Илия Троянов
Българо-германският писател, поет, преводач, издател и не на последно място – пътешественик, бе сред тримата почетни гости на международния фестивал „Дни на поезията и виното“, чието 23-то издание се проведе от 21 до 24 август 2019 г. в Птуй, най-стария словенски град, в столицата Любляна и редица селища в граничните райони с Австрия, Унгария и Хърватия. Организатор на фестивала е ръководеното от известния и превеждан и в България поет Алеш Щегер издателство „Белетрина“ (бившето Студентско издателство в Любляна), което досега е издало преводите на две книги на Илия Троянов – „Събирачът на светове“ и „Ледовете се топят“. Събитието бе подкрепено от програма „Творческа Европа“ и платформата на фестивалите на поезията „Versopolis/Стихотека“, едно от седалищата на която е именно в Птуй.
Вече трета поредна година фестивалът дава думата на изтъкнати писатели, които пишат и прочитат пред публиката своето „Отворено писмо до Европа“ (с критичен поглед към актуалните събития). След фламандския автор Стефан Хертманс през 2017 г. и шведско-иранската поетеса Атена Фарохзад м.г., тази година фестивалът бе поканил Илия Троянов. По традиция организаторите изпращат писмото до депутатите от Европейския парламент, европейските комисари и членовете на ПА на Съвета на Европа. До момента писмото е публикувано в над 15 европейски вестника и други медии.Пл. Христов
ЛВ благодари на Аксиния Михайлова и Пламен Христов за възможността да бъде българската медия, публикуваща писмото.
Неотдавна получих имейл от Аѝша Ал-Кадафи, единствената дъщеря на някогашния диктатор на Либия. С нея не се познавахме. При все това госпожа Кадафи ми пишеше доста свойски, че искала да ми повери 27,5 милиона долара, ако й помогна да инвестира парите в моята страна. И би ме възнаградила царски с една комисиона от трийсет процента. Молеше ме да вляза спешно във връзка с нея.
Аз, естествено, не повярвах, че ми пише действително госпожа Кадафи. Не за първи път се търсеше контакт с мен по този начин. Навярно и вие поне веднъж в живота си сте получавали подобни писания – по-рано писмо, до неотдавна факс, от доста време имейл. Началото на една измама.
Нигерийците я наричат „419“ по съответния параграф на техния наказателен кодекс: пише Ви някой, който твърди, че има достъп до колосални количества пари (от злоупотреби), някой, който би искал да му или да й помогнете да измъкне тези пари от Нигерия (или от Русия, или от Бразилия, или от където и да било). Предприемчиви нигерийци разпращат милиони такива имейли и ако някой от получателите се хване в клопката им, те молят за скромни административни плащания, преди да се осъществи голямата печалба. Съгласи ли се някой на среща, той убедително бива повеждан за носа.
Европейците говорят или пишат полувъзмутено, полуразвеселено за случаи „419“ най-вече в контекста на баснословната корупция в страни като Нигерия. По-рядко се коментира поведението на адресатите на измамата, които в повечето случаи се разглеждат като жертви, макар всъщност да са съучастници. Как на авторите на имейли им идва на ум абсурдната мисъл, че на въдицата си биха могли да уловят някого в Европа с такива празни приказки за злато и скъпоценности? При това трикът функционира само защото и за двете страни е ясно от само себе си, че нигерийци, либийци или иракчани доверяват мръсните си пари на някой чист мъж (или жена) в Европа, за да ги запази, да ги изпере. Никой не се учудва колко естествено изглежда, че се доверяват сляпо на европейците да им съхранят заграбените милиони. Очевидно това е една от нашите дейности в рамките на глобалното разделение на труда.
Другите крадат, ние укриваме – всеки долар изпира следващия. Всеки имейл „419“ показва, че корупцията в Глобалния Юг е възможна само поради факта, че откраднатите пари в края на престъпния ден акостират някъде при нас – било в Лондон или Цюрих, било в Кипър или Лихтенщайн.
И въпреки това ние сме възмутени от размера на корупцията в Глобалния Юг – ежегодно в най-бедните страни на света се присвояват незаконно почти 50 милиарда долара. Капиталът изтича в Глобалния Север. Кой носи отговорност за лъжливия основен тон на глобализирания капитализъм не е толкова ясно, както си мислят мнозина от нас. От „Прозрачност без граници“ например твърдят, че Сомалия е най-корумпираната страна на земята, докато известният италиански автор Роберто Савиано, който от десетилетия се занимава с мафиотски структури, е на мнение, че Великобритания е най-корумпираната държава в света (Лондон се е превърнал в градски терен за мошеници от цял свят). И двете мнения са верни. Но като граждани на Европа би трябвало да се занимаем на първо време с нашата собствена шизофрения: ние настояваме за добро управление, а перем мръсни пари. Едновременно със сърце във висините и с тлъстия задник на удобното канапе.
В края на XVIII в. в Единбург живял мъж на име Уилям Броуди, елегантен джентълмен, който имал дърводелска работилница и се радвал на уважението на съгражданите си. Денем служел в Градския съвет и изпълнявал добросъвестно всички поръчки, нощем се вмъквал с взлом в къщите на клиентите си и ги ограбвал. Докато един ден бил заловен и обесен.
Отдавна щяхме да сме забравили Уилям Броуди, ако писателят Робърт Луис Стивънсън не беше открил в него екстремен символ на една обезпокоителна човешка способност – раздвоението на личността. Стивънсън писал на три пъти за Броуди – първите два пъти пиеси без успех, третия път се получил бестселър – впечатляващата новела „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд“.
„Роден съм като наследник на голямо състояние, надарен с блестящи дарби, по природа доста прилежен, радвах се на уважението на умни и добри хора и както би трябвало да се очаква, имах известен шанс за почтено и достойно бъдеще.“ Така д-р Джекил започва своята изповед в последната глава на книгата. Той е уважаван лекар, човек, който лекува, който цени образованието и знанието, важен член на обществото.
Едновременно с това той е безчувствен, брутален представител на крайния егоизъм, мъж на име мистър Хайд.
Няма д-р Джекил, от една страна, и мистър Хайд, от друга, а само едно същество, „отдало се изцяло на двойствен живот“. И: „Когато в съзнанието ми двете същества се бореха едно с друго, дори аз да бивах смятан за едно от тях, това можеше да се случи само защото и двете се кореняха в мен“.
Д-р Джекил не е невинен, наивен или сляп. Той разпознава врага в себе си. Дори би искал да го победи. Но накрая захвърля оръжията. Тази история ни води право към настоящето. Валидното за отделни лица може да се отнася за цели общества. Европа, по-точно казано Европейският съюз, е д-р Джекил/мистър Хайд.
През 2017 г. президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер се изказа ужасèн за условията в бежанските лагери в Либия. „Не мога да спя спокойно при мисълта какво сe случва с онези хора в Либия, които са търсили по-добър живот, а в Либия са попаднали в ада.“ Европа не бива „да мълчи при наличието на тези невероятни проблеми, присъщи на един друг век“. Той бил „много шокиран“ от съобщенията, според които бежанци в Либия бивали продавани като роби. „Допреди два месеца не знаех, че проблемът има такива размери. Той се е превърнал в належащо за решаване явление.“ Лесно можем да разберем възмущението на Юнкер. В Либия бежанците са натиквани до трийсетима в килии с размер по-малко от пет квадратни метра. Те гладуват, защото само на три дена получават нещо за ядене. Според един доклад на хуманитарната организация „Лекари без граници“ условията им за живот са се влошили значително. В затвора Сабаа в столицата Триполи почти една четвърт от затворниците са недохранени, между тях и много деца.
По преценка на Международната организация по миграция (МОМ) понастоящем в Либия пребивават около 670 000 бежанци. Още през 2017 г. Германското посолство в Нигер в доклад до Федералното канцлерство е описало какво се случва с върнатите бежанци: „На дневен ред са екзекуции на неплатежоспособни мигранти, изтезания, изнасилвания, изнудване, както и прогонване в пустинята. Очевидци съобщаваха за по пет разстрела седмично в един от затворите – с предизвестие и все в петък, за да се подсигури място за новопристигащи“.
Едно изследване на организацията „Комисия за жените бежанки“ стига до заключението, че почти всяка от бягащите през Либия жени става жертва на сексуално насилие. Оцелели говорят за изнасилвания с пръчка, за изгаряне на половите органи, за отрязване на пениси, за мъже, принуждавани да насилват сестрите си. За невъобразими жестокости. И всичко това се е случвало през последните две години.
Какво всъщност предприемаше Юнкер срещу ужасяващите порядки?
Нищо!
А какво би могъл да предприеме?
Много.
Защото случващото се в Либия среща не само търпимост, но дори пряко финансиране от ЕС, защото либийските граничари трябва с всички средства да препятстват бягството на търсещите закрила. Следователно, ако в Либия бежанците страдат и умират при страшни условия, това е пряка последица от целенасочена политика на ЕС.
Неправилно би било обаче представители на тази политика като Жан-Клод Юнкер да бъдат уличавани в лицемерие. Изпитваното от него възмущение сигурно е било искрено. Той е ситуиран в една европейска традиция, която с Френската революция е донесла на света идеали като солидарност и емпатия, отменила е робството и е допринесла значително за формулирането на Всеобщите човешки права. Д-р Джекил го е казал съвсем точно: „Въпреки тази дълбока раздвоеност аз по никакъв начин не бях лицемер, защото и в двата случая бях абсолютно сериозен. Бях точно такъв, какъвто съм, когато отърсвах от себе си всички задръжки и се потапях в позорната си низост, и какъвто бивах, когато през деня работех за насърчаване на науката или за облекчаване на бедността и мизерията“.
ЕС заявява, че „подпомага националните власти да укрепват способността си за борба с каналджиите“. В действителност разликата между либийските власти и бандите контрабандисти е всичко друго, но не и ясна.
„Европейските правителства и институции непрекъснато повтарят, че се застъпват за слагане край на произволното затваряне на бежанци, но те не са взели никакви решителни мерки за гарантирането му“, заявява Матео де Белис от „Амнести Интернешънъл“.
Европейски политици говорят като доктор Джекил и действат като мистър Хайд. Германският министър на помощта за развитие Герд Мюлер например непрекъснато проектира голямото спасение на света, но в края на служебния му ден се оказва, че са се случили малко положителни неща.
Министърът би искал западните общества да променят из основи начина си на живот: „Нашето благосъстояние не бива повече да почива на робски и детски труд и на експлоатация на околната среда“. В книгата си „Нечестно“ той пише: „Трябва да постигнем такова състояние, при което всички хора на планетата да могат да живеят достойно. Задачата ни е най-сетне да задоволим основните нужди на всички хора от храна, вода, жилище и работа, което за развитите индустриални страни, постигнали вече това благосъстояние, означава, че ще трябва да се научат да преразпределят. В дългосрочен план не бива и няма да има по-нататъшeн растеж за сметка на другите“.
Преди една година в тържествена реч в чест на католическата благотворителна организация „Мизереор“ той заяви: „Днес вместо „изпитвам състрадание“ би трябвало да казваме „поемам отговорност“ за това, което зависи от нас. А от нас зависи много! Като потребители. Като предприятия, произвеждащи в целия свят. Като определящи политиката на големите икономически сили“.
По-нататък той цитира одобрително искането на кардинал Фрингс да се апелира към съвестта на онези, които определят политическите, икономическите и социалните отношения. Всичко това е почтено, министър Джекил формулира една ясна етична задача. Каквато всеки един усеща в решаващи моменти. В училище дъщеря ми научи, че един заможен швейцарец консумира толкова, колкото едно цяло африканско село. Ако се намирахме на един сал, такова паразитно, антисоциално поведение би било нетърпимо.
Политическата практика обаче изглежда по-различно. Във всички международни органи се възпрепятства необходимата реорганизация на глобализираната икономическа и финансова система. От четири десетилетия на различни административни нива в Обединените нации се предприемат опити за свързване на икономическите действия с правата на човека и за изработване на задължителни правила. Накрая Междудържавната работна група по икономика и правата на човека (IGWG) публикува преди една година проектодоговор за икономика и правата на човека. Този „нулев проект“ – наречен така, за да подскаже, че е предварителен и подлежащ на изменение – представляваше резултат от дългогодишни пазарлъци между докладчиците. Сега той „трябва да бъде дискутиран“ – евфемизъм за омаломощаване на всички строги и правно задължителни правила относно често бруталните и почти винаги експлоатационни похвати на международните концерни в по-бедните страни.
В същото време се провалиха и усилията на Глобалния Юг да бъде приет в доминираната от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) международна комисия за данъчна политика поради ветото на Севера, както и на Германия. А това би бил пътят „за увеличаване на фискалните възможности на бедните страни чрез регулационни мерки на международно ниво, например чрез закриване на данъчните оазиси, чрез борбата срещу укриване на данъци и надпреварата за дъмпинг на данъци“.
Допреди две десетилетия опрощаването на дългове за най-бедните страни беше много коментирана политическа тема. Всичко, освен собствената алчност и егоизъм, беше в полза на опрощаването на дълговете на развиващите се страни. Днес собствените предимства се защитават със зъби и нокти. Когато неотдавна циклонът Идай разруши части от Мозамбик, сърцераздирателните молби за опрощаване на дълговете не бяха чути. По данни на Международния валутен фонд Мозамбик спада към онези 35 държави, които се намират в екзистенциална дългова криза – те закъсняват с плащанията и не са в състояние да обслужват непогасени заеми.
Когато става въпрос за пари, за „нашето“ благоденствие, мистър Хайд протяга грозната си глава и саботира борбата за човешко достойнство и добър живот за всички.
Вместо на задължителни правила, ЕС и германското правителство (включително министър Мюлер) разчитат на доброволни инициативи във връзка с екологичните и социалните стандарти. Да вземем за пример палмовото масло. Преди година пропътувах цели два часа през Северно Борнео – от двете страни на пътя, докъдето стига погледът, само маслодайни палми, докато преди едно поколение там е била цъфтяща джунгла. Гледката: подхранена с химически торове монокултура, растеж с перспектива смърт (след две десетилетия почвата ще бъде излужена). Във връзка с безпрецедентното съсипване на природата от десетилетия в „Амстердамската декларация“ се насърчава доброволното прилагане на по-строги стандарти в рамките на мултистейкхолдерплатформи от съотговорните търговски, аграрни и хранителни концерни и адаптирането на техните бизнес модели към устойчив курс. Тази стара идея има само един недостатък: тя не функционира.
Мистър Хайд се е развихрил най-вече в селското стопанство. Макар че последният Световен аграрен доклад изисква радикално променен селскостопански модел, ЕС и най-могъщите държави членки продължават да форсират разширяването на индустриализираното селско стопанство с масово използване на торове, пестициди и лицензиран индустриален посевен материал. Това е в служба преди всичко на печалбарските интереси на участващите аграрни концерни. От друга страна, на устойчивите агроекологични методи на култивиране не се обръща почти никакво внимание.
Тази крайна шизофрения може да накара човек да си скубе косите, но все пак има и надежда. В края на XVIII в. робството е било така естествено, както днес корабоплаването с контейнеровози. Когато в Англия малки групи хора поставяли робството под съмнение, тяхното етично верую бивало отхвърляно, защото за Великобритания презокеанската търговия с роби била много печеливша. Тя осигурявала работни места, давала възможност за забогатяване, гарантирала потребителски стоки. Затова била и оправдавана. Точно както днес крещящото социално неравенство и унищожаването на околната среда. Аргументите на мистър Хайд са учудващо последователни. Но въпреки това отмяната на робството в Европа била постигната след петдесетгодишна политическа борба.
Това също е част от европейската традиция. В заклеймяващото си обвинение срещу британското господство в Индия „Криза в цивилизацията“ поетът Рабиндранат Тагор се е постарал да направи разлика между съпротива срещу империализма и отхвърляне на западната цивилизация. От една страна, Индия се задушавала „под собственото тегло на британското управление“, а от друга – тя никога не бивало да забравя какво е спечелила от Шекспировите драми и поезията на Байрон и преди всичко „от великодушния либерализъм на английската политика през XIX век“. Трагедията се състояла в това, че „най-доброто в тяхната собствена цивилизация – запазване достойнството на човешките отношения – не играе никаква роля в управленските дела“.
Както е известно, историята на доктор Джекил и мистър Хайд завършва зле. Забележително е колко точно Робърт Луис Стивънсън, шотландецът пътешественик, е схванал двояката същност на Европа:
„Понякога Хенри Джекил се ужасяваше от делата на Едуард Хайд. Но това състояние не бе подвластно на обичайните закони, а гласът на съвестта биваше коварно заглушаван. В крайна сметка Хайд, единствено Хайд беше виновен. Затова Джекил не ставаше по-лош, той се събуждаше винаги – привидно непроменен – с добрите си качества и бързаше да поправи, доколкото е възможно, причинените от Хайд злини. Така той приспиваше съвестта си“.
Превод от немски: БОРИС ПАРАШКЕВОВ
