Илия Троянов
Илия Троянов, роден през 1965 г. в София, е живял в Найроби, Мюнхен, Мумбай и Кейптаун. Понастоящем живее във Виена. През 2018 г. той пише този разказ за “Freiraum” („Свободно пространство“), проект на Гьоте-институтите в Европа в сътрудничество с дейци на културата, науката и гражданското общество. Проектът разглежда въпросите: Какво e свободата днес в Европа? Къде тя е под заплаха? Как я укрепваме?
Разказът се публикува със специалното разрешение на Илия Троянов и на Гьоте институт – София, за което ЛВ им благодари.
Не е лесно да се построи зоологическа градина. Не и в провинциално градче. Точно в тези времена – не. „Трябва да допринасяме за изграждането на социализма, казваше партийният секретар, а не на зоологическа градина!”. С него не можеше да се говори дори когато ставаше въпрос за малко, непретенциозно, оградено място за животни в зоопарк с няколко сърни и няколко елена, с пауни, токачки, планински кози и може би една куцукаща лисица. Какви бяха шансовете за истинска зоологическа градина, както си я представях, докато ден след ден бършех дървените маси на ресторанта и чаках пролетта, изпълнен с копнеж, докато метях пода и мечтаех за зебри и жирафи, а дори и за слон, докато чистех улука. Когато първите посетители се настаняваха до езерото, поръчваха си бира, съзерцаваха скалистите хълмове и изпъваха крайници в ранното лято, лъв пробягваше из моите мисли. Леко, едва забележимо поклащайки глава, сервирах кебап и кюфтета цяло лято и продължавах да си мечтая.
Още преди години намерих местенце за моя зоопарк, една необработвана поляна между два залива на другия бряг на езерото. Всеки ден поглеждах към светлия, дълъг тесен полуостров пред горите, които се виеха по склоновете на хълма. През лятото, когато слънцето трайно установяваше своите лъчи, половината градче се срещаше на езерото ни – половината градче щеше да се разхожда около езерото, да влиза в моята зоологическа градина, хората щяха да си прекарват весело времето там, а на връщане щяха да се подкрепят отново в ресторанта. И дори посетители от други градове, дори високопоставени господа от столицата нямаше да пропуснат зоологическата градина. Дори ако не се намереха слонове или лъвове.
Моите мечти са търпеливи. На ресторанта му направиха ремонт, терасата я разшириха, поляната пред гората избуяваше и един ден, напълно безпричинно и без натиск, партийният комитет реши да удовлетвори молбата ми и да одобри ограденото място за животни от северната част на езерото. А каква радост беше да ми поверят тази задача! Познавам добре животните в родната ни страна. Мoжах да набавя няколко сърни и елена, малко по-късно и пет планински кози. Купих старата, грохнала танцуваща мечка на един циганин, който сериозно страдаше от подагра. Междувременно вече можеше да се види малкият ограден горски участък с местния дивеч. Засадих храсти и дървета, напълних водните корита, изрисувах табелките и извиках ветеринарния лекар от окръжния град, когато първата сърна роди. И така продължих да се разхождам в моите мечти покрай езерото всеки ден, без да изпускам от очи онова, което още липсва, което би превърнало това оградено място за животни в истинска зоологическа градина, нещо непознато, нещо много далечно, нещо като… е… например… жираф.
– Жираф? Няма проблем, чичо.
Така говореше моят племеник Гроздан, който стигна учудващо далече, в столицата, където работеше в министерство и ни посещаваше веднъж годишно със служебната си кола.
– Какво искаш да кажеш с това „няма проблем”?
– Имаш голям късмет, чичо, и той ти се казва: Секу Турѐ.
– Зеку Туре?
– Не, Се-ку Ту-рѐ. Ама не четеш ли вестници? Не слушаш ли новини? „Павианът, който се съпротиви срещу лъва. Паякът, който излъга хиената.”
– Каква хиена?
– Де Гол, чичо. Генерал Шарл де Гол. Не си блъскай главата за такова нещо, геополитиката е сложна. Ще ти кажа само това, което трябва да знаеш. За днес запомни само толкова – имаме един нов приятел в Африка, а може би скоро и…
– В Африка?
– …доставчик.
– Жирафи само като за пример. Жирафи или газели, или гнута. Знам ли? Може би един ден дори лъв ще се оглежда навън за теб.
– Лъв!
– Не е изключено.
– Това би се казвало зоологическа градина, с един лъв вътре ще бъде истинска зоологическа градина.
– Ще видим, чичо. Остави всичко друго на мен.
Вече не трябваше да бърша дървените маси. Отговарях за ограденото място за животни и имах повече време да размишлявам. За хиената, за генерала и племеника му. Щастлива случайност е това. Един от семейството, който да има връзки в Африка. Щастливо стечение на обстоятелствата. Защото другаде няма жирафи. Само бях учуден, че в замяна за жирафите Гроздан трябваше да доставя тоалетни чинии. Ама може би се шегуваше. Не винаги го разбирах. Обикновено ми се обаждаше като гръм от ясно небе и ме изненадваше…
– Добри новини, чичо. Имаме жирафи, ама сега се дръж, няма да повярваш, и лъв!
Връзката беше лоша, но доколкото разбрах, моят племеник ме викаше в столицата, за да взема животните и да ги заведа в новото им „вкъщи”. Бях изненадан какво удивление изведнъж прояви партийният секретар. Потупа ме по рамото и ми пожела успех. Хванах автобуса за столицата, а като видях хубавите животни, се просълзих. На следващия ден ветеринарният лекар ми каза, че лъвът е сляп, а жирафът – куц. Но това почти не помрачи радостта ми, още повече, защото милите колеги от голямата зоологическа градина в столицата ми подариха и няколко зебри … един зоопарк трябва да прилича на такъв, нали, дори и когато е в провинцията! Благодарих и останах благодарен. Дори когато всички зебри с течение на годините се оказаха ялови.
Цялото градче се радваше на нашите животни. Само, къде се намираше тази Гвинея, никой не знаеше съвсем точно. Събрах кураж и поръчах една огромна резбована табела, която окачих между два бука до пътеката близо до брега: „Добре дошли в зоологическата градина“. Сега дори и партийният секретар беше решен за по-едър дивеч.
Звездите бяха благоприятно разположени, телефонът звънна и един радостен глас се обади:
– Дар ес Салаам.
– Гроздане?
– Дар ес Салааааааам.
– Гроздане, ти ли си?
– Как ти звучи това, чичо? Дар ес Салаам. Ех, звучи добре, нали?
– О, не знам…
– Tова далеч не е всичко… Ни-е-ре-ре. Со-ци-а-ли-зъъъъъм.
– За животни ли говориш?
– За толкова, колкото искаш. Познай с кого пихме брудершафт…
– Откъда да знам, Гроздане?
– С Танзания.
– Серенгети!
– Точно, чичо, африканската съкровищница с животни е отворена за теб.
Гроздан е учил за това. Сега превозваше с кораб компоти от праскови и консервирани чушки. Понякога някои сандъци, закрепени с метални ремъци, се разбъркваха под товарите с консерви и буркани, но Гроздан и дума не обелваше за това. Танзанийците, по-благодарни от гвинейските си предшественици, се реваншираха с млади, здрави и игриви газели.
Гроздан отпи голяма глътка от чашата с бира. Пак бе дошъл да посети родната си страна.
– Обичам това езеро през есента. Когато отново е спокойно след лятната ваканция. И гората е грейнала толкова шарено. След няколко седмици пристигат газелите ти. Въобще не знаех колко различни видове газели съществуват. На място ме питаха какво искаме всъщност, дали газели на Грант, или на Томсън, или импала, или конгони, или дик-дик… и така до безкрай. Бях загубил ума и дума. А си мислех, че газелата е като сърната. Ах, това тук ми харесва. Да си призная, има още елени, но тях си ги има и при нас. Дивите свине не се броят, нали? Спрях се на импалата, надявам се, че ти харесва, това прозвуча толкова добре, и поръчах и няколко зебри допълнително, този път плодовити. Иначе скоро ще ти измрат зебрите.
– Добре си направил, Гроздане. Зебрите са любими на децата.
– Това е само защото още нямаш маймуни. Нека уредя и това.
Щастието ме застигна по обиколни пътища. Откакто знам колко е важна геополитиката за моя зоопарк, чета вестника внимателно. Страница пет, където от време на време има нещо за Африка. Есента изгуби златото си, но на мен вече не ми се налагаше да мета листата. Под носа ми назначиха наистина опитен директор на зоологическата градина, но аз работя за него като заместник-директор. Вестникът съобщаваше за посещението на един от нашите добри приятели в държавата ни, мъж на име Агостиньо Нето. Президентът на социалистическата република Ангола ни донесе необичаен подарък – стадо павиани. „Много добре можем да ги вмъкнем”, беше цитиран Гроздан Х., високопоставен служител във външното министерство. Седмици по-късно, точно за началото на зимата, павианите стигнаха до нашето градче, придружени от едно възкисело писмо от директора на столичния зоопарк, който изразяваше неразбирането си, че една незначителна провинциална зоологическа градина има нужда от цялото стадо маймуни, при което столицата страда от спешен недостиг на павиани. Маймуните бързо свикнаха с живота при нас между езерото и хълмовете. Дори ги научих да се замерват със снежни топки.
Обаче връхната точка в живота ми се съобщи в една неочаквана телеграма: „ХАЙЛЕ СЕЛАСИЕ СВАЛЕН В НАРОДНА РЕВОЛЮЦИЯ МАХНИ ЛЪВА СПРИ ГРОЗДАН“
След толкова десетилетия, след толкова надежди и мечти, един ден в зоопарка влезе един внушителен здрав лъв – слепият почина през август по време на Пражката пролет. Всички празнувахме в ресторанта на езерото, директорът на зоологическата градина и партийният секретар, и Гроздан и аз. След много тостове за лъвове, павиани, импали и жирафи езикът на партийния секретар се приближи до ухото ми: „Социализмът, от него нищо не се получи, но зоологическата ти градина, от това все пак стана нещо”. Стъписано погледнах към скалите.
И на следващия ден все още гледах натам, като потвърдиха по радиото опияненото признание на партийния секретар. Леко ме побиха ледени тръпки при мисълта какво ще се случи със зоопарка ми.
Първо изчезнаха две токачки. Проверих всички огради и всички врати. И се успокоявах, че е бил само единичен случай. Но загубите зачестиха и ми стана ясно, че трябва да предприема нещо. Но пък какво? Потърсих полицията.
– В последно време ми откраднаха осем пауна, десет златни токачки и шест планински кози.
– Твои ли са животните?
– Не, отговарям за тях, пазя животните.
– Тогава сигурно не си внимавал достатъчно.
– Те са дошли през нощта.
– А кои са те?
– Не знам.
– И какво трябва да направим сега?
– Аз…
– Трябва да ти осигурим нови животни ли? Или да разпитаме всеки, който изглежда така, все едно в корема си има хрупкава златна токачка.
– Не говорете така…
– Чиченце, имаш ли ясната представа колко престъпници има в този град, откакто си играем на демокрация? Ето, ти идваш по тази причина и очакваш, че ще се погрижа за едни избягали кози.
– Е, и може да са и изключително вкусни.
Реших, че през нощта ще бдя. Само веднъж задрямах. На другата сутрин се събудих с главоболие и цицина на главата. Липсваха четири сърни. Разбойниците бяха затворили решетъчната врата с тел. Само в гората можеха да са. Вървях в гората цял ден, познавах всеки един неин ъгъл. Но надцених силите си. Строполих се на една полянка, земята беше мокра от стопилия се сняг. Видях пепелта, а после зърнах и скелета на едната коза. Непозната хладнина обгърна сърцето ми. Заобикаляше ме несравнимо бойно поле.
Навсякъде имаше кости и вонеше, до един дънер беше захвърлена свалена кожа и смърдеше. И Гроздан не можеше да ми помогне. Изпратиха го в Южна Африка. Като посланик там трябваше да създава нови приятелски отношения.
Когато импалите изчезнаха, разбрах, че трябва да действам незабавно. Звъннах в зоологическата градина в столицата.
– Какво да правим с още животни?
– Но тогава ги искахте. Павианите.
– Който и да ги е искал, е било отдавна. Слушайте, мога да си представя, че ви е трудно, но и ние се стараем за изхранването на животните. Мислите ли, че мога да изисквам от служителите да дават месо на леопарда, когато те самите са забравили вкуса на месото. И кой трябва да го плаща месото? Обяснете ми как се хранят леопарди без месо. Хищните ни животни вече изглеждат като сомалийци.
– Тук е различно. Тук животните биват изяждани.
– Но не и леопардите.
– Нямам леопард.
– Е, имате късмет!
Говорех по телефона и разговор след разговор, увещавах всеки един директор на зоопарк в страната. Напразно. Газелите изчезваха една след друга. Делях оскъдната си пенсия със стар абисински лъв. Сутринта, в която три пъти преброих зебрите и всеки път липсваше една, отварих портите широко. Взех си довиждане с всяко едно от животните и хвърлих ключовете в езерото. Разходих се за последен път из гората. Вече не можех да пазя моята зоологическа градина. Някъде там се спрях. Ревях без сълзи, а плачът отекваше в ушите ми като безсилния рев на стар вълк. Паднах на колене и продължих да вия на четири крака.
Преведе от немски: ЕЛЕНА ДИМОВА