „отвъд”. – Поредният повод за отприщване на ниските страсти на малки хора, несъзнаващи ролята си на подлайващи покрай ботушите й палаши, оставили се да бъдат употребени под някакъв изглеждащ красиво предлог.
Второ – т.нар. скандал около „Култура”. Присъединявам се към преобладаващото удовлетворение от щастливата в крайна сметка развръзка. Щастлива, макар и по един парадоксален начин: старата „Култура” продължи да съществува под нова титра, а под старото име се появи едно напълно ново издание. Прекрасно – две вместо едно. И двете необходими, допълващи се – чета ги с радост. Да продължи да ги има!
Трето – този път без скандали: романът „Мир вам” на Емилия Дворянова. Един извънредно достоен писател, който успява да си върши работата без да прекрачва границата на пошлостта, т.е. да се остави да бъде смлян от масовите медии, както, за съжаление, се случва с други талантливи писатели. Лично аз се моля лепкавият нос на масмедиите да не я надуши скоро. Зная, ще прозвучи старомодно, но в цялата тая логорея и оплетеност на групови стратегии, все по-важно ми се струва интелектуалецът да успее да опази отстранеността си.
Накрая в нехудожествената литература искам да отбележа две книги. Едната е скрупульозното изследване на Елена Азманова-Рударска за Иван Грозев. През фигурата на един творец, който литературната история, вторачена в няколко „големи” имена от канона, високомерно отминава като „малък”, Елена е извлякла максимум, който далеч надхвърля номиналния си обект – обзряна е цялата вътрешна динамика на течението на символизма и цялата епоха (че дори няколко епохи). Достойно изследване, което казва повече, отколкото заявява на пръв поглед.
В същия дял ще посоча и една книга на Младен Енчев – „Балада за Нангияла. Прагматика на смъртта в детската литература”, включително и защото тя, така да се каже, еманципира един жанр, към който по принцип сме склонни да се отнасяме пренебрежително. Показва нагледно, по далчевски – и струва ми се, за първи път в български контекст – как за детската литература може да се пише напълно „сериозно”, философски, като „за възрастни”.
Чавдар Ценов, писател:
„Аметисти & Ахати“ на Никита Нанков и „Тази вечер нищо не е случайно“ на Палми Ранчев.
Катя Зографова, литературен историк:
Моето събитие е книгата на Лоран Бине „Седмата функция на езика“, която може би трябва да се чете успоредно с „Пътувам себе си“ на Юлия Кръстева. Интерпретаторски интригуващи са Биляна Курташева с „По ръба на сравнението“ и Видка Николова със „Западът и Изтокът в България. Думи за протестантското присъствие в България“. Новият сборник с есета на Иво Андрич „Изтръгнато от живота – моя и твоя“ не бива да бъде пропуснат, още по-малко – новият превод на Дилън Томас от Александър Шурбанов – „Дордето слънцето се пръсне“. Тази година се появиха и ценните антологии: „Европа“, съставена от Михаил Неделчев, и „Антология на българския модернизъм“ (билингва – български и украински), също негово дело, в партньорство с Елка Трайкова и Мариета Гиргинова. Сред българските поети бих откроила Валентина Радинска със „Защото е студено“, Рада Панчовска с „Космически елегии” и Амелия Личева със „Зверски кротка“. Сред белетристите: Яна Букова със „Записки на жената – призрак“, Кристин Димитрова с „Обади се, когато пристигнеш“, Яница Радева с „Пътят към Тива“, Божидара Цекова с „Паяжина от тайни“. И за да има поне едно мъжко име: Димитър Паунов с „Малки състезания. Самотният пътник за Берлин. Биплан в дъжда и последният му незавършен ръкопис“.
Деян Енев, писател:
В областта на хуманитаристиката: „Разговори със Светлозар Игов” на Антония Велкова-Гайдаржиева. Тази книга е литературна вселена. И неслучайно взе наградата на портал „Култура”.
В поезията: „Топло животно и други стихотворения” на Златозар Петров. Може би най-силната поетична книга на изтичащата година. Пропусната с лека ръка от много видни журита.
В прозата: сборникът с разкази „Техническа проверка” на Ангел Иванов. Макар и излязла в самия край на годината, тя влива много силна и свежа кръв в българския разказ. И затова догодина тук, на същото място, пак ще се пише за нея.
В превода: „Кървав меридиан” на Кормак Маккарти. Преведена гениално от Станимир Йотов.
Николай Аретов, литературовед, професор в Институт за литература – БАН, гл. редактор на изд. „Кралица Маб“:
Сред немногото нови български прозаични книги, които прочетох тази година, се открои „Тяло под роклята“ на Галин Никифоров. Наистина различна, с лекота преодоля скептицизма ми. И не заради трансджендъра, дори въпреки него. Още не съм довършил „Накъде тече реката“ на Чавдар Ценов, но съм убеден, че си струва. Със закъснение прочетох „Вундеркинд“ (2014 г.) на Николай Грозни; не я открих сам – сериозната критика ме насочи към нея. Чудесна книга, с която изпитвам желание да споря, но не ми излиза от съзнанието. За мен е събитие, въпреки че громенето на близкото минало ми изглежда попресолено. А авторът, който най-много четох тази година (извън заниманията ми с литературна история) е Иън Макюън, връщам се и към филмите по романите му. Очаквах повече от словото му в Университета, но гостуването му си е събитие.
Антисъбитие или поне неприятна тенденция продължава да бъде субективизмът и юбилейността на литературните награди. И понеже стана дума за субективност, лично аз се чувствам огорчен, че литературните авторитети отказват да забележат четиритомното издание на Асен Христофоров.
Дария Карапеткова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ и преводач:
Поетическото четене на Пламен Дойнов „Нова политическа поезия: Втора нощ“, състояло се на 19 ноември на камерна сцена „Миракъл“, Театър „Българска армия“.
Юлиан Жилиев, литературен критик:
Много добри поетически книги излязоха с имената на Рада Панчовска – „Космически елегии”, Яна Букова – „Записки на жената призрак”, Никита Нанков – „Аметисти & Ахати”, Мира Душкова – „Ангели и сняг над Монреал”, Роза Боянова – „Обратна гравитация”, Иван Сухиванов – „Непревзето море”, Кръстьо Раленков – „Кислород”, Борис Бухчев – „Октомврийски напеви”, Мина Кръстева – „В пустинята на света”, Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”. Поезията на Иван Ланджев с (цели) двама редактори, на Никита Нанков с двама ангели хранители – самотният поет е другаде.
В прозата бих отбелязал романа-приказка „Мир вам” на Емилия Дворянова и разказите на Палми Ранчев в „Тази вечер нищо не е случайно”. Превъзходна година и за бургаските разказвачи с книгите „Намръщени веселяци” от Георги Йочев, „Сенките на времето” от Милка Иванова, „На стоп” от Николай Фенерски, „Перо от черен котарак” на Лилия Христова, „Дънди на борда” от Митко Джунгуров.
„Една любов на Суан” от Марсел Пруст в новия превод на Росица Ташева. Защитената от Виктория Кирилова дисертация „Кант и По следите на изгубеното време от Марсел Пруст” с научен ръководител проф. Никола Георгиев (с пожелание да се превърне в книга). „Космос” от Витолд Гомбрович (пр. Катерина Кокинова), „Морска книга” от Мортен Стрьокснес (пр. Мария Змийчарова), „Ноа Ноа” от Пол Гоген (пр. Валентина Бояджиева).
Антисъбитието – повече специалисти по досиетата, отколкото читатели на Юлия Кръстева: към осветени бъднини.
Михаил Неделчев, литературовед, професор в НБУ:
Ще посоча първо безспорното за мен антилитературно събитие на годината: продължаващата през цялата година, с десетки и десетки публикации и изказвания, безсмислена и клеветническа кампания на Съюза на българските писатели и на неговия вестник „Словото днес” срещу двечките стихотворения на Петър Чухов, срещу всички, които подкрепиха двукратните решения на журито за наградата „Иван Пейчев” в Шумен, срещу всички литератори, които защитиха Чухов като прекрасен поет. Кампанията даде възможност на Боян Ангелов, Иван Гранитски, Панко Анчев и компания да се представят като антиевропейци, антинатовци, като жадуващи прокомунистически реванш. Те се изявиха като хулители, които не са се постарали да мотивират с каквито и да е доказателства, с какъвто и да е прочит на нови книги (освен на двете кратки стихотворения на Чухов), с примери, с литературоведски интерпретации своите безумни твърдения за разруха на „традиционните” ценности на литературата, за унищожаване на литературния канон и какви ли още не престъпления, извършени от нас, „соросоидите, жълтопаветниците, толерастите“ от Сдружението. Но тяхната просташка кампания даде възможност на колегите от Шумен проф. Добрин Добрев, проф. Пламен Шуликов, поета Антонин Горчев, критика Иван Карадочев и представителката на общината г-жа Десислава Златева да проявят по категоричен начин своята доблест, принципност и гражданска решителност.
А за мен литературното събитие на 2018 г. е комплексно: засилващата се/ускоряваща се динамика на социализирането, на масовизиращото се читателско обгрижване на високи образци на най-новата ни литература; явяването – очаквано и неочаквано, на най-различни малки и по-големи, вдадени в текстовете публики, в София и навсякъде из страната. Наблюдавах всичко това при премиери на книги, юбилейни литературни тържества, обсъждания на творчеството на Теодора Димова, Деян Енев, Пламен Дойнов (на новата му политическа поезия), Владимир Зарев, Емилия Дворянова, Александър Секулов, Мирела Иванова, Недялко Славов, Амелия Личева, Георги Господинов, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Милен Русков (на драматизации и екранизации по негови романи) и на още десетки и десетки прекрасни писатели. А част от тези събития бяха организирани и водени артистично в Клуба на Столична библиотека от литературния „демон” Петър Чухов.
Инна Пелева, литературовед, професор в ПУ „Паисий Хилендарски“:
През 2018-а прочетох и новоизлезлите книги на Д. Дилова, Х. Карастоянов, З. Евтимова, Н. Славов, Е. Дворянова, П. Ранчев, К. Филипов, Е. Алексиева, Р. Захариева, Ч. Ценов, К. Донков, Г. Никифоров, С. Коспартов, Д. Юсколова.
Особено ме впечатлиха:
„Мир вам” на Е. Дворянова (в този разказ за Вярата няма назидателно-фалцетни тонове, има спокойна светлина и тих омагьосващ български език);
„Свети Вълк” на Е. Алексиева (физиономичното за предишната белетристика на авторката си е налице, обаче се е появило и нещо ново – една саркастична и жестока човечност, такава-онакава, но човечност; аз съм „за”);
„Отпечатък от никого” на К. Донков (скръбнокрасива проза, а и винаги има нужда от моралистко слово).
Добри книги – и много различни една от друга – са също „Тази вечер нищо не е случайно” (П. Ранчев), „Ръкавици за студената война” (Р. Захариева), „Синът на авиатора” (К. Филипов).
Браво за тома с творби на Д. Паунов; ето го и най-пълното до момента издание на Радичковите пиеси…
Читава година тоест.
Дано следващата пак да е щедра!
