Гергана Рачева
В своето специално видеоприветствие към зрителите на тазгодишния фестивал „Синелибри” големият режисьор Карим Аинуз изрази искреното си съжаление за това, че не може да бъде в София и да представи лично своя филм „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао”. Разбираемо е, че програмата му напоследък е много напрегната, след като неговата лента беше избрана да бъде бразилското предложение за надпреварата за наградите „Оскар” тази година.
Той изрично подчерта, че веднага след прочитането на романа на Марта Баталя, спонтанно, без никакво колебание, е решил да направи своя кинематографична интерпретация по него.
Въпреки че в София тази силна бразилска сага не спечели награда, може да се каже, че шансът филмът да бъде видян на голям екран през октомври беше голямата награда за читателите на романа, които от сърце харесаха дебюта на писателката. Българските читатели бяха сред първите, които прочетоха книгата (превод Снежина Томова, изд. „Колибри”, 2018). Историята за двете сестри има бързо международно признание и множество преводи и издания въпреки недоверието, с което е посрещната в родината си. Всъщност романът е издаден първо на немски език.
А ето пък че на фестивала „Синелибри” филмът беше видян в София седмици преди да бъде разпространен в цяла Бразилия (от 31 октомври 2019).
„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао” спечели тази година награда в Кан в престижната рубрика „Особен поглед”, присъдена от журито, председателствано от Алехандро Гонсалес Иняриту.
Сценарият на филма е напълно свободна интерпретация на романа… и това прави двете произведения както свързани, така и самостойни и посвоему прекрасни творби.
Важно е да се спомене, че операторът на този филм, Eлен Лувар, е работила с Вим Вендерс във филма „Пина” и с Аличе Рорвахер в „Щастливият Лазаро”, филми, които имат и множество награди, и специално място в сърцата и на българската публика.
Смятам, че отварянето на филма към музикалната тема, и то с много фин и точен подбор на пиеси на Шопен и Лист, е важно отдалечаване от сюжета на романа и ефектно засилва романтичната и непокорна струя в образа на Еуридисе.
Младият, но опитен композитор Бенедикт Шифер е превърнал музикалната тема в пълноценно екранно присъствие. Музиката е така властна във филма, както са властни уханията на „подправки, кокос и гуава” в романа. Ако романът на моменти напомня „Като гореща вода за шоколад”, то филмът със своя бунт срещу нормите е по-близо до „Леля Хулия и писачът”.
Както митологичната героиня Евридика, чието име носи, и Еуридисе „умира” в деня на сватбата, или по-точно умира за дълго нейната мечта да живее в изкуството, в музиката… В тази история има и мними смърти, и чудодейни възкресения. Епистоларната нишка във филма звучи с вярата, че писмата са точно силата, която пази от погубване връзката между двете сестри. И двете няма да се откажат в никакъв случай от родството си и по кръв, и по избор, и от своя бунт срещу тираничния им баща, който ги разделя като наказание за престъпването на строгите очертания на патриархалния морал. Ръкописите не горят, но пък и писмата може да се забавят години наред, но все някога стигат до своя адресат.
Въвеждащата сцена във филма за взаимното търсене на двете сестри и призоваването им една от друга в джунглата и драматично очертаната, хореографски изградена сцена на разминаването на Еуридисе и Гида в ресторанта са само малка част от ярките парчета от многоцветния пъзел, който прави интензивно цялостното внушение на филма.
Тази сърцераздирателна в най-добрия смисъл на думата филмова история храни сетивата с блясък, звуци и цветове.
Рио де Жанейро е градът, в който можеш да се загубиш, да се скриеш, но и да се родиш под друго име. В Рио де Жанейро в продължение на десетилетия се случват паралелните животи на двете сестри, които с дързост, упорство и тиха съпротива преобръщат съдбите си на жертви. В Рио де Жанейро можеш да откриеш и ново семейство, а твоят ангел спасител да е улична жена също със специално име, Филомена, сияйна героиня, въплъщение на женската солидарност и образ на милосърдието от най-висока проба.
В предговора на романа Марта Баталя пише: „Образите на двете героини, Еуридисе и Гида, отговарят най-много на действителността, на жените от тяхното време. Все още могат да бъдат видени някъде в Рио”.
Една от най-обичаните бразилски актриси Фернанда Монтенегро се появява във финала на филма, и тя заедно с Карол Дуарте (която играе младата Еуридисе) по величествен начин убеждава зрителите в автентичния и ярък образ на една не невидима, а много сияйна латиноамериканска Евридика.
А мнозина с право изтъкват и феминисткия привкус на сагата на Марта Баталя: „В действителност Еуридисе беше една изключителна жена. Ако имаше необходимите изчисления, щеше да проектира мостове. Ако разполагаше с лаборатория, щеше да измисли ваксини. Ако й дадяха бели листове хартия, щеше да напише класически произведения. Но бяха й дали мръсни гащи, които тя изпираше бързо и хубаво, и сядаше веднага на дивана, гледаше ноктите си и размишляваше върху онова, за което не биваше да мисли”.
Важното е, че романът има вече своя достоен „тропически” кинематографичен живот, и че режисьорът Карим Аинуз му го е вдъхнал с обич и страст.
„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао”, реж. Карим Аинуз, Бразилия, 2019.
