Разговор с Юлия Кръстева на Жорж Нива и Оливие Монжин
Жорж Нива: Нека започнем с тази ужасна афера, която през март 2018 заинтересува френската и американската преса поради информация, произтичаща от Българската комисия по досиетата, която сякаш посочва, че през 70-те години сте била вербувана за агент от Българските тайни служби. Как да разбираме факта, че архивите се появиха по този начин, и най-вече, че вестници като „Обс” и „Ню Йорк Таймс” ги подеха без никакви предпазни мерки?
Юлия Кръстева: В действителност тази „афера“ е важна, доколкото тя разкрива как медийното забързване предпочита да разпространява паметта на тоталитарната Европа, която днес се проявява под формата на националистичен реванш, преди да се заеме с действително преоценяване на тази историческа катастрофа. Бях много шокирана как вестник като Обс може тъй прибързано да приеме тези така наречени „разкрития”, без най-малкото да се запита за маневрите на българските тайни служби. От своя страна, редакторите на Монд, подели информацията след публикуването на първите обвинителни статии, я придружиха със статия на историка Соня Комб, която предупреждава читателите срещу прибързаните заключения на тези фалшифицирани и потайно изнесени досиета[1].
Атаката беше много брутална. Един ден получих съобщение от неизвестно лице, представящо се за журналистка от Обс, казвайки ми, че съм шпионката Сабина. Зашеметена, отговорих й, че това без съмнение е твърде лоша шега и я отхвърлих с възмущение. Но беше твърде късно, те щяха да публикуват. Днес много хора свързват техния гняв с отминали идеологии, но е недопустимо, поне в така наречените „напреднали“ демокрации, да не знаем и следователно да валидираме функционирането на сталинските тайни служби под претекст на прочистване или „лустрация“ дори и когато се върши от посткомунистическите режими. Солженицин предупреждаваше, че в тоталитарната система лъжата е по-опасна от потискането на свободата: тя се пропива в цялата социална връзка, като така задушава, клевети и премахва самото съществуване на личността[2].
След това бяха разпространени две „“. Едното, за което никой не говори, ме засегна дълбоко, превръщайки тази нелепа афера в лична рана. Става въпрос за 32 писма, повечето изпратени до моите родители (и две писма от семейството на Филип Солерс), докопани от полицията, без да знам дали са отнети от моите родители приживе, или просто са спрени преди тяхното получаване. Психическо насилване, което е трудно да бъде обяснено на тези, които не са преживели подобно нахлуване в интимното и семейно пространство. Другото досие е от агенти на Държавна сигурност, не по-малко от 16 сътрудници, претендиращи да са ме разпитали, и то при положение че моят подпис не фигурира никъде и че никоя от моите думи върху общи теми не е удостоверена: Арагон, Пражката пролет, палестинците… И че никаква мисия или разузнавателна задача не ми е поставена.
Както вече казах в някои от интервютата ми за JDD[3], Vanity Fair[4] и Marianne[5] споменатата афера се случва през 1971, годината, когато Солерс и групата Tel Quel основават Движението юни 1971 с отявлено маоистко вдъхновение. Досието завършва с бележката, че като шпионин не струвам, но съпругът ми, заради отношенията си с посолствата на Китай и Албания, трябва да бъде следен. Ние бяхме първата делегация от интелектуалци, поканени в Китай през 1974 след влизането им в ООН. Изнесеното досие все пак очевидно е досие на следен човек, но нито Obs, нито New York Times поставиха под съмнение неговата валидност. Става въпрос за една кафкианска машинация, при която функционери на сталинските служби измислят отношения, за да оправдаят тяхната мисия. Докато един висш офицер не заключава: „Празно досие“.
Жорж Нива: Всъщност тези практики са типични за епохата. Между 1956 и 1959 често писах на моите родители. Много по-късно мой френски приятел, страдащ от рак, ми изпрати писмо, в което ми казва: „Трябва да знаеш. Аз бях този, който превеждаше твоите писма на руски за КГБ“. Въпреки всичко как да си обясним тази доброжелателност на лявата преса към определени форми на доносничество?
Юлия Кръстева: Вярно е, че в дясната преса няма и дума за тази клеветническа афера. Някои носталгици още се захранват с революционните обещания на миналото, подозрителни към „елитите“ и дискредитиращи личния път. „Тя“, в случая аз, е избрала Франция, следователно тя е или „враг на народа“, или потенциален агент на КГБ, това е силогизмът на епигоните на сталинската полиция. Самозвани фанатици, противопоставящи се на „системата“, не престават да изтъкват тяхното неподчинение и така да подемат едно твърде механично, да не кажа тоталитарно разбиране за личната свобода. От своя страна, моето разбиране не се свежда само до един избор: читателка на Бовоар, аз я разбирам като способност да се трансцендираш с другите: в сложността на своите връзки, мисли и действия. По време на президентските избори в едно интервю ме попитаха какво ще направя, ако бях президент. Отговорих: „Да поставя личността в центъра“. Утопия, която все още можем да поддържаме в Европа. Не егото, нито образа, нито желанието или покупателната способност, а личността, към това ще се завръщаме често. В руините на посткомунизма тези думи са нечуваеми. Има твърде много ресентимант (в Ницшевия смисъл на думата: реакция на мястото на действието, завист вместо желания) спрямо западните демокрации.
Оливие Монжин: Днес постоянно се опитват да засегнат известните хора. Това е неизвестен досега феномен. Вие, от произведението си Силата на ужаса[6], винаги сте работили върху абектното. И във Вътрешният бунт[7] Вие изследвате новата система на деструктивни репрезентации, които действат в журналистиката.
Юлия Кръстева: Хиперсвързаността подема разрушителността, лансирана от тези, чиято пагубна леност започва движението и така лицето мишена е изсмукано. Виждаме до какъв екстремизъм може да доведе тази нова форма на приобщаване чрез лайкове, този комунитаризъм на гнева: една промъкваща се еротизация на разрушението. В състояние на морбидно ликуване другият напълно се анулира. Джихадизмът разпространява като политическа религия тази еротизация на насилието, състояща се в мобилизация на нагона към смъртта, присъщ на всички говорещи същества, каквито сме, и в неговото довеждане до jouissance (непреводим термин от френски, свързан с психоанализата и означаващ усещане, отиващо отвъд принципа на удоволствието и по някакъв начин противопоставящо му се, бел. пр.). Така последват изнасилвания и обезглавявания. В политически план те служат като утехи, дори като възнаграждение за гнева и фрустрациите. За добро или за зло, религиите, които са ни предхождали в познанието на тънкостите на душата, на нейния рай и ад, са си ги присвоили. Някои хуманисти прекрачват тези пропасти: смъртта и смъртността, това е винаги добре дошло за официалните представители на култа. Други забелязват, че нагонът към смъртта събужда различни енергии и ентусиазирано приветстват джихадиста, за да оплакват отмирането на християнската и хуманистична вяра. Странни полемисти! И все пак се случва, че смъртта, смъртността в нас, нагонът към смъртта, който си присвоява гнева, тревогата или ликуването, които те възбуждат, са препратени към патологията. Но все пак те присъстват в нас.
Вие припомняте клиничния ми опит на психоаналитик. Той ми разкри, че още от най-ранното отношение майка – дете присъства абектността. Нито субект, нито обект, а абект. Двамата протагонисти на първата човешка връзка са под властта на ужаса и фасцинацията, които наричам „абектност“. Католическите светци я познават. Млади токсикомани, анорексици, хулигани, в търсене на тези подтици са били завеждани в Дома за юноши (болница „Кошин”), ръководен от проф. Мари Розе Моро. Сега имаме младежи, изкушени от джихада. Именно затова преместих семинара си Нуждата да вярваме от университета Париж 8 в този Дом в Солем, на вниманието на лекуващия персонал.
Комунизмът и Революцията
Жорж Нива: На Солженицин му е било необходимо време, за да разбере природата на съветския режим. Дълго време е оставал оптимист въпреки своите разочарования. Във Вашата собствена траектория, каква е била частта на Вашата вяра в Революцията?
Юлия Кръстева: Научих много от Вашия прочит на Солженицин за потапянето му в руския език и православната вяра, довеждащи до откъсването му от комунизма[8].
Моята история е напълно различна и се опитах да я обясня в мемоарите ми под формата на разговор със Самуел Док[9]. Между майка дарвинист и баща православен бях възпитана в духа на спора и дискусията. Моят едипов бунт ме противопоставяше на вярата на баща ми, но все пак бях смутена от неподчинението на един-единствен човек на режима, за което свидетелстваше репликата му „Излезте, дъщери мои, от червото адово“. Единственият начин според него това да стане беше да се научат чужди езици: руския, разбира се, тогава задължителен, но най-вече френския и след това английския. Революцията беше, е винаги другаде. Френската революция, все още пазя ученическите и студентските си тетрадки, в които съм преписвала и размишлявала върху Волтер, Русо и Дидро. И разбира се, Достоевски, любимеца на моя баща. Но той все пак не ме съветваше да го чета, за да не обезпокоя картезианския дух, който според него трябваше да придобия. Моите приятели дисиденти го разкъсваха и като начало и аз се опитвах да го чета тайно. Четейки Ви, скъпи Жорж Нива, бях учудена да разбера, че в младостта си Солженицин не е бил чел Достоевски, намирайки го за „отегчителен“. Той го открива едва доста по-късно. В моята България от периода на разведряването духът ми беше обърнат към така наречения „ревизионистичен“ комунизъм от Френски писма на Арагон и Пиер Декс, към сюрреалистичната „революция“ на езика и после към тази на новия роман, върху който бях започнала дисертацията си. Именно това е книгата на един комунистически журналист, Алберт Коен, посветена на разведряването, с която ме приеха в Париж със само 5 долара в джоба, очаквайки да получа стипендията, която ще ми позволи да направя дисертацията си.
Жорж Нива: По-късно сте предприели това голямо пътуване в Китай с Ролан Барт и Филип Солерс. Какво сте се надявали да намерите там и какво сте запазили от него тогава? И след това, противно на това, което е направил Андре Жид, не сте написали едно „Завръщане от Китай“[10]…
Юлия Кръстева: Интересувах се от китайската мисъл и се записах в Париж 7 да направя бакалавър по китайски. Бях любопитна да узная как комунистическото обещание би се осъществило другояче от това, което е в Европа, в една толкова различна национална традиция: проектът за пътуване в Китай имаше за мен смисъла на етнологическо, дори на антропологическо наблюдение. Така и политическото разочарование беше по-голямо. Тези, които срещнахме (разбунтувалите се бяха в затвора и университетите бяха затворени), се надигаха срещу съветския догматизъм… с реториката и аргументацията на съветите. Нито можахме да отидем в Тибет, нито да се срещнем със студенти… Но нашите домакини, много учтиви, ни представиха много жени. Следствие на таоизма, под влиянието на суфражетките, с Движението на 4 май 1919 се задава в Китай един феминизъм, който бива развит от Гуоминданг и върху който се присажда и феминизмът на Мао.
Като се завърнах, написах книга за китайските жени[11]. В Китай съществуваше един националистически буржоазен феминизъм, върху който се присажда феминизмът на Мао, който подтиква жените да се еманципират срещу бюрокрацията на партията по време на Културната революция. Чрез „труда“ и чрез няколко „ръководни позиции“, но това все пак представляваше валоризация, което приключваше с подчинението, което се случва в други политически режими и с други религиозни памети.
Китайките е моето „Завръщане от Китай“, но в действителност не точно по начина на Жид. Тази книга бележи поврат: изоставих политиката и се ангажирах в психоанализата. Нарочно казвам ангажирах се, защото в началото имаше това желание да се преобразува изгнанието, това предизвикателство, което е също и късмет, доколкото то е едно ново определяне на Себе си, рискуващ своята самота в нови връзки. Но единственото ангажиране, което не трябваше да застине в принадлежност, ми изглеждаше психоанализата. Именно Филип Солерс ми я разкри в компанията на Ницше и Жорж Батай: психоанализа, преобърната от сюрреализма, тази на Лакан. Но която трябваше да ме отведе към източника, при Фройд. Психоанализата като пренос върху… отвореното. Като поставяне под въпрос чрез нови инвестирания на сексуалните идентичности, на моралните ценности, на връзките и на езиците. Тереза Авилска резюмира това състояние на духа на изгнаничката, обзета от психоанализата, каквато бях: „Смятам за невъзможно любовта да се задоволи да остане на едно място“ (Вътрешният дворец).
Тази грижа да се следва субективацията, процесът на ставане себе си с изгнанието от себе си, се наложи в моите изследвания на лингвист и семиотик преди да мога да следвам моите пациенти на кушетката. В началото моите работи приеха формата на това, което в началото наричахме „постструктурализъм“, въвеждайки структурата на езика и на езиците в един социално-исторически контекст, но в същото време и най-вече в един интерсубективен контекст. Впоследствие развих разбирането ми за говорещ субект, което не е нито картезианско, нито феноменологическо, а включва Фройдовото несъзнавано: нагоните, съставени от енергия и смисъл, на границата на биологическото и психическото. Това преустройство на метафизически категории (псюхе/сома, същия/другия) върви заедно с взимането под внимание на социално-исторически теми, на симптоми, концентриращи моя интерес: жените, лицата в състояние на инвалидност, чужденците, малцинствата и уязвимите. Разбира се, поддържах контакти с дисиденти от Източна Европа, но моето дисидентство, моята „революция“ беше научното изследване.
Чужденци на самите нас
Жорж Нива: Вие направихте връзката и към следващия ми въпрос по повод чужденеца. Припомняте св. Петър, за да подчертаете мястото на чужденеца в собствената си мисъл, и също така виждате отношението към чужденеца като една от основите на християнството. В кой момент Вашата собствена чуждост във Франция е станала централна за Вас?
Юлия Кръстева: Още от първите вечери на Коледата на 1965, когато по време на вечерната меса в „Нотр Дам” видях французи, затворени, непроницаеми в техните скъпи кожи и кашмири. В същото време срещах на улицата и в метрото много нищета, която пропъждаше, се пропъждаше и ме пропъждаше. В този свят винаги ще бъда чужденка. Но това не беше някакво страдание, защото в часовете на Барт и на Голдман срещнах нови приятели сред чуждестранните студенти: университетът започваше да се отваря, напрегнатото усилие на мисълта предшестваше по някакъв начин глобализацията. По-късно, в момента на поява на ксенофобията на Льо Пен, написах книгата си за чужденците: „Никъде човек не е повече чужденец, никъде не е по-малко чужденец от Франция“[12]. Централизираната монархическа държава, якобинската Република, култът към езика заместват свещените култове и така правят чужденеца по-чужд, ако не и никога неспособен на асимилация. Но в същото време по-интензивният и отворен от другаде политически дебат и този глад за мислене, което разгражда, отваряйки хоризонти и утопии, все пак прави от секуларизацията по френски благоприятното място, в което можем да мислим в своите универсални сингуларности и в това неудобство на цивилизацията, което предчувстваше Фройд. Именно тук, във Франция и със Солерс, който добави Майстер Екхарт към нашите четения на Фройд, се заинтересувах от теологията.
Смятам себе си за атеистка. И винаги казвам, че не съществува хуманизъм, който не е също така постоянна преоценка на католицизма и като негово продължение, на гръцката мисъл и на юдаизма. Преосноваването на хуманизма на XXI в. е възможно само при условие че преоценим (в смисъл на Ницше на Umwertung aller Werte) християнската мисъл с подкрепата на философията, хуманитарните науки, психоанализата, изкуствата и литературата.
Жорж Нива: Този интерес към християнската мисъл и в частност православието преминава през Вашето творчество. Но сякаш казвате, че благословията на Христос е начин да се оневини страданието, идея, която може да отблъсне някои вярващи… Сякаш понякога смятате психоанализата като „по-висша“ от религиозния опит. Можете ли да ни осветлите за връзките, които изработвате между психоанализа и религия?
Юлия Кръстева: Не вярвам, че психоанализата надскача религиозния опит и съжалявам, ако съм оставила такова впечатление. Също така не смятам, че съм казала, че християнската вяра оправдва страданието. Още по-радикално смятам, че вярата може да промени психическата структура на личността и ако усещанията и емоциите като страданието не са отречени, то те са способни да открият също така и несъизмерими сублимации. Колкото до самото страдание, смятам, че православието придава по-значимо място от католицизма и от протестантството на kenosis-a, на времето след смъртта на Христос и преди Възкресението, предлагайки на вярващия преживяването на смъртта и празнотата. И все пак, бидейки атеистка, опитът на психоанализата ми дава достъп до всичко това, когато чета Достоевски или св. Йоан Кръстни, или още повече в моите собствени изпитания или тези на пациентите ми.
Държа много да се върна на решаващото събитие, което се е случило в Европа и никъде другаде: ние прекъснахме нишката, свързваща ни с традицията. Но се опитвам, изхождайки от това прекъсване, да й дам интерпретация, която би могла да просветли интернет консуматора на XXI век. Може би ще има възраждане на религията или екологичен пакт, които да обърнат тенденциите на автоматизация и разруха. Но трябва да констатираме, че прекъсването с традицията така и така е вече налично, поддържано от техническия напредък и упадъка на институциите.
Как да отговорим на това човечество в опасност, без да прибегнем до вярата, както оповести известният дебат между Ратцингер, Хабермас и Бьокенфьорд от 2004? Но каква „вяра“, каква „обединяваща връзка“, какво „нормативно съзнание“ срещу милиардите его-та, оживени от една воля за власт в клопката на зрелището и финансите? Чрез търсенията си в психоанализата се опитах да стигна до основите на човешката връзка, сред които са: желанието със своите катастрофи, страхът от празнотата, нуждата да вярваме, инвестирането в идеали.
„Вярвах и говорих“, така св. Павел започва Псалм 116. Две преживявания се изправят едно срещу друго пред психоаналитика при срещата на „вярвах“ с „говорих“ – океанското чувство, което Фройд намира в симбиозата майка-дете: пълнота, но също и вкореняване; другото е първичната идентификация с любящия баща, „бащата от индивидуалната праистория“, който признава субекта по пътя на неговото конституиране, изгрев на идеала за себе си. Християнската вяра не почита ли именно този любящ баща? Това „реципрочно инвестиране“ (понятието произлиза от санскритското kred, откъдето и латинското credo) за психоаналитик като мен е едно универсално антропологическо измерение[13].
Жорж Нива: Kenosis-ът е важен в православието, но най-силният момент за вярващия е Великден. Нито океанската майка, нито любящия баща, а именно общността на вярващите описва толкова добре Толстой във Възкресение[14].
Юлия Кръстева: В Омразата и прошката[15] настоявах едновременно на вътрешното изпълване с православната радост, която не репрезентира, а приема в предсловесния мистичен план на сетивното, чак до духовното усъвършенстване в исихазма; така и на парадоксите на Per Filium и на Deus absconditus, който прави от причастния към него човек един homo absconditus. Познаваме клопките на тези дълбини, които могат да захранят както нихилизма, така и революцията. Самият Солженицин съживява „патоса на елементите“ в православието. То не е имало аристотелианския момент на св. Тома, дебата на Дън Скот, възникването на haecceitas и т.н. В него православното общение надделява над kenosis-a, но на мен ми изглежда, че сингуларността остава в очакване. Материалистическата революция, която го последва и която до ден днешен го придружава, се осъществи „по езически“ и има желанието единствено да се намеси в пазарната икономика, докато еманципаторните движения, произхождащи от християнския хуманизъм, се целят към възкресението на Единствения.
Феминисткият синтез
Оливие Монжен: През 2015 в съавторство с Катерин Клемен публикувате едно произведение, посветено на жените, Женскостта и сакралното[16]. Как се роди тази книга? По какъв начин тя се свързва във Вашето творчество?
Юлия Кръстева: „Женскостта“ е основна тема в живота на всяка една жена. Нашата революция, третият етап на феминизма в линията на Май 68, след суфражетките и Симон дьо Бовоар, се опитва да изследва неговите трансформации под трансхуманисткия натиск на третото хилядолетие.
В лекцията ми върху Женскостта на 51 конгрес на Международната психоаналитична асоциация (Лондон, 25 юли 2019) я наричам „бозонът на несъзнаваното“. В действителност в епоха, когато идентичностите са в криза и се разпадат, не става вече въпрос да се есенциализира женскостта, както вярваха някои феминистки. Изследвам женскостта в единствено число, в единствеността на женската личност, но също така и в единственото число на мъжа, доколкото съществува и женскост на мъжа. И се опитвам да засегна въпроса за спецификите на женския опит за jouissance и за творчеството, откъдето идва и хиперболата женският гений[17].
В кореспонденцията ми с Катерин Клемен темата за jouissance ни доведе до религиозното и сакралното. Отвъд удоволствието jouissance отнема сексуалността от природата, без да я десексуализира, доколкото я отваря към речта за себе си и за другия и в този смисъл я трансцендира: творчеството на Колет свидетелства за това съответствие и приобщаване с другостта и с „плътта на света“. Също така много си писахме за майчинството, към което Бовоаровият феминизъм се отнася с подозрение, не виждайки в него нищо друго освен наложено от патриархата и фалократите задължение. Катерина настоява на будизма, докато аз предпочитам християнската мистика, както и свързващата роля на Девата, мост между тялото и духа.
В изследването си върху това, което наричам майчината връзка[18], констатирам един майчин еротизъм, който е на ръба на сексуалността на любовницата, но се разгръща в страстта на майката: бременността като „извънредното положение на живота“, като интимност в която бременната се оттегля с риска на деперсонализирането, състояние, за което свидетелстват картините на Мадоните на Ренесанса. Преди да се прекърши нарцисизмът и да се установи срещата с първия друг, Infans, много по-одругостяващ от любовния партньор, то той ще достигне до „майчиния език“, подкрепен от способността на майката да играе с езика кaтo че ли той е едно остроумие, смесица от енигма, фрустрация, оттегляне, разочарование… и пресъздаване на майчиното послание чрез оставената на детската творческа способност инициатива.
По нови начини днес свободата на жените е отново поставена под въпрос. Феминистките искания и успехи поставят много мъже в сложна ситуация: стават ли те вторият пол? В същото време други мъже отреагират техните тревоги чрез лошо отношение и чрез сексуални сексистки злоупотреби. Във Франция една жена на всеки три дни умира от ударите на своя партньор. Движението #metoo даде дума на жертвите и оттогава цялото общество е чувствително към тези престъпления. Но кулпабилизирането на мъжете не би трябвало да дава право на пророчеството на Алфред дьо Вини за „двата пола, умиращи всеки в своята самота“. Вече хетеросексуалността не е нито единственият, нито най-сигурният начин за възпроизводство, в момент, когато асистираното възпроизводство и сурогатното майчинство са в процес на легализиране. И така хетеросексуалната двойка, със своята крехкост и със своите изпитания, въпреки че е звезда на глобализирани американски сапунени опери и огнище на хетеро и хомосексуални фантазии, става проблемЪТ[19]. Доколкото семейството остава сърцето на социалната връзка, метаморфозите на родителството зависят от нашата способност да мислим двата вида еротизъм – мъжкия и женския. И психоанализата се утвърждава като привилегированото място на това наместване на новите интимности.
Романът като писане на трепета
Жорж Нива: Каква е връзката между Вашите романи и научните Ви изследвания? Прегледах сайта на Ecole normale supérieur: Юлия Кръстева – изследовател, философ, но нито един роман. Но четейки Тереза моя любов[20], човек остава изненадан от Вашата способност да се удвоявате, да прибавяте фикция към историята на Тереза, включително и еротични епизоди. На какво отговаря това удвояване? На обмена между личността на кушетката и тази срещу него?
Юлия Кръстева: Да се вярва на сайта на ENS, не мога да си представя какво се очаква от неговите възпитаници или възпитанички? Предполагам това е комплимент.
Писането ми се наложи, за ме държи изправена, за да преживея екзистенциалните и психически разтърсвания, начин да се продължи анализата с други средства. Баща ми беше убит в болница в България, където се провеждаха експерименти с възрастни хора. Не можахме да го погребем както подобава, защото гробовете бяха запазени за комунисти, за да се избягват религиозните събирания. Предложих да му купя гроб в долари, но ми отговориха, че преди това ще трябва да умра. Единствените възможни думи в този траур бяха метафизическият трилър Старецът и вълците[21].
Моите романи не целят виртуозност на френския език. Това са призиви да бъдем, в моментите на оцеляване, когато мисълта не си достига на самата себе си и се добавя не-мислимото на фикцията[22]. И езикът, както и разказът стават подкрепа за преживените рани.
Психоаналитичката, каквато съм и каквато представлява персонажът на Силвия Льоклерк не може нито да сложи Тереза на кушетката и да й приложи „психо“ интерпретации, нито да заеме позата на тези самофикционализиращи се романистки, представящи техния фантазъм като биография. Нито биография на светицата (о, каква претенция), нито опит да я „разберем“ под схемата на един модел. Исках да изтъка един диалог между жената от третото хилядолетие каквато съм, със своята собствена култура, и прочита, който правя на Тереза, такава, каквато ми се представя в своите текстове. Безкраен диалог, продължил десет години съвместно съжителство с кармелитката и едно трудно за прекъсване писане.
Жорж Нива: Но читателят приема разказа Ви за реалност. Мозайката от биографични факти и от документи композира добре един живот на Тереза, една прекрасна книга, един мистичен трилър…
Юлия Кръстева: Може би не същият живот на Тереза като този, написан от някой/някоя писател/писателка или като този, който смята, че разкрива студентът в ENS, четейки само текстовете на Тереза… Според някои сестри тя се е бичувала с коприва върху раните си. Дали това е вярно? Дали нейните приближени не са оставили тези свидетелства, за да бъде тя по-добре превърната в светица? Моята героиня си задава тези въпроси. Романът задвижва едновременно историческите представи и интерпретативните прочити.
Силвия Льоклерк не е Юлия Кръстева. Един персонаж не е един универсум. Преподавателите в университета стават един универсум, когато се разтворят в света на тяхната дисциплина. Но личностите са мултиверсуми, също като портретите на Пикасо. Множествеността на фасетите превежда живота на духа. Именно този живот се опитвам да предам. Всичко това един психоаналитик ще вземе за истински симптом, давате ли си сметка, 700 страници безкрайна близост с женскостта и с вярата! С женскостта на вярата? Романът като трепет между двете…
Мултилингвизмът – бъдещето на Европа
Жорж Нива: По повод мултиверсумите, Вие също сте се интересували от езиковото разнообразие. В каква степен мултилингвизмът е спасение за Европа и за нейните настоящи трудности?
Юлия Кръстева: Аз съм европейка по рождение. През целия си живот слушах баща ми да казва, че няма друга култура освен европейската. Днес Европа е заплашена от пропукването между суверенисти и прогресисти, между либерали и еколози, най-малкото ситуацията е хаотична. Но без Европа рискуваме да стане истински хаос. Защото включително и в своята крехкост тя е противотежест между една самодостатъчна Америка, един все повече и повече втвърдяващ се Китай и един все по-конфликтен Близък изток.
Основният коз на Европа е понятието „личност“, което днес ни мобилизира. То кулминира в „Декларацията за правата на човека“, но често се забравя, че тази висша хуманистична ценност е причастна към една далечна памет, чийто библейски източник често припомням: “Eye as her eye” (Изход 30, 14), подето от Исус (Йоан, 18, 5), една непредставима идентичност със себе си, вечно завръщане към своето битие. Но също и към мълчаливия диалог („двамата в мен“) на Платон, към странстването на св. Августин (In via in patria). Но най-вече към сингуларността, haecceitas, на Дън Скот в дебата му с Тома от Аквино… Не бих могла да изброя всички отклонения на тази парадоксална идентичност. Не става въпрос за култ, в името на който всички се отдават на братоубийствени воини, а за едно постоянно поставяне под въпрос. Съществува идентичност, моята, нашата, но тя непрекъснато подлежи на реконструкция при срещата си с твърди убеждения, една неуморна любов към въпросителните, едно условие за творчество.
Оливие Монжин: Но моделът на Просвещението вече не действа…
Юлия Кръстева: Да се говори за „модел на Просвещението“ е карикатурен схематизъм, то ни е завещало едно изключително изобилие, което не преставаме да преоценяваме: едновременно Дидро, Волтер, Жан-Жак Русо, но също и маркиз дьо Сад, Емили дьо Шатле, мадам дьо Монтеспам, мадам дьо Помпадур… На свиканата през 2011 от Бенедикт XVI междурелигиозна среща в Асизи, за първи път с присъствието на невярващи, които аз представлявах, представих Десет принципа за хуманизма на XXI век[23]. Папата го прие с думите: „Никой не притежава истината“, които ни подтикнаха да създадем проекта Монтескьо в колежа на бернардинците. Монтескьо, основоположник на модерната политическа мисъл, или Макиавели, изследовател на съмнителни страсти? Ние се опитваме да продължим дебата: как „това действа“ в настоящето?
Разбирам притеснението на Оливие Монжин и за самата себе си размишлявам за провала на хуманизма в двата основни стълба на психо-социалната и политическа архитектура на цифровата ера: чужденецът и трансцендентността. Чужденците, от които наистина се страхува национализмът или които използва като изкупително животно за своите собствени провали. Трансценденцията, която техническото управление на националната държава трудно може да преведе и което се проваля в това ефикасно да я следва, за да образова интернет граждани в нуждата им от идеали и вяра, която нужда остава универсален антропологически конституент.
Националната държава все още ли е оптималният съсъд на това ново човечество, вдъхновено от „страна, която не съществува“. Отговорът ми е „да“. Нацията е антидепресант, при условие че се обединяваме в по-големи цялости, регионални и културни (примерно Европа), но все пак на каква цена? Антидепресант, без който вече „човешкият род“ не може да продължи. Но затова е необходимо да подемем отново и да интерпретираме паметта на вече конституиралите се религии, също както и да преосновем самия универсалистки хуманизъм, който се е откъснал от тях, който ги запитва и който сам себе си запитва. „Чужденецът“, който е бил „врагът“ в първобитните общества, може ли да изчезне в модерните? Тази основополагаща чуждост, която различните варианти на установяването, от „вкореняването“ до изгнанието, са повече или по-малко наранили, бива брутално разбудена от отдалата се на виртуалното глобализация. Откакто човекът се оказва чужденец, т.е. в търсене на страна, която не съществува, се поставя неизбежният въпрос за трансцендентната универсалност, чрез или отвъд групата, семейството, клана, „системата“ или нацията. Преграда срещу националистичния абсолютизъм или пророчество на новото време? Френската идея за светска държава (la Laïcité) запазва различаването между, от една страна, естествения универсален човек (т.е. с „божествена“ природа, както го желае Американската декларация) и от друга страна, гражданина на националната държава. Но в тази идея постепенно се намалява този дуализъм, гарантирайки разнообразието на религиозния опит в частната сфера и развивайки и осъвременявайки универсалните права на човека, основани на триптиха: свобода, равенство, братство.
Дълги борби бяха необходими, за да се впише равенството, или дори равноправието, между мъжете и жените и от съвсем скоро признаването на родовите полове и правото на брак за всички. Но не е достатъчно да правим от нашите ценности списък с морални предписания. Важно е те да бъдат подкрепени с разказите за битките, които са се провели в историята на една нация в постоянна промяна, за да може свободата, равенството и братството да придобият смисъл за тези, които са лишени от тях. За да се преоснове универсалната амбиция на хуманизма, е важно тези ценности да се въплътят в оличностеното следване на глобализираните чуждости на всеки.
Имам слабостта да вярвам, че развитието на хуманитарните науки и включително на психоанализата, които не престават да задълбочават познанието за психическия живот, допринасят за преосноваването на хуманизма в своята универсалистка устременост. Психоанализата не е заместител на религията. Бащинството на несъзнаваното не принадлежи на Фройд, психоанализата ни най-малко не претендира, че „всичко е сексуално“. Тя не предлага нито модел, нито „запазващо съзнание“ срещу страстта на вярата, нито пък корелация между вяра и разум. В действителност психоанализата разкрива, че конститутивната за нашите идентичности радикална чуждост е предмет на пренос. И че тя ориентира трансцендентността в нуждата от вяра, която пред-полага желанието за познание. Какво означава „предмет на пренос“? Пренос се нарича връзката, която се установява между психоаналитика и анализанта, „благодарение на която научаваме, че понякога това, което вярваме, че е наше ни е чуждо, и това, което смятаме за чуждо, понякога е наше“. Това е определението на Бог на св. Августин.
Превод от френски: ДИМИТЪР БОЖКОВ
La personne au centre. Entretien avec Julia Kristeva. Propos recueillis par Georges Nivat et Olivier Mongin: http://www.kristeva.fr/la–personne–au–centre.html
[1] Sonia Combe, « L’aura de l’archive policière est telle qu’on en oublie qu’elle peut aussi être source de désinformation », Le Monde, 4 avril 2018.
[2] Тук посочваме няколко статии, които протестират срещу съюзничеството със сталинската полиция: https://www.ploshtadslaveikov.com/yuliya-krasteva-i-skritoto-pod-ezika-na-ds-agentite/.
Et http://www.kristeva.fr/kultura-koprinka-tchervenkova.html
[3] Julia Kristeva et le fantôme de Sabine, “Le journal du dimanche” du 22 avril 2018, http://www.kristeva.fr/2018/le-journal-du-dimanche-22-avril-2018.pdf.
[4] Julia Kristeva, « Une autre vie que la mienne », “Vanity Fair”, 20 juillet 2018, на английски в Los Angeles Review of Books : http://blog.lareviewofbooks.org/essays/just-life-julia-kristeva-responds/
[5] Julia Kristeva, La Bulgarie, l‘Europe post-totalitaire et moi, Marianne du 7 septembre 2018 sur le site de Julia Kristeva : http://www.kristeva.fr/marianne_7_septembre_2018.html на английски в Los Angeles Review of Books https://thephilosophicalsalon.com/bulgaria-post-totalitarian-europe-and-me/.
[6] Julia Kristeva, Pouvoirs de l’horreur. Essai sur l’abjection, Paris, Tel Quel, 1980
[7] Julia Kristeva, La révolte intime (Discours direct), Paris, Fayard, 1997.
[8] Julia Kristeva, « Prison, écriture, combat » ou « La langue disruptive et la beauté en question » http://www.kristeva.fr/soljenitsyne.html.
[9] Julia Kristeva et Samuel Dock, Je me voyage, Paris, Fayard, 2016.
[10] André Gide, Retour de l’U.R.S.S, Paris, 1936.
[11] Cf. J. Kristeva, Des Chinoises, Éditions des femmes,1974, nouvelle édition Pauvert, 2001
[12]Julia Kristeva, Étrangers à nous-mêmes, Fayard, 1988.
[13] Cf. J Kristeva, Cet incroyable besoin de croire, 2007, 2eme édition Bayard, 2018.
[14] Léon Tolstoï, Résurrection, Paris, Folio classique, préface de Georges Nivat, 1994.
[15] Julia Kristeva, La haine et le pardon : Pouvoirs et limites de la psychanalyse III, Paris, Fayard, 2005, p. 47-86.
[16] Julia Kristeva et Catherine Clément, Le féminin et le sacré, Paris, Albin Michel, 2015.
[17] Julia Kristeva, Le Génie féminin : Hannah Arendt, tome 1 (Fayard, 1999), Melanie Klein, tome 2 (Fayard, 2000), Colette, tome 3 (Fayard, 2002).
[18] Julia Kristeva, La reliance maternelle, in “Pulsions du temps”, Fayard 3013 p. 197-214.
[19] Cf. Julia Kristeva, Métamorphoses de la parentalité, http://www.kristeva.fr/metamorphoses.html.
[20] Julia Kristeva, Thérèse mon amour, Paris, Fayard, 2008.
[21] Julia Kristeva, Le vieil homme et les loups, Paris, Fayard, 1991.
[22] Cf. Julia. Kristeva, La révolte intime, Fayard, p.401 – 405.
[23] Cf. Julia Kristeva, Dix principes pour l’humanisme pour le XXIe siècle. in “Pulsions du temps”, op.cit. 730- 733.
