Непосилната лекота да превеждаш Милан Кундера
Анжелина Пенчева
Историята на моя преводачески „роман“ с прозата на Милан Кундера започна в далечната 1990 г., насред бурната еуфория от новоизвоюваната демокрация. По това време бях щатен редактор в тогава все още престижното и класно издателство „Народна култура“. При едно мое посещение в Чешкия културен център напълно случайно в ръцете ми се озова апокрифно ксероксно копие на единственото дотогава издание на чешки език на романа „Непосилната лекота на битието“ (Nesnesitelná lehkost bytí, 68 Publishers, Торонто, Канада, 1985; романът е написан на чешки през 1982 г. и е издаден първо на френски език под заглавие L’Insoutenable légèreté de l’être през 1984 г., която и се води за официалната година на първото му издание). Текстът ме разтърси до дъно и взех твърдото решение да направя всичко възможно той да излезе на български език. Успях да убедя ръководството на издателството в изключителните качества и във високото международно реноме на романа и някъде през август 1990 г. привърших превода му.
Междувременно сп. „Съвременник“ прояви интерес към текста и през същата година там, за щастие, излезе негов съкратен вариант (около 4/5 от пълния обем). Казвам „за щастие“, тъй като по ирония на съдбата това остана единственият му публикуван на български вариант за цели десет години, до 2000 г., когато пълният текст на романа беше издаден от ИК „Колибри“. „Народна култура“ по ред причини, главно промени в статута, профила и приоритетите на издателството, загуби интерес към издаването както на този роман, така и на друг шедьовър на Кундера – „Шегата“, – преведен също в началото на 90-те години от Васил Самоковлиев.
Отново за щастие, около 2000 г. издателство „Колибри“ реши да включи в плановете си както тези два романа, така и – в перспектива – на практика цялата проза на Кундера. Акт, за който им засвидетелствам своята дълбока лична благодарност и признателност. Тук му е мястото да се спомене и малко известният у нас факт, че българското издание на „Битието“ изпревари с цели шест години официалното издание на чешки език в демократична Чехия (2006 г.).
За мен и до днес си остава куриоз изключителният касов успех, който пожънаха романите на Милан Кундера у нас. Куриоз, защото става въпрос за рядко софистицирана, откровено елитарна и ярко експериментална проза. Едно от обясненията виждам в универсалността във времето и пространството на много от посланията на автора, а може би и в някакъв негов пророчески усет за политическите и социалните процеси в Европа от ХХ и ХХI век. Ще дам само един пример. Дълго време смятах за голям малшанс факта, че романът не излезе в пълната си версия още през 1990 г., когато – по мое мнение – въздействието му щеше да бъде несравнимо по-силно (в него се описват по необичан и силно сугестивен начин – чрез визуализации, опредметяване и екстремни емоционални състояния – събитията от 1968 година и последвалите години на тоталитарни репресии и застой в Чехословакия). Оказа се, че текстът е не по-малко инспириращ и в началото на новия век с внушенията си за толерантност, за неприемане на принудата дори в името на най-възвишена кауза (сцената, в която видимо автобиографичният герой отказва да подпише прословутия манифест „Харта 77“, воден от интимни човешки съображения).
В началото на българското му преводаческо-рецепционно приключение перфекционистът Милан Кундера бе изразил желание всички негови преводи в България да бъдат дело само на един преводач, и то преводач от френски език. Съдбата и конкретните обстоятелства решиха друго, така че българските преводи на неговата проза са дело на цели петма преводачи (моя милост, Росица Ташева, Васил Самоковлиев, Мариана Лозкова и Боян Знеполски). Всеизвестно е, че Милан Кундера, съзнаващ, че на романите му е съдено да бъдат четени изключително във вид на преводи, се старае всячески да улесни работата на преводачите с безброй указания и разяснения както в личен контакт с тях, така и буквално в самите текстове. И все пак „лекотата“ да превеждаш Кундера се оказа твърде измамна. От собствения си опит от работата над „Непосилната лекота на битието“, „Смешни любови“ и „Животът е другаде“ бих споделила две-три забавно-сериозни случки. Когато започнах работа над „Битието“, романът фигурираше сред изкушените от литературата интелектуални кръгове единствено под заглавието „Непоносимата лекота на битието“. Двамата с изключително вещия първи редактор на книгата Стефан Бошнаков поехме риска да наложим сегашния вариант. Докато се подготвяше пълното издание от 2000 г., се натъкнах на писана от студент критична статия, където се настояваше, че сред официалните речникови значения на думата „nesnesitelný“ не присъства значението „непосилен“. За моя изненада академичният осемтомен речник на чешкия език потвърди този факт. Като (и) академичен човек съответно помолих издателството да промени заглавието в полза на широко известната първа версия. Но вътрешното ми усещане за архитектониката и за смисловите връзки на изградения изключително върху дихотомията лекота – тежест роман не ми даваше мира. Случи се така, че предстоеше лична делова среща на семейство Вагенщайн с Кундера в Париж. Помолих ги да поискат неговата окончателна „санкция“ по казуса. За моя радост писателят даде картбланш на моята интерпретация. С други думи, обяснихме на големия Кундера „какво е искал да каже“.
Друг интересен казус породи сцена от „Битието“, в която героинята Тереза не може да заспи, ако не държи болезнено обичания от нея неверен Томаш за… глезена. Впоследствие получих критика относно буквалния превод на тази лексема – беше ми обърнато внимание, че чешката дума “kotník“ означава и „китка на ръката“. Направих съответната поправка, но при последвалото ново редактиране на романа по френската версия бдителният редактор изтъкна, че правилният превод е именно „глезен“. Отново прибягнахме до мнението на самия писател, който категорично заяви, че е имал предвид именно тази част от човешкия крак. Очевидно и тук трябваше да се доверя не на речника, а на преводаческия си усет, че именно тази на пръв поглед неестествена между двама любовници поза, изразяваща кучешка преданост и принизеност, е крещящо кундеровска – тя е една от многото визуализации на изкривяването, извращаването и на най-интимната човешка близост в безпощадните клещи на изкривеното тоталитарно общество, по мое мнение – обединяващия мотив на Кундеровите романи.
◊
Росица Ташева
Първата книга от Милан Кундера, която прочетох, беше „Непосилната лекота на битието“. Попадна ми на английски, тогава у нас още нищо не беше издавано от него. Излишно е да казвам, че ми направи поразително впечатление. Впоследствие изчетох всичките му произведения, немалко и преведох – от френски. Щеше ми се да бях знаела чешки, за да преведа поне някой от абсолютните му шедьоври – без да подценявам останалите му романи, за мен това са „Непосилната лекота“, „Валс на раздяла“ и „Книга за смеха и забравата“. Винаги съм намирала в идеята за вечното завръщане някакво странно очарование, а вариациите на тема са начин да разнищиш темата до дъно, не е измислен по-добър и Кундера прибягва до него в цялото си творчество. И имам особена слабост към д-р Скрета. Предполагам, че за хумора и употребата му в романите на Кундера може да се напише дисертация. Дали някой бохемист се е сетил? Аз лично не бих се наела да му правя дори бегъл анализ, мога само да му се наслаждавам и да се питам как му хрумват тези неща на този човек. И как успява така изкусно да смесва художествения наратив с публицистиката – прави го във всичките си романи.
Сред есетата му също има шедьоври. Най-известният е „Изкуството на романа“, но за мен на най-горното стъпало стои „Завети и предателства“. Това е богато, изчерпателно, изумително изследване на литературата и музиката, а литературата и музиката са самият живот на Милан Кундера.
Иска ми се да обърна специално внимание на последния му роман, „Празникът на незначителността“, защото той е своеобразен преглед на идеите развити, не докрай развити или само загатнати в останалите му романи. Сякаш Кундера е искал да напомни за себе си, ако случайно някой го е забравил. Тук стои на първо място незначителното като синоним на всекидневната баналност („Завесата“), но тук са и децата с невинния си смях като символ на човешката неспособност за емпатия („Книга за смеха и забравата“), и ангелите (пак в „Книга за смеха“), и срещата на човека с Историята (в „Непосилната лекота“ и не само там), и опозицията тъпа сериозност/тънка ирония (навсякъде)… Има и не една само маркирана тема, като например тази за човека, който се извинява дори когато го блъснат, за пъпа като център на женската съблазън… Много се надявам Кундера да развие поне тези две в следващи романи.
През 2009 г. Милан Кундера издава последната си есеистична книга, „Една среща“, все още непубликувана в България. Издава я една година след обвиненията, че е бил агент на чехословашките служби. Може би е случайно, а може би не, че едно от есетата в тази поредна прекрасна книга се казва „Черните списъци или дивертименто в почит на Анатол Франс“. Вярно е, че темата за черните списъци присъства и в „Завети и предателства“ и в случая може би Кундера още веднъж показва слабостта си към вариациите – слабост, в която му е силата. Но е също така вярно, че както Стравински преминава от златния в черния списък, а Чоран не спира да прескача от списък в списък, така и Кундера пребивава в черния списък на чехословашките власти, когато напуска родината си, в златния на европейските читатели – когато се налага с таланта си във Франция, в черния на жадните за сензации – когато го обявяват за агент, и отново в златния на чешките власти – когато му връщат поданството.
Има още един списък, в който всички ние, неговите читатели и почитатели, бихме искали да го видим – списъкът на нобелистите. Нека се надяваме, че Нобеловият комитет ще се вземе в ръце и ще престане да се разсейва. Че ще се запита дали Кундера е казал за човешкия живот нещо, което не е било казано преди него. И ще си отговори положително. А именно това според самия Кундера е мярката за величието на писателя.
Дотогава очакваме следващия му роман и му честитим рождения ден.
