Разговор с писателката Дубравка Угрешич
Госпожо Угрешич, в София сте, за да получите званието „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. Носителка сте на много и различни литературни награди, но доколкото ми е известно, между тях няма подобно академично отличие. Какво е значението му за Вас?
Зная, че преди мен това признание са получили забележителни световни писатели и учени, но аз си въобразявам, че то означава за мен много повече, отколкото за тях в съвсем личен план. Внушила съм си и наистина се извинявам за това, че го приемам вместо моята майка. Ако някой го е заслужил, то това е тя. Защото тя първа ми вдъхна любов към четенето и уважение към книгите и образованието. Въпреки че мама вече не е между живите, преследва ме неясното чувство, че изпълнявам нейно неизречено желание.
Приемам това признание и като своего рода заслужено предупреждение заради един от най-големите пропуски в живота ми. Можех например да се заема по-сериозно с изучаването на български език и литература, но не го направих. В по-късните си години човек се занимава повече с пропуските, отколкото с постиженията си.
От десетилетия в есетата си следите и коментирате промените, настъпващи в литературата и културата. Зная, че задачата е твърде сложна, но все пак можете ли да обобщите кои според Вас са основните промени, настъпили във и със литературата през последните десетилетия?
Основната промяна, която се случи, е преходът от Гутенберговото към дигиталното време. И не става въпрос просто за обикновена технологична промяна, а за нещо много повече и по-важно. Онова, което ни беше обещал комунизмът: че един ден, в светлото бъдеще, всички ще се занимаваме с изкуство, се осъществи от технологията, от интернет. Между другото технологията същевременно унищожи литературата такава каквато я познавахме досега. Днес всички могат да създават литература. Можете да се самоиздавате, можете сами да си осигурите читателска база, можете сами да вършите всичко, което досега са вършили издатели, критици, разпространители, книжари. Тази демократизация на литературата се осланя на арбитража на ползвателите на социалните мрежи, а не на автократичните институции, т.е. на академии, професори, на институцията на критиката в медиите и т.н. Технологията подпомогна унищожаването на институцията автор. Днес авторът е анонимен, днес авторът са повече автори, които сътворяват колаборативна литература. Това демократично цунами, от една страна, е удивително, от друга – плашещо, защото може да се сравни с въображаемо нападение на Лувъра например… Все едно да сложите до „Мона Лиза” рисунката на вашата четиригодишна дъщеря и да твърдите, че вашата дъщеря има същото право на статут на художник и място в Лувъра като „Мона Лиза”. С всичко това тепърва трябва да се съгласим, тепърва трябва да свикнем.
Вашият произход е наполовина български. Смятате ли, че това Ваше българско наследство е оказало съществено влияние върху личността и писането Ви? Или може би е важен самият факт, че произходът Ви е „двоен“, българо-хърватски?
Мисля, че най-важното наследство съм попила още в ранното си детство. Преди всичко трябва да се има предвид контекстът. В моето детство не се пътуваше, а днес границите се пресичат и от бебета. Възможността да пътувам с мама в България на седемгодишна възраст, да имам баба и дядо, които говорят по-различно от мен, е много важен опит в оформянето ми като човек. Това беше опитът на втората родина и на различни етнически идентичности. Сега това звучи много помпозно, но в детството си го откривах така, както се откриват нови вкусове. Едва по-късно разбрах, че опитът с етническите идентичности невинаги е еманципиращ, той най-често е репресивен и травматичен. Майка ми се е озовала в Югославия, която се е намирала десет години в изолация по политически причини. Не е било лесно да бъдеш чужденка в Югославия по време на Информбюро, както не е било лесно и на баща ми. Но моите родители не са позволили тогавашните политически обстоятелства да съсипят личния им живот, а също така внимаваха да не пренесат своите травми върху мен. Аз бях щастливо дете, учех азбуката на Балканите, макар да нямах представа, че уча нещо.
Чувствах се свободна, не бях принудена да се свързвам с която и да е специфична етническа идентичност. Бях югославянка, живеех в многонационално общество. В този смисъл България в тийнейджърските ми години означаваше обогатяване. Баба и дядо живееха във Варна, заобиколени от приятели и съседи, които, спомням си, бяха арменци, гърци, турци. И все пак никой на Балканите, в това число и българите, не е имунизиран срещу национализма и шовинизма. Спомням си с неудобство дискриминацията на турците и ромите. Дискриминацията спрямо Другия е кажи-речи постоянен вирус, понякога стихва и се кротва, понякога се активизира и лумва, но винаги съществува. Затова всяка година би трябвало да се организира „Голям балкански конкурс за омраза срещу Другия”. Засега и без конкурс сърбите и хърватите държат първото място.
Емигрирате от родината си в началото на 90-те години на миналия век и това без съмнение променя и писателската, и човешката Ви съдба. Емиграцията със сигурност е голямо лично изпитание, но днес, от дистанцията на времето, как оценявате въздействието й върху писането Ви, върху формирането Ви като автор? Близка ли Ви е например позицията на Милан Кундера, също емигрант, за емигрантството като вид „освобождаване“ за писателя?
Емиграцията е многостранен опит, тя е форма на еманципация, опит да се тестваш лично, емиграцията е конфронтация с ценностите, които сме взели със себе си и които ще срещнем по пътя. Емиграцията е труден, но и упойващ, галванизиращ опит, тя е между другото и придобиване на по-цялостна представа за себе си, за писателската „работа”, за литературата. Тук се откриват и неща, които дотогава не сме знаели, защото не сме ги изследвали и опитали, и това са лимитите. Най-важното все пак е да приемеш идеята, че „изкуството на писателя е неговият истински паспорт”. Тази идея, която поначало принадлежи на Владимир Набоков, може би е утопична, може би е просто романтична, но тя ме крепи в моя емигрантски живот.
Съвсем наскоро бе присъдена Нобеловата награда за литература, всъщност през 2019 г. те са две – за Петер Хандке и за Олга Токарчук. Как бихте ги коментирали, особено тази на Олга Токарчук, доколкото и двете имате опита на източноевропейски писателки? И изобщо до каква степен според Вас награди като Нобеловата днес са важни за литературата и за обществения й авторитет?
Мога да кажа, че наградата на изключителната Олга Токарчук ме зарадва и приятно изненада, тъй като тя не беше в списъка на евентуалните кандидати. Що се отнася до нея самата, хубаво е, че получава най-значимата награда за литература на възраст, когато може напълно да й се наслади – желая й го от цялото си сърце. Като казвам това, си спомням случая с Дорис Лесинг, която я получи на твърде късна възраст. Що се отнася до Хандке, той наистина от дълги години е в списъка на евентуалните кандидати и има творчество, отдавна заслужило тази награда. Онова, заради което мнозина скочиха срещу него, е упоритата му подкрепа за Слободан Милошевич и отричането на геноцида в Сребреница. Пропускът при мотивировката на наградата да се подчертае по някакъв начин моралният “black-out” на Хандке е причина за всеобщото възмущение. Освен това Нобеловата награда на Хандке е изтълкувана като обезценяване на всички онези писатели, които през годините писаха срещу войната, срещу национализмите, срещу етническата омраза от сръбска, но също така и от хърватска страна. Те осъдиха най-голямото престъпление, извършено в Европа след Втората световна война, а това извън всякакво съмнение е геноцидът на десетина хиляди мюсюлмани в Сребреница. И все пак в растящото негодувание към Хандке не ми харесва миризмата на клада във въздуха. Познавам тази миризма, аз самата я нося в ноздрите си вече почти трийсет години.
Що се отнася до самата Нобелова награда, добре е, че я има. На всички е ясно, че тя не е, нито може да бъде акт на абсолютна литературна справедливост. За нас, за литературния свят, е важно да вярваме, че съществува справедлива оценка на нашето творчество. Важно е и занапред тази награда да вълнува духовете и фокусът на света – по принцип отправен към политиците, войните, омразата и човешките злодеяния – поне веднъж годишно, поне за няколко секунди да бъде насочен към книгата и нейния автор.
Кои съвременни автори харесвате и цените? Усещате ли някакво родство в писането си с други днешни писатели?
Изпитвам вродена емпатия към писателките и писателите, каквато обикновено изпитваме към членовете на собственото семейство. Писателите са моето алтернативно семейство. Да се занимавате с нещо, за което никога не сте сигурни как ще бъде остойностено, наистина не е лесно. Защото повечето дейности на света са измерими. Изкуството е „безполезно”, стойността му не може да бъде измерена, затова творците поначало спадат към категорията на губещите, просяците, „лузърите”. Най-много ценя онези членове на това голямо семейство, които променят литературата, внасят нещо ново – стил, език, разказ, виждания. Обичам автентичността, неповторимостта. Впрочем също така е важно да умееш да откриеш автентичността и неповторимостта. А това при съвременната литературна ситуация става все по-трудно, заради доминирането на пазара и пазарните ценности, заради свръхпродукцията, заради конкуренцията и публичността, заради прогонването на арбитрите (естетическата оценка бе иззета от пазара). За повечето читатели литературата, особено на малките страни и езици, излизайки извън националните рамки, се превръща в нещо като туристически пътеводител. Това, разбира се, е тежка и унизителна несправедливост, но е наистина така. Смята се, че големите литератури предлагат универсален поглед върху света, а малките са сведени до туристически пътеводители. Не би било лошо, ако може да се премахне националният паспорт на литературите. Това би било грандиозен експеримент, нали? Наистина трудно е да се предвиди какви биха били резултатите.
Като писателка не се отричам от стандарта, който ясно постави Итало Калвино в есето си „За кого пишем, или хипотетична полица за книги“, заявявайки, че „литературата не е училище. Литературата трябва да предполага по-образована публика, по-образована, отколкото е самият писател. Не е важно дали такава публика съществува, или не. Писателят се обръща към читателя, който знае по въпроса повече, отколкото самият той знае, той си въобразява, че е някой, който знае повече, отколкото наистина знае, за да може да се обърне към някого, знаещ още повече. Литературата няма друг избор, освен да повдига препятствията и да повишава залога, следвайки логиката на ситуацията, която може да бъде само лоша”.
В творчеството си винаги заемате позиция – и то преди всичко критична – към обществените и политическите проблеми. Същевременно отбелязвате все по-смаляващата се роля на писателите и интелектуалците като обществени авторитети. Кое Ви кара въпреки това да изразявате ангажирана позиция, поемайки при това онзи „значителен личен риск“, който, по собствените Ви думи, неизбежно я съпровожда?
Смятам, че това е въпрос на темперамента и характера на писателя. Някои писатели са равнодушни към контекста, в който живеят, други изпитват неудобство, но от страх предпочитат да се обръщат към историята, алегорията, спекулативната проза, научната фантастика – теми, които не са свързани директно със съвременната действителност… Всички те са по-сигурни и по-удобни литературни избори, по-малък е рискът, че ще сгрешите в преценката си, освен това се чувствате по-сигурен и като автор. Аз лично най-много се интересувам от момента, в който живея, той най-силно ме наранява, вълнува и натъжава. И това е всичко.
В България са преведени почти всички Ваши книги, как си обяснявате този интерес на българската публика към творчеството Ви? Всъщност произведенията Ви са издадени на множество различни езици, което означава, че са възприемани в много различни контексти. Случва ли се читателските или критически реакции да Ви изненадат или озадачат?
Днес има много възможности книгите да бъдат превеждани, или поне повече от когато и да било по-рано. Най-после се отдава заслужено признание на преводаческата професия. Преводът става академична специалност, расте броят на катедрите по превод в университетите. Онова, което повече ме тревожи, е читателят, т.е. качеството на четене.
Преди повече от трийсет години, във всеки случай преди разпада на Югославия, подписах договор с хърватската телевизия за кратки детски разказчета за лека нощ. Хонорарът беше повече от щедър, но от страх от обема на работата приех да напиша само 90 разказа. Телевизията всъщност ми предлагаше договор за 365. Един ден бях по някаква работа в пощата. Един млад пощенски служител зад гишето любезно се обърна към мен: „Госпожо Угрешич, престанете да пишете тези разкази за лека нощ. Те са далеч под нивото ви…”. Случаят беше шокиращ просто защото пощенският служител беше напълно прав. Няма читатели в множествено число, винаги съществува само този един непознат читател, към когото адресирате написаното. Този читател е скрит, той може да бъде пощенски служител в загребска поща, продавач на книги в книжарница в Харвард, гимназиален учител във Велико Търново или рибар в Аляска, но той съществува. Ако имате такъв читател, т.е. съзнание за такъв възможен читател, мисията ви е изпълнена. Наскоро например узнах, че имам почитател на Азорските острови. Миналата година, пътувайки по Америка, открих някои свои истински читатели. Такива читатели намират в собствените ми книги нещо, за което самата аз не съм предполагала. Понякога такъв истински читател откривам и в автора на статия или рецензия за мои книги. В такива текстове веднага познавам своя истински адресат, защото те могат да бъдат по-добри, по-зрели, по-оригинални, по-смислено написани, с повече душа, отколкото така наречените „специализирани” текстове. Та това, което ме радва всъщност, са моите истински читатели, защото само те могат да придадат на моята „работа” смисъл и значимост.
Току-що на български излезе най-новият Ви роман „Лисица“. Бихте ли споделили коя ще е следващата книга, която да очакваме от Вас?
Всъщност книгата с есета под надслов „Времето на кожата“ е най-новата ми творба. Излезе през май т.г. в Хърватия, преди десетина дни на нидерландски в Нидерландия, а американското й издание очаквам през следващата година.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА