(Разследващата журналистика
versus Милан Кундера)
Добромир Григоров
Преди десет години авторитетният чешки седмичник „Респект“ публикува за първи път документ от архивите на чехословашката Държавна сигурност, който разкри историята на едно предателство. Историята нямаше да ангажира до такава степен общественото внимание, ако действащите лица бяха неизвестни, обикновени граждани на социалистическа Чехословакия, и ако разказът бе посветен на поредните жертви, попаднали в репресивната машина на службите за сигурност. В журналистическото разследване бе замесен писателят Милан Кундера и съвсем обяснимо разкритието предизвика изключително шумен публичен скандал с отзвук в цял свят.
На 14 март 1950 г. в записите на Държавна сигурност е внесена следната информация: студентът Милан Кундера, роден на 1 април 1929 г. съобщава, че в стаята на Ива Милитка в студентско общежитие в Прага – 7 лицето Мирослав Дворжачек временно е оставил личния си багаж, като планира да го вземе по-късно през деня. Впоследствие служителите на милицията намират в куфара две шапки, два чифта ръкавици, два броя слънчеви очила и кутия с крем. М. Дворжачек вече е издирван от властите с издадена присъда за затвор. След залавянето му в студентското общежитие у Дворжачек са открити чехословашки лични документи под чуждо име, които той твърди, че е получил в Германия със задачата да установи връзка със служител на Министерството на техниката в Чехословакия.
Информацията е заведена в архива на Държавна сигурност от неин служител, който удостоверява верността й с подписа си. В сведението липсват обичайните данни от личните документи на замесените в разследването и са записани единствено лични имена, дата на раждане и местоживеене. Жертвата на доноса М. Дворжачек излежава дългогодишна присъда в няколко затвора, а до края на живота си, след като по-късно емигрира от Чехословакия, остава убеден, че е предаден на властите от неговата позната Ива Милитка.
Биографията като мотив
Журналистите от „Респект“ представиха мотивацията на своето разкритие като проява на висок етичен императив. Огласяването на историята с предателството, макар и очаквано шокиращо, неизбежно компрометира една световноизвестна личност, но това е цената, която следва да се плати, за да се осветлят още непознати места от тоталитарното минало, да се направи видима за обществото биографията на още неизвестни доблестни личности, както и за да се обогати дискусията върху следвоенната история на Чехословакия. Грехът на Милан Кундера – в категоричното отсъждане на редакторите от сп. „Респект“ – разкрива още няколко, и много различни причини, които стоят зад иначе грижливо подготвената обществена сензация и нейния планиран отзвук. Какви са възможните причини?
На първо място, документалният материал бе разсекретен от фонда на създадения година по-рано Институт за изследване на близкото минало. Накратко, основната задача на тази неправителствена изследователска организация бе разсекретяването и по-пълното историографско описание на тоталитарното минало на Чехословакия. През есента на 2009 г. медиите огласиха, че институтът е заплашен от закриване, като това намерение бе открито заявено от политическия опонент на чешката десница, лидера на социалдемокрацията Иржи Пароубек, бивш министър-председател на Чехия. В тази ситуация аферата „Милан Кундера“ сякаш започна тъкмо навреме – за да затвърди обществената полезност на новосъздадената организация и да я легитимира като ефективен инструмент не само за публични разкрития, а и в историческата реконструкция на тоталитарна Чехословакия.
Второто доказателство за автентичността на историята с предателството бе най-често експлоатираната част от биографията на Милан Кундера, която отпраща към ранното творчество на писателя и неговата обществена ангажираност преди да емигрира от Чехословакия. Известно е, че днес съвременната политическа и интелектуална история в чешка среда използва две устойчиви категории – дисиденти и комунисти-реформатори, като типично чешката специфика е тяхното остро противопоставяне като два коренно различни модела на поведение. Независимата култура и дисидентството се четат като полюс, маргинално пространство на „живот в истина“ (по Вацлав Хавел), което няма никакви допирни точки с патоса на официалния политически език от онова време, тъй като става дума за език, изпразнен от смисъл. На другия полюс са привържениците на режима, сред които постепенно се оформя значителна по своето публично влияние група, наричана най-общо група на реформаторите. Разделението и обособяването на двете групи от интелектуалци се използва като ключ за реконструкцията на актуалното социокултурно пространство, а така също като инструмент на прикритото или явното обвинение срещу левите интелектуалци. Това разделение подчинява историческата реконструкция на биографични съвпадения, извличани от литературната игра на автобиографичност. Освен това разделението не може да обясни публичните дебати, в които противопоставянето на единствено правилната политическа доктрина по това време неведнъж обединява интелектуалци, определяни днес като пълни идейни противоположности. Един от сериозните упреци, адресирани към левите реформатори, е метаморфозата на политическото и социалното отрезвяване, което превръща преданите привърженици на тоталитарния режим в негови убедени и последователни опоненти. Друго сериозно обвинение срещу комунистите-реформатори е фактът, че не им е отнета възможността за личностна и професионална реализация, тъй като не са подложени на политическите репресии, застигали всички онези опоненти на властта, които – дори и за кратко – никога не се самоопределят като нейни поддръжници. Ето няколко места в литературната биография на Милан Кундера, които се използват като примери, за да го затворят в образа на левия реформатор. Най-често се споменават първите му поетически книги (стихосбирката „Човекът широка градина“ от 1953 г. и поемата „Последният май“ от 1955 г.), които са силно повлияни от политически ангажираната официална поезия по това време. Като преподавател в Академията за изкуствата в Бърно (до края на 60-те години) се ползва от привилегията на преподавател по история на западноевропейските литератури и гради успешна академична кариера. Журналистическата възстановка показва, че докато неофициалната култура е обект на преследване от цензурата, книгите на М. Кундера не са забранена литература и се радват на изключителна популярност.
Споменатото противопоставяне на привърженици и опоненти стига до пределна редукция на съдържанието, вложено в схващането за политическото. Понятията за ляво и дясно се превръщат в полюсни характеристики на симпатията и противопоставянето спрямо тоталитарната власт.
По този начин се обезсмисля напълно лявата трактовка на политическото, позната от социологията на Карл Манхайм, а именно – схващането на политическото като осъзнат избор, като осъзната проява на индивидуалната воля към промяна на статуквото, на воля, която е изцяло свободна от бремето на историческия или социалния фатализъм. Едва ли ще се открият отпратки към този социологически прочит на политическото в есетата и политическите текстове на Вацлав Хавел, но със сигурност ключова роля в тях играе именно съзнанието за значимостта на индивидуалната воля. Тя обуславя и избора на В. Хавел „да живее в истина“. Защо се налага да припомним тази връзка? От 70-те години на XX в. насам във времето В. Хавел постепенно се превръща в събирателен образ, в знакова фигура на независимата култура, в персонификация на дисидентството. И ако днес фигурата на дисидента по традиция се мисли като еманация на дясната политическа практика, то публичната аура на фигури като Вацлав Хавел и тяхното категорично несъгласие с тоталитарната система са мотивирани от тяхното своеобразно левичарство. Именно този парадокс убягва на съвременните читатели на интелектуалната история, които мислят индивидуалната съпротива срещу тоталитарната власт през конфронтацията на леви реформатори и дисиденти. Припомняме Вацлав Хавел и заради неговите аргументи в полемиката му с Милан Кундера през 1968 г. Една от най-съществените разлики в позициите на двамата писатели се определя от тяхното виждане за съдбата на националната култура. Драматичната развръзка от август 1968 г. в Чехословакия провокира историческия фатализъм на М. Кундера, за когото историята на малката култура и малкия народ е белязана от неизбежни поврати, тя безспорно е предопределена, като от нас зависи да осмислим степента на тази предопределеност. В. Хавел отхвърля фаталистичната трактовка на съдбата, на която противопоставя индивидуалната отговорност за всичко онова, което е по силите и възможностите на свободния човек. Отговорността е константа, която не губи значимостта си въпреки ситуацията или контекста, в които се намира индивидуалността, без значение дали тя е в ситуация на свободен избор, или живее в среда на „обременена възможност за съсредоточаване“.
Собственикът на ключове
Друг мотив на журналистическото разкритие бе трудно обяснимото за чешките читатели публично поведение на писателя. Известно е, че Милан Кундера не дава интервюта за пресата от 1986 г. насам, посещава Чехия инкогнито, книгите му се превеждат на чешки език фрагментарно и непълно, докато могат да се прочетат на десетки езици в целия свят. Журналистите от сп. „Респект“ допълват картината с пикантни подробности за това как М. Кундера крие самоличността си в Чехия, като отсяда в хотели с фалшиво име, и изисква от приятелите си в днешна Чехия да не коментират в публичното пространство каквото и да било, свързано с личността му. Чешката медия настоятелно поставя въпроса кой е Милан Кундера и какъв е бил той в миналото си, за да обяви, че с разследването вдига завесата.
Недоразумението, до което стига разследващата журналистика с аферата „Кундера“, се проявява в търсене на локално значимото като ключ към личната биография и романите на писателя. Журналистическото разкритие се припокрива със социалното послание на всяка национална литературна критика – в нейното очакване да опазва и съхранява своите образци в каноничния корпус на локално-литературното. И в случай, че очакването не се оправдае, да санкционира отклонението от предзададения канон, както става в случая с Милан Кундера. Националната литературна матрица поддържа изискването за принадлежността на художественото и неговите инвенции към определени териториални граници; систематично възкресява стойности, които подрежда в границите на своето пространство. Но дали подобен тип умалена литературна география е надежден (и добронамерен) помощник, когато четем автори като Милан Кундера?
Документалното проучване на архивите през 2009 г. показа ползата от доброто познаване на книгите на М. Кундера – литературният текст служи като доказателствен материал със своята познавателна функция. Така можем да вникнем в биографичните мотиви на драматичната история от далечната 1950 г. Разследването на редакторите на сп. „Респект“ старателно, макар и доста непълно, припомня кои произведения на писателя се строят върху сюжетната завръзка, която впоследствие работи с мотива за предателството. Още в първата пиеса на М. Кундера („Собствениците на ключове“, 1963) сюжетът рефлектира предателството, локализирано като историческа реконструкция на съпротивата срещу фашизма през Втората световна война. Предателствата съпътстват персонажите на М. Кундера и в много от неговите романи. Най-сполучливи и най-много доказателства за широката скђла от сюжетни обрати, до които може да доведе предателството, предлага романът „Животът е другаде“. Литературната биография на младия поет Яромил е композиционната рамка. В тази книга гледната точка на разследващата журналистика романът би разпознала житейската история като дълга нишка от предателствата, с които младият поет-революционер напълно осъзнато доказва пред себе си и света своето идейно съзряване – предателствата, принесли в жертва собствената му майка, обожествявания учител, момичето, което идва в живота с вълненията на първата любов. Горчивото разочарование от предателството съпътства и главния герой в романа „Незнанието“, защото е книга, която отпраща към завръщането и мита за странстващия Одисей.
Ако следваме логиката, която дефинира литературния материал М. Кундера като доказателствен материал на едно разследване, бихме открили стряскащо много литературни предателства. Тази логика се опитва да отнеме един специфичен статут на фикционалния автор, който е коментатор и тълкувател, автор на ключовете, през които четем романите на М. Кундера. Журналистическото разследване всъщност направи опит, далече не от най-сполучливите, да отнеме на писателя публичната му роля на „собственик на ключове“. Тази роля обяснява защо Милан Кундера подмина с мълчание журналистическата сензация – отговорите, ако сме добре подготвени читатели, ще открием в неговите книги.
Журналистическото разследване провокира разгорещени дебати върху моралния авторитет на писателя. Дали наистина Милан Кундера е бил доносник, бе въпрос, който чешките медии отправиха към множество публични фигури. Вацлав Хавел бе една от тях – с препоръката си към младите историографи да се пазят от отсъждания за миналото в черно-бели краски. Милане, вие сам знаете, продължи В. Хавел в обръщението си към Кундера, в живота си човек може да стане жертва на много по-лоши неща, отколкото на едно орезиляване в медиите.
