Неговите сюрреалистични истории се четат от милиони хора по цял свят. Вечният Нобелов фаворит разказва защо книгите му се харесват във времена на хаос
Оливър Бъркман
Денят, преди да се срещнем в Манхатън, жена спряла Харуки Мураками в Сентръл Парк, където той тича сутрин. „Извинете, попитала тя, не сте ли много известен японски писател?”. Странен въпрос, на който Мураками отговорил с типичното си спокойствие. Казах й „Не, аз съм просто писател. Но се радвам да се запознаем”. И тогава се здрависахме. „Когато хората ме спират така, се чувствам твърде странно, защото съм съвсем обикновен човек. Всъщност не разбирам защо искат да се запознават с мен”.
Ще бъде грешка, ако разтълкувам тези думи като фалшива скромност, но също толкова погрешно би било да ги интерпретирам като непресторен дискомфорт, причинен от славата: доколкото е възможно да определим неговото отношение, 69-годишният Мураками нито харесва, нито недолюбва славата. Гледната му точка е на любопитен и леко смутен наблюдател – смаян както от сюрреалистичните истории, които изникват от неговото подсъзнание, така и от факта, че те жадно са поглъщани от милиони читатели в оригинал или в превод. Със сигурност не е съвпадение, че типичният негов протагонист е също толкова отстранен наблюдател: спокоен, оттеглил се от обществото, често безименен мъж в средата на 30-те си години, който изглежда по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен, когато необяснимо телефонно обаждане или търсенето на изгубена котка го отвеждат в паралелна реалност, подобна на сън, населена с експлодиращи кучета, хора, облечени в овчи кожи, загадъчни момичета в тийнейджърска възраст и хора без лица.
Мураками има теория, че тази омагьосваща литературна реалност оказва най-силно въздействие във времена на политически хаос. „Бях много популярен през 90-те в Русия – хората бяха твърде объркани, а читателите, които са разтревожени и уплашени, харесват моите книги. В Германия, когато падна Берлинската стена, хората бяха смаяни и смутени, и харесваха книгите ми”. Ако това е вярно, Америка на Доналд Тръмп и Британия в очакване на Брекзит биха се оказали благодатен пазар за 14-ия му роман Killing Commendatore – силна доза от неговия необикновен свят на 674 страници – преведен от Филип Гейбриъл и Тед Гусен и публикуван в Обединеното кралство на 9 октомври.
Усилието да се обобщи сюжетът на книгата е безсмислено начинание, но вероятно е достатъчно да отбележим, че анонимният повествовател е печален художник-портретист, който наскоро е изоставен от своята жена. Опитът му да се спаси в планински район на Източна Япония се превръща в низ от приключения, които са свързани с мистериозен предприемач, камбана, която бие сама през нощта, светилище под земята и поразително бъбрив самурай, висок два фута, който изскача от платното на картина, която художникът открива на тавана. (Според автора, запален почитател на Ф. Скот Фицджералд от тийнейджърските си години, тези елементи се съчетават в едно, за да изградят текст, чрез който авторът отдава почит към „Великият Гетсби” – заявление на Мураками, което започва да изглежда все по-неправдоподобно с напредването на романа.)
Вероятно е уместно допускането, че книгите на Мураками стават популярни във времена на политическо напрежение: те имат омагьосващ, успокоителен ефект – необикновеността на сюжета, разказан с равен емоционален тон, се възприема като утешаващо убежище сред реалния свят и неговите крайности. Мураками казва в едно интервю, че обича бейзбола, „защото е скучен”, а неговите мемоари от 2007 г. „За какво говоря, когато говоря за бягането” възхваляват удоволствието, – ако това е точната дума – от бягането като възможност за спасение от силните преживявания.
Все пак не можем да очакваме, че Мураками ще обясни какво се крие зад неговите фантастични истории. Те извират от дълбокото му доверие в несъзнаваното: ако един образ възникне от този тъмен вътрешен кладенец, той носи смисъл по дефиниция. Неговата работа е да регистрира тези образи, а не да ги анализира. (Това е работа за „интелигентни хора”, казва той и на лицето му грейва усмивка. „Не е нужно писателите да бъдат интелигентни”). В романа му от 2002 г. „Кафка на плажа”, например, има сцена, в която от небето падат риби, като град. „Хората ме питат: „Защо риба? И защо пада от небето?” Нямам отговор на този въпрос.
„Ако съм имал тази хрумка, вероятно в нея се крие някакъв смисъл – нещо от дълбокото несъзнавано [което резонира] в читателя. Читателят и аз разполагаме с тайно място за среща, подмолно място в несъзнаваното. Предполагам, че там е съвсем уместно риби да падат от небето. Мураками вижда себе си като проводник между своето несъзнавано и това на читателите. „Аз не съм разказвач на истории. Аз съм техен наблюдател”. Връзката му с тези истории е като отношението между сънуващия и съня, което обяснява твърденията му, че почти никога не сънува. „Е, може би един път в месеца, казва той. Мисля, че това е така, защото сънувам наяве – не е необходимо да сънувам, докато спя”.
Появата на самата идея да пише носи отпечатъка на усещане за сила, която е отвъд неговия съзнателен контрол. Роден през 1949 г. в Киото, по време на следвоенната окупация на Япония, Мураками разочарова родителите си с решението си да отхвърли корпоративната кариера и да открие джаз клуб в Токио, който носи името на неговия домашен любимец – „Питър кет”. Няколко години по-късно той внезапно решава да напише роман, докато наблюдава бейзболен мач на стадиона, прозрение, което води до издаването на книгата Hear the Wind Sing („Чуй как пее вятърът”, 1979). Скоро след това го събужда телефонно обаждане – търсят го от японското литературно списание „Гунзо” с новината, че книгата му е включена в късия списък на тяхната нова литературна награда. Муракави затваря слушалката и излиза на разходка със съпругата си, Йоко. Намират ранен гълъб и го занасят в близкото полицейско управление. „Тази съботна утрин беше ярка и чиста, дърветата, сградите и витрините на магазините чудно проблясваха под светлината на пролетното слънце”, пише той години по-късно. „И тогава ме връхлетя тази мисъл. Че ще спечеля наградата и ще стана писател, който ще се радва на успех. Това беше твърде дръзко допускане, но в този момент бях сигурен, че ще се случи. Напълно сигурен. Не беше увереност, която се основава на някаква логика, а непосредствено и интуитивно усещане”.
Благоприятните отзиви от страна на критиката в Япония идват късно. „Бях черната овца на литературната сцена в Япония”, си спомня Мураками. Това отчасти е така, защото книгите му, които не се отнасят към японската действителност и са наситени с препратки към американската култура, са определяни като „твърде американски”. (Сега, напротив, той редовно е обсъждан като водещ кандидат за Нобелова награда, въпреки че оттегля името си от списъка с кандидати за т.нар. „алтернативен Нобел”, който се учредява в отговор на отлагането на връчването на тазгодишната награда. Мураками заявява, че предпочита да се съсредоточи върху писането.) Нашето поколение, родено след края на войната, израсна с американската култура: слушахме американски джаз и поп, гледахме американски шоупрограми – това беше прозорец към друг свят“.
Във всеки случай, каквото и да мислят критиците, продажбите на книгите му непрекъснато се увеличават, достигайки своя апогей през 1987 г. с „Норвежка гора” – болезнен разказ за носталгията по любов от младостта. Продават се три милиона и половина копия на книгата само в рамките на една година. Реалистичният стил на повествованието никога повече няма да се повтори в следващите му романи. Той обаче отхвърля представата, че неговите разкази за падащи риби и свръхестествено забременели жени не са реалистични. „Това е моят реализъм, казва Мураками. Много харесвам Габриел Гарсия Маркес, но не мисля, че той определя своето писане като магически реализъм. Това е неговият реализъм.”
След като популярността на книгите му нараства, той променя своя дневен режим, заради който, можем да кажем, днес е не по-малко известен: събужда се в 4 ч. сутринта, за да работи около 5 или 6 часа, пишейки 10 страници на ден. След като приключи с писането, тича поне 6 мили, след което понякога плува. „Когато притежаваш джаз клуб, животът ти е разхвърлян и объркан – лягаш си в 3 или 4 ч. сутринта. Когато станах писател, реших да следвам непоклатим режим: ранно ставане, ранно лягане, упражнения всеки ден. Смятам, че трябва да бъда физически здрав, за да напиша силни текстове”: може да е само „проводник” на образи, но негов дълг е да поддържа този канал в изправност. Погледнато отвън, този ритъм сякаш работи – той изглежда на 50 години – но режимът също така е източник на истинска радост, която вероятно се отразява и на обема на книгите му.
Неговият хиперпродуктивен дневен режим му осигурява достатъчно сили, за да пише и разкази, документална проза (най-значителното му произведение е Underground, текст, който се основава на множества интервюта с оцелели хора след атаката с газа зарин в токийското метро през 1995 г., както и с членове на сектата „Аум Шинрикьо”, отговорна за атентата), както и да отговаря на въпроси на читатели, които не са свързани само с книгите му. Мураками също така е изтъкнат преводач на американска проза: Фицджералд, Труман Капоти, Грейс Пейли, Селинджър и наскоро Джон Чийвър.
Обича да чете свои текстове в превод на английски, защото са като съвсем нови книги. „Преводът на големи книги отнема една или две години”, казва той. „Така че докато стане готов, съм забравил всичко”. Изиграва прелистване на страници: „Какво ли ще се случи? И тогава ми се обажда преводачът: „Здравей, Харуки, харесваш ли превода ми? Отговарям му: „Това е страхотна история. Много ми харесва”.
Какво би казал за кризата в страната, към чиято култура е така силно привързан. Мураками се замисля и след пауза от около една минута ми отговаря: „Бях тийнейджър през 60-те, а това беше време на идеализъм. Вярвахме, че светът ще стане по-добър, ако се опитаме да го направим такъв. Хората днес не вярват в това, което е много тъжно. Читателите казват, че книгите ми са странни, но отвъд тази ексцентричност би трябвало да същесствува един по-добър свят. Това е основната структура на моите истории: трябва да преминеш през мрака, през съпротивата, преди да достигнеш светлината”.
Този начин на мислене носи надежда и добре подхожда на настоящия момент. В края на историята протагонистът на Мураками не е научил много неща и още по-малко е успял да постигне състояние на пълно щастие; често той преминава през един хаотичен фантастичен свят, но попада на място, което му носи спокойствие. Животът може да е необясним и странен, казват неговите книги, но кошмарите свършват. И можеш да намериш изгубената си котка.
Преведе от английски: Ружа Мускурова
Източник: „Гардиън“, 11 октомври 2018 г.
