Боян Знеполски
Като преводач на Милан Кундера имах огромния шанс да се запозная с него през янураи 1996 г. През следващите пет години, 1996-2001 г., докато работех върху доктората си във Висшено училище за социални науки в Париж и малко след това, се срещахме периодично, за да говорим за преводите ми на две негови книги на български език. Най-напред за „Бавността“, а после и за „Книга за смеха и забравата“. Срещахме се почти винаги в 8.30 сутринта в едно кафене в Латинския квартал, на улица „Севр“. Спомням си добре първата ни среща. Предишните два дни работих сериозно, препрочетох „Изкуството на романа“, водех си записки, формулирах няколко въпроса. Бях се подготвил като студент за изпит. Когато влязох в кафенето, на една маса в дъното видях Милан Кундера, срещу него седеша жена. Запознахме се, след което той ми представи своята сътрапезница – Вера Кундера, съпругата му. През следващите ни десет или дванайсет срещи винаги бяхме тримата, имаше само две-три изключения. Когато отивах в 8.30, те вече бяха там, живееха някъде съвсем наблизо. В следващия час, час и половина закусвахме. Винаги едно и също. Доколкото помня, те пиеха еспресо в малки чаши с каймак, бухнал над ръба на чашата, а аз си взимах кафе с мляко. Закуската неизменно се състоеше от прясна багета, намазана с масло, без конфитюр. Малко преди десет Вера Кундера ни оставяше с думите „Хайде момчета, оставям ви да си говорите”, и тръгваше да върши всекидневните си задачи. А ние започвахме да обсъждаме превода ми, но разговорът ни бързо се отместваше към състоянието на съвременната литература и към други по-общи теми.
Завинаги ще запомня първата ни среща. Едни от първите думи на Кундера към мен бяха: „Ах, тези българи, дойдоха в Париж и го опропастиха. Тодоров и Кръстева пристигнаха в Париж и започнаха да пишат неща, за които французите си казаха: „Нищо не разбираме, значи трябва да е нещо изключително, великолепно”. Впечатлиха ме фигурата и лицето на Кундера – много висок, леко прегърбен, белокос, с дълбоки, иронични сини очи. В цялостното му излъчване имаше някаква дистанцираност, която отдавах именно на иронията и скептицизма. Изпитах иронията му на гърба си още в самото начало. Той ми каза, че след като получил факса с искането ми за среща и видял името ми – Боян – много се изненадал, защото навремето Вера имала куче с подобно име. На чешки Боян се асоциира с „боя се” и вероятно с приближение означава нещо като „боязлив”. Според Кундера Вера много се притеснила и му казала: „Няма да дойда на срещата, няма да понеса пак да го видя”. Веднага след тази шега дойде обаче и голямото признание. След като поговорил насаме с мен, Кундера се върнал вкъщи и казал на Вера: „Вера, той е нормален, слава богу нормален е”. Не бях сигурен какво точно означава „нормален”, но когато Вера ми предаде думите му, изпитах голяма гордост.
На първата ни среща, след като Вера си тръгна, седях срещу Милан Кундера и се опитвах да се представя. Той мълчеше леко смутено и изчакваше. Чувствах, че трябва пръв да заговоря, да нахвърлям теми за разговор. Казах му, че съм прочел всичките му книги, че са ме впечатлили, че съм търсил в тях моята ключова дума, но не съм я намерил. Попитах го за изискванията му към преводачите. Отговори ми съвсем общо и накратко: 1) думите, които се повтарят, да бъдат оставени, да не им се търсят синоними; 2) да не се разкрасява стилът. Всичко е много просто: преводачът трябва да остане верен на оригинала. Каза, че при преводите на „Бавността“ най-голям проблем създават неологизмите: „sans-couilles” и „trou de cul”. Добави, че жените преводачи са невероятно перверзни: „Не можеш да си представиш какво мръсно въображение имат. Например на немски „trou de cul” е много обидeн израз, просто е недопустимо, изключено е да го употребиш. Същото е и на италиански. Същите проблеми имах и с италианската преводачка. Романът ми стана направо порнографски. Мъжете са много по-срамежливи и по-стеснителни”. Понеже темата ми харесваше, реших да добавя още нещо: жените са особени, например когато говорят една за друга. Кундера отсече: „Няма женско приятелство”. При тези думи веждите му се смръщиха и той заговаря приглушено и поверително. У Кундера забелязах два жеста, които ми направиха особено впечатление. Едно леко махване с ръка нагоре, което означаваше нещо от рода на: „Остави се, не е за разправяне”, „Това е друга история”, „Направо е невероятно, невъзможно”. Това бе жест, който заменяше и завършваше думите. Прекъсваше разговора, но едновременно с това оставяше споделено впечатление, общо настроение. Другият жест бе поверително привеждане на главата, свиване на лицето и натъртване на думите, сякаш разкриваше някаква тайна, правеше откритие или споделяше учудването си от нещо необичайно.
Като преводач на Кундера един-единствен път изпитах страх и притеснение. Кундера поиска да види черновата на превода ми на „Бавността“. Много се учудих – наистина ли разбираше български? Но преди всичко се притесних. Представях си как ме разобличава, казва ми: „Оплескали сте книгати ми, това не е никакъв превод”. Когато занесох ръкописа, Кундера бързо и съсредоточено започна да го прелиства, четеше определени думи, питаше ме какво означава един или друг израз. Обсъдихме варианти на превода на някои сцени от романа. Всичко приключи благополучно.
През следващите ни срещи разговорите ни често преминаваха към обсъждане на литературни теми. Веднъж го попитах: „Какво е екзистенциалният роман? Как точно да го определим?” Кундера се замисли, след което бавно и неуверено каза: „Не знам. Всеки роман е екзистенциален”. Разбрах, че не обича абстрактните въпроси и дефиниции и реших да го попитам нещо по-конкретно: „Например Камю, той не е ли екзистенциален писател?” Кундера отговори: „Не смятам Камю за голям писател. Ненавиждам „Чумата“. Това е един толкова педагогически, толкова илюстративен роман”.
А каква бе съвременната литературна ситуация? Кои съвременни френски автори харесваше Кундера? Отговори ми, че не са много: „Има някои млади, още неизвестни, маргинални автори”. Ами големите автори от Френската академия, например Франсоа Нурисие и Жан Д’Ормесон? – „Толкова са скучни, направо е мъчително да ги четеш”. Кундера продължи: „Всъщност във Франция има две култури, два литературни лагера – ляв и десен. Съвсем доскоро целият литературен живот беше диктуван от левите писатели. Десните се чувстваха пренебрегнати, обругавани, потискани. Сега настъпи времето на реванша им и те си връщат. Наскоро с Вера бяхме на гости при един от тези писатели. В един момент съпругата му започна да говори за Фелини с такава омраза, че аз разбрах, че те ненавиждат изобщо цялото модерно изкуство. Авангардът винаги е бил ляв”.
Разговорът ни продължи в същата посока:
– Значи ли това, че във френския литературен живот нищо не се случва?
– Не, нито сред левите, нито сред десните писатели. Всъщност не е ясно дали изобщо няма интересни писатели, или пък има, но никой не ги забелязва. Но струва ми се, че по-скоро няма.
Попитах го какви съвременни писатели обича? – „Ернесто Сабато, един прекрасен аржентински писател. Много е добър, но незнайно защо не е особено популярен. Карлос Фуентес и неговите „Тера ностра“ и „Христофор и неговото яйце“. Но Фуентес е неравен. Има добри, но и неособено добри книги. Например „Старият гринго“ не е нищо особено.” Казах му, че наскоро съм прочел романите на Марио Варгас Льоса „Леля Хулия и писачът“ и „Кой уби Паломино Молеро?“ и съм ги харесал – двойната структура на разказа в „Леля Хулия и писачът“, както и удължаването на диалозите в „Кой уби Паломино Молеро?“. Кундера кимва, но нищо не казва. Попитах го дали например му харесва Алберто Моравия? – „Не го познавам добре, почти не съм го чел.” На свой ред той ми зададе въпрос: какво мисля за Маркес? Отговорих малко напосоки, че Маркес е голям писател, но стилът му ми се струва малко орнаментален, така че не ми е любимият писател. Той отново само кимна, но нищо не каза.
Веднъж Кундера ми заяви:
– Всъщност аз съм един лош писател.
– Защо?
–Ами така, разсейвам се, мисля си за други неща.
Друг път той сподели с мен: „Има един английски писател – Джулиан Барнс. Книгата му „Папагалът на Флобер“ е изключително интелигентна. Не е роман, по-скоро е есе. Следващата му книга обаче – „Бодливото свинче“ – не е нищо особено. Изглежда, става дума за литературен туризъм. А така не става”.
“Списанията във Франция” беше друга тема на нашите разговори. Казах на Кундера, че наскоро съм прочел едно есе на Вера Линхартова в „Летр Ентернасионал“, съпроводено от негово представяне на авторката. Той беше възмутен. – Ах, тези мръсници. Въобще не са ме попитали дали да го публикуват. При това сме приятели. – Кои са мръсници? – Има един много уважаван чешки журналист, имигрант във Франция, който е главният редактор на „Летр Ентернасионал“. Казва се Антонин Лим. Много е известен, в тефтерчето му можеш да намериш телефоните на всички международни звезди, на Кисинджър например. – „Летр Ентернасионал“ е много интересно списание, но то престана да излиза във Франция, нали? – „Летр Ентернасионал“ е много интересно, но и абсолютно безполезно списание. Неговата сила е неговата слабост. Прекалено обзорно е, прекалено панорамно. Но за Централна и Източна Европа то е полезно именно защото е обзорно и много информативно. – Кои други списания ви харесват? „Интересно е списанието „Комантер“, което се списва от учениците на Реймон Арон.” Аз изпадам в еуфория, защото наскоро бях прочел с визхищение книгите на Арон „Въведение във философия на историята“ и „Критическа философия на историята“. Казах на Кундера: „Арон е много интересен автор.” Кундера направи характерния си ироничен жест с ръка, с който леко пренебрежително изостави темата, и каза: „Реймон Арон не ме интересува”.
Той проявяваше малко или повече враждебно отношение към академичните среди, академичния начин на писане и изразяване. Възприемаше ги като заплаха за литературата. Спомням си, че веднъж направо избухна по повод на една италианска докторантка по философия, която аз също познавах и която се беше записала и взимаше прекалено активно участие във всевъзможни семинари във Висшето училище за социални науки, където преподаваше и Милан Кундера. Тя правеше впечатление на изключително интелигентна и амбициозна. Но впечатлението на Кундера беше различно: „Имаше една италианка… Тя така ни досаждаше, беше такава досадница. Постоянно се стремеше да демонстрира интелигентността си. Истинско университетско чудовище. Бяхме решили да не я допуснем до семинара, но тя щеше да поиска писмено обяснение от администрацията на училището”.
Милан Кундера беше много близък до списанието „Ателие на романа“ и до неговия главен редактор Лакис Прогидис – писател и литературен критик. Списанието е основано през 1993 г. и продължава да излиза и до днес. Кундера бе публикувал литературни есета в първите му шест броя, след което се бе оттеглил, запазвайки приятелството си с Прогидис. На въпроса ми защо е престанал да сътрудничи на списанието ми отговори, че вече не го интересува да публикува есета в литературно списание, а освен това присъствието му пречело на Прогидис да се еманципира, да стане независим: „Лакис скоро ще навърши петдесет години, а един човек на петдесет вече трябва да е независим”. Според Кундера Прогидис упорито държал списанието да бъде маргинално, далеч от интелектуалните моди и светските кръгове, което обаче пречело да завоюва по-широка публика. Веднъж Кундера ме запозна с Прогидис, който много радушно ме покани да посещавам периодичните сбирки на неговите сътрудници, които се провеждаха в пространството на „Люсернер форум“. Посетих две или три сбирки. Спомням си само едно име от присъстващите – това на писателя Беноа Дютьортр, който през 2001 г. получи наградата „Медиси“ за романа си „Пътуване във Франция“. Интересно е да се отбележи, че „Ателие на романа“ посвети цяла дискусия на „Елементарните частици“ на Мишел Уелбек, който през 90-те години все още беше маргинален автор. Кундера не харесваше Уелбек като писател. Веднъж ми каза, че го намира за „отвратителен”. По неговите думи рецепцията на „Елементарните частици“ е била ключов момент. Нещата са били на кантар. Френските литературни среди са се поколебали дали да отхвърлят романа, или пък да го признаят за литературно събитие. Втората нагласа е надделяла и така изгрява звездата на Уелбек.
Като чужденец във Франция, не можах да се въздържа и се оплаках на Кундера от неволите си. Каквото и да правех, винаги нещо бърках, все нещо не разбирах. Дори и да говорех френски добре, винаги се намираше някой, който да ми каже: „Аа, вие имате малък акцент, откъде сте?” Кундера ме слушаше с разбиране. Разказа ми за първите си години във Франция, за времето, което е прекарал в университет в Рен като гост-професор. Опитал се да постъпи на работа в местния университет, но конкуренцията била голяма, имало много кандидати. Тогава историкът Франсоа Фюре му помогнал да го назначат във Висшето училище за социални науки в Париж. Според Кундера в тази история се съдържаше поука: ако нещата не вървят на по-ниското равнище, опитай на по-високото. Спомни си и един комичен епизод от самото начало на емиграцията му. Попитали го:
– Познавате ли творчеството на Бетов (така французите произнасят името на Бетовен)?
– Не, не го познавам, кой е той?
– Как така, наистина ли не знаете кой е Бетов?
– Не! – Кундера категорично поклати глава в знак на отрицание.
Кундера беше близък приятел с историците Франсоа Фюре и Пиер Нора. Но макар да харесваше Фюре като личност и да го смяташе за най-големия историк на Френската революция, той не одобряваше особено книгата му „Миналото на една илюзия“. Струваше му се, че гледната точка на автора е външна и не улавя живота на хората в тоталитарните режими. По този повод изпитах семейна гордост. Един ден Кундера ме попита дали познавам Ивайло Знеполски. Отговорих му, че го познавам, че това е баща ми. Оказа се, че чешкото списание „Листи“, без знанието на баща ми, е препечатало от „Летр Ентернасионал“ статията му „За пустинята и оазисите: Четенето на престъпленията на комунизма в променящите се пространствени и времеви контексти“. Кундера много беше харесал статията именно защото тя се противопоставя на едностранчивите прочити на живота в комунистическия блок от страна на „Черната книга на комунизма“ на Стефан Куртоа и неговия екип и на „Миналото на една илюзия“ на Фюре.
Чехия рядко присъстваше в разговорите ни. Веднъж Кундера ми каза, че „Бавността“ няма да бъде преведан на чешки, защото само той би могъл да я преведе, но това няма как да стане. Не разбрах дали имаше предвид, че не му се занимава, или пък не иска да превежда книгата. Попита ме как се развиват нещата в България. Отговорих му:
– Всичко е спокойно, културните елити са в сянка, маргинализирани са, животът е другаде – в бизнеса, в политиката.
– В Чехия е същото.
– Често ли се връщате в Чехия?
– Понякога, за една-две седмици. Отсядам на хотел. Там не ми е останало нищо. Нямам дом, нищо.
По повод на ситуацията на писателите и интелектуалците в Източна и Централна Европа Кундера ми каза веднъж: „Да ти кажа честно, писателските съюзи не бяха нещо лошо, бяха полезни. Писателите се срещаха, общуваха. Сега те не се познават, живеят изолирано. През 60-те години постоянно се виждахме, общувахме”.
Осебено ме впечатли една размяна на реплики между Кундера и жена му Вера по повод на Вацлав Хавел. Той каза:
– Ние с Вацлав сме от различни поколения.
Вера възрази:
– Как така? Но Милан, ти си само с шест-седем години по-голям от него.
– Няма значение. Когато през 80-те години му изпратих един албум на Макс Ернст, той по-късно ми изпрати една касета с рок.
– Всъщност първият съветник на Хавел беше рокаджия. Сега е милиардер. Много антипатичен човек.
Кундера е противник на комунистическите режими, на СССР, на руския империализъм. Но същевременно и на американския културен империализъм. Споделял е с мен, че съветските филми му се струват идеологически дидактични, морализаторски, но в известен смисъл по-безопасни от перфидните холивудски продукции, които в по-голяма степен притъпяват критическия усет на зрителите. Наример той не харесваше холивудския филм, заснет по „Непосилната лекота на битието“. Героите в книгата са четиридесетгодишни, докато персонажите във филма са трийсетгодишни. Сценарият също не му харесваше. Казах му: „Не го харесвате, ама той е написан от прочутия Жан-Клод Кариер, сценарист на Бунюел”. Кундера махна с ръка: „Кариер е бил по-скоро машинописец на Бунюел, записвал е идеите му”. Кундера дори имал намерение да спре снимките и да се откаже от филма, но негови благоразумни приятели го възпрели: „Милан, мислиш ли, че можеш да пребориш адвокатите на Холивуд?”
Един-единствен път с Кундера се видяхме не на закуска, а на обяд. Той ме покани на ресторант, специализиран в приготвянето на суфлета, който се намираше на една пряка на булевард „Распай“. Спомням си, че изядохме по три суфлета, от които помня две – едното със сьомга, другото с шоколад. Когато трябваше да поръчаме нещо за пиене, Кундера ме мопита: „Бутилка ли да поръчаме, или да си вземем по чаша?.” Малко притеснено му отговорих: „По-добре по чаша”. Той се съгласи: „Добре, нека да е по чаша вино. Когато идвам тук с французи, те винаги искат да поръчаме бутилка, след което изпиват една чаша, а аз изпивам останалото и се натрясквам”. Кундера притвори очи и започна да клати глава като пиян. В крайна сметка всеки от нас изпи по три чаши червено вино. По-късно няколко пъти се опитвах да намеря този ресторант, но напразно. Или ресторантът бе изчезнал, или напълно бях забравил къде се намира.
Последният ми контакт с Кундера беше през май 2007 г. Чухме се по телефона. През пролетта, лятото и есента семейство Кундера напускаше Париж и се преместваше в къщата си в Бретан или Нормандия. Кундера звучеше много бодро, почти въодушевено. Попита ме: „Боян, каква ти е длъжността в университета?” Отговорих му: „Доцент съм”. Чух познатия насмешлив и приобщаващ глас: „Боян, излиза, че и двамата сме доценти”.
