Дубравка Угрешич
Ninochka: Must you flirt?
Leon: Well, I don’t have to, but I find it natural.
Ninochka: Suppress it!
„Ниночка“, 1939
1.
Да вземем най-пресния пример – филма на Деймиън Шазел „Лa Лa Ленд“ (2016). Миналата година той обра всички награди, които можеше да обере, и спечели всички милиони, които можеше да спечели. При връчването на „Оскарите” в началото на тази година се получи напълно обясним гаф: поради факта, че „Лa Лa Ленд“ завоюва „Оскар” в много категории, никой не се съмняваше, че ще се случи и в категорията за най-добър филм. Затова информацията за победата едва ли не естествено изтече от плика, после от устата на Фей Дънауей, за да се окаже няколко минути по-късно, че е погрешна. Наградата за най-добър филм за 2017 г. бе присъдена на „Лунна светлина“.
По Ютуб се върти видеоклипът на SNL La La Land-Interrogation, който по най-кратък и най-директен начин обяснява същността на културата, която години наред градяхме, към която, изглежда, се стремяхме, и в която днес се мятаме като губещи или печеливши. В полицейски участък докарват младеж, който в някакво кафене, без да знае, че има скрити камери, си позволява да изрази съмнение пред своята събеседница, че „Ла Ла Ленд“ е наистина толкова добър, колкото всички единодушно твърдят. Двама агенти в участъка грубо разпитват набедения нещастен човек и го карат да признае, че „Ла Ла Ленд“ е съвършено филмово произведение.
Илф и Петров са автори на разказа „Как се създаваше Робинзон” („Как создавался Робинзон”, 1932), а знаещите руски могат да изгледат в Ютуб и кратката филмова адаптация на режисьора Елдар Рязанов (1961). Та за какво става дума? Редакцията на едно списание се старае да привлече млади читатели, които са уморени от текстове, написани с „лигава сериозност”, и редакторът се обръща към писателя Молдованцев с предложение да освежи списанието с някакво приключенско четиво. Би трябвало да се създаде нов, съветски Робинзон Крузо, смята редакторът и писателят – ще не ще – се съгласява. След това редакторът предявява куп необичайни изисквания, в резултат на които след корабокрушението на пустия остров изплува не само Робинзон, но и членовете на местното общество, заедно със секретарката, и пустият остров (междувременно за по-лесна комуникация той се превръща в полуостров) се населва с претърпели корабокрушение съветски пролетарии. Все пак става дума за съветски Робинзон, нали?
Невероятно е до каква степен си приличат краткият филмов скеч на Елдар Рязанов и видеоклипът на SNL. Как е възможно? Времената са несравними, системите и културите също, контекстите са далечни и различни. Разказът на Илф и Петров е публикуван през 1932 г. и филмиран през 1961, докато видеоклипът La La Land-Interrogation е свежа пародийна бележка под линия за филм, който се върти в многобройни киносалони по света едва от няколко месеца. Защото нека си припомним: през 1932 г. се провежда прочутият Харковски конгрес, на който доктрината на социалистическия реализъм става водеща и официална. 1932-ра обикновено се приема за начало на сталинизма, който през следващите две десетилетия радикално променя не само съветската, но и другите комунистически култури. Краткият разказ на Илф и Петров (както и техните романи „Златният телец” и „Дванайсетте стола”) се оказват пророческо предчувствие за онова, което тепърва ще последва. И все пак как си позволявам да направя връзка между видеоклипа на SNL и сатиричния разказ на Илф и Петров? Наясно ли съм в кой век живеем?
2.
В Ню Йорк срещнах познат, с когото често водим страстни разговори за литература.
– Какво мислиш за новата книга на Х? – ме попита.
И преди да понеча да отговоря, каза:
– Брилянтна е, нали?
– Имаш право – отвърнах унило.
Защо моят интелигентен познат изрече фразата, която не означава нищо и може да се използва за всичко и всекиго в който и да е момент и по какъвто и да било повод? Изведнъж ми се стори, че пред мен не стои човек, решил да зачита неписаните правила на литературния бонтон, а homo sovieticus, homo duplex, преобладаващият хуманоиден вид, който, казват, е живял по времето на комунизма и се е отличавал с лицемерие и принципна предпазливост, принципно избягване на конфликти и параноя – не, разбира се, като диагноза, а като lifestyle. Избягването на конфликти имаше не само отбранителен характер, но беше и белег на дълбоко недоверие в собствения хуманоиден вид. Заради всичко това отговорих утвърдително, което означаваше, че всеки по-нататъшен разговор е безпредметен, че двамата, разбира се, лъжем и ще продължим да лъжем.
Къде е източникът на това странно, с нищо неоправдано лицемерие, което е не само начин на поведение, но и механизъм, задвижващ и оформящ културата на нашето време – тази, която, без особен риск да сгрешим, можем да наречем култура на консенсуса? Нима в страха? Наистина ли някой ще ни закара в полицейския участък, както в смешния видеоклип на SNL, ако признаем, че Елена Феранте не ни харесва толкова, колкото на другите? Двамата с американския ми познат – всеки от нас от различен край на света, всеки със своя различен опит и между другото различна възраст – живеем в култура, която, щем не щем, все пак сме приели. Господар на тази култура са парите, и разбира се, консенсусът. При такива взаимоотношения да се изправиш и открито да заявиш, че „Ла Ла Ленд“ е лош филм, би било равносилно на обществена самоизолация – друга форма на самоубийството. То се знае, в защита на стойността на „продукта” ще скочат мнозина, които са участвали в производството му, онези, които трябва да го продадат и да спечелят от него, онези, които са убедени, че инвестицията трябва да се върне стократно. Културата на консенсуса е продукт на мощния пазар. В играта помагат и онези, които няма да се облагодетелстват финансово. Впрочем има и други видове печалба. Културата е форма на социализация. Литературата, киното, визуалните изкуства, архитектурата, музеите, операта, галериите са полета на социализация. Дигиталният пазар, новите дигитални жанрове (социалните мрежи) са мощни пружини на глобалния пазар. Дигиталното време се отрази драматично на класовия аспект на културата. При комунизма това го направи пропагандата и комунистическата културна политика и практика. В днешно време демократизацията на изкуството се осъществява от дигиталната революция. Културата днес принадлежи на всички, така както всички, благодарение на дигиталната революция, имат възможност да участват в нея.
Когато от разговора с младата си спътница в самолета за Загреб узнах, че е учителка по математика от Сингапур, която заедно с две свои приятелки отива в Загреб (Загреб е в Хърватия, нали?), за да видят Музея на прекъснатите връзки, разбрах колко опасно и трудно е да кажа, че Музеят на прекъснатите връзки може би не е най-вълнуващата културно-историческа атракция в тази част на Европа. Въоръжени с айфони, трите млади сингапурки бяха деца на културата на консенсуса, без дори да имат представа за това. Да нямаш представа впрочем е фундаментът, на който се основава културата на консенсуса.
3.
В класическата филмова комедия „Ниночка“ младата съветска жена отхвърля целия комунистически идеологически пакет не толкова заради любовта си към чаровния граф Леон д’Алгу, колкото заради това, че е запленена от прословутата фуниевидна шапка. В идеологическата битка между комунизма и капитализма побеждава, поне що се отнася до Ниночка, модната шапка.
Ние не се предадохме заради моден детайл, ние съзнателно се съгласихме с новата, мощна и дълбока форма на лицемерие. Ние сме участници, създатели и консуматори на модерната култура на консенсуса. Промъквайки се тихомълком, културата на консенсуса кротичко се намърда в нашия живот с твърдото намерение да остане задълго тук. Днес живеем заобиколени от порядъчна, но безинтересна културна среда, от която изчезнаха опасните и неспокойни форми на художествен живот: индивидуалното мислене, въображението, искреността, интуицията, полемиката, бунтарските (наистина бунтарски) художествени жестове, автентичността, грубиянството, готовността за поемане на риск… Според знаменитата фраза на Евгений Замятин (в писмото му до Сталин) само луди, самотници, еретици, мечтатели, бунтари и скептици създават „истинска литература”. Нека повторим още веднъж: истинската литература се създава от ЛУДИ, САМОТНИЦИ, ЕРЕТИЦИ, МЕЧТАТЕЛИ, БУНТАРИ И СКЕПТИЦИ. Днес литературата (ако говорим за литература) е в ръцете на „трудолюбиви и надеждни чиновници”, мускулести драскачи на безчет страници, успешни преговарящи и саморекламиращи се автори, които са убедени, че литературната им дейност е лечебна само защото книгите им се раздават като просфорки.
Днес литературата е в ръцете на автори, чиито романови персонажи не са в състояние да напишат граматически правилно един имейл, нито пък наистина да задълбаят в садо-мазо игри (въпреки че твърдят и едното, и другото), но затова пък гордо пренасят досадната си неграмотност от книга в книга във всички нюанси на сивото. Днес литературата е в ръцете на писатели, сърфиращи свободолюбиво, интеркултурно и глобално, та в техните романи американските домакини хукват към Амстердам, за да се влюбят там във фалшиви учители по суфизъм. Днес литературата е в ръцете на писатели, които са се напънали да ни разкажат историята на Холокоста от устата на препарирани животни и всичко това с намерението да разтърсят нашето уж заспало въображение и да ни призоват към морална отговорност.
4.
Мощният пазар (който не само владее културата на нашето време, но и действително е култура на нашето време) усмирява всеки художествен отпор, прави го с всичко – и с руския авангард, и с европейския модернизъм. Пазарът укроти културата на авангардния отпор, като я комерсиализира, както комерсиализира Сталин и сталинизма. Така екзекуторът и неговите жертви се оказаха на една и съща сергия, в една и съща кошница, така между другото се изгубиха разликите, така се затриха идеите за художествен отпор, за самата динамика на изкуството, за изхвърляне на закостенелите форми от кораба на съвременността, за поемането на личен риск, за изкуството като възкресeние на думите, за изкуството като очудняване, за изкуството, което ще бъде плесница на обществения вкус, което ще промени света, в противен случай няма да съществува.
The last mass trials were great success. There are going to be fewer but better Russians – казва на едно място Ниночка. Руснаците, разбира се, не станаха по-добри. Станаха само по-малко на брой. А после – още по-малко. Руската революционна култура на отпора, руският авангард бе унищожен от сталинизма. И то буквално: казват, че в сталинските лагери са избити около милион и половина писатели, художници и мислители. След реабилитирането на руския авангард започна неговата втора, бавна и тиха смърт. Екзекуторът този път нямаше строги мустаци. Смъртта дойде под формата на демократичния, свободен, бляскав и преди всичко съблазнителен пазар.
5.
Цяла една култура на художествено бунтарство бе сведена от пазара – с наше съгласие – до цитати. Цитатите са досущ като домашни любимци, борещи се за вниманието ни: цитати от „Одисей“ на Джойс на чашката за сутрешно кафе, прочутият „Фонтан“ на Дюшан на лятна тениска. Знаменитите „Спортисти“ на Малевич сме отлели на каширана хартия като различни по големина сувенирни кукли – от такива, които се побират на дланта, до такива, които се излагат в парковете. Пазарът – с наше съгласие – ни превърна в образована тълпа, която обожава изкуството. Изкуството (литературата, живописта, киното, музиката…) е нашият любим тематичен парк.
И така се озовахме на поточната лента на празното, ненаситно и неспирно производство с изтрито съзнание за традицията и смисъла на усилията ни. Не знаем кой век е навън, нито пък бързаме да го назовем. Епохата на постмодернизма – каквото и да е мнението ни за нея – все още защитаваше историческия континуитет, служейки си между другото със стратегиите на почитта, заимстването, пародията и реконструкцията. Днес единствената форма на съхраняване на литературноисторическия континуитет е – метафорично казано – копирането. И какво от това? Че не живеем ли накрая на историята? На кого му пука за традицията? Културата на дигиталната епоха напомня хаотична бъркотия, сътворена от многобройни и случайни „заемки”. Преписването и копирането възвестяват края на всяко изкуство. Може би тъкмо затова – в предчувствието за края – обявяваме всичко, което произвеждаме, за брилянтно: Феранте е брилянтна (в интерес на истината трябва да признаем, че най-после една писателка заслужи ордена на брилянтността, досега на него имаха право единствено самозваните бранители на канона, мъжете следователно!). Кнаусгор е брилянтен и „Ла Ла Ленд“ е брилянтен… Вече няма никой, който да посмее да твърди обратното. А и да има, на кого изобщо му пука за това?
Свидетели сме на чести колективни и глобални истерии. Достатъчно е някоя известна личност в името на полезна цел да си полее главата с кофа вода (the bucket challenge), и поливането връхлита света като цунами – и прочути, и анонимни хора започват да се поливат с кофи студена вода, без повечето от тях да знаят защо го правят: повечето се поливат, защото се поливат другите, повечето се поливат, защото се полива целият свят. Ако е така, ако всички ние сме носители на здрав имитаторски ген, ако генът, отговарящ за имитаторските ни способности, го има във всеки от нас, нещо повече: ако е залог за съществуването на човешкия вид, в такъв случай ние сме вид, поддаващ се на манипулация, в такъв случай е достатъчно Хитлер да се почеше по ухото, и повечето от нас също ще се почешат по ухото, без при това да подозираме, че с почесването по ухото Хитлер е дал знак за включване на газовите камери и чрез нашето почесване е постигнал консенсус… Щом за няколко години болшинството от гражданите на бивша Югославия можаха да бъдат накарани да вярват, че са живели другояче, а не така, както са живели; че историята, която помнят, не е тяхната истинска история; че техният добър съсед не е техният добър съсед и щом всичко това се върши не за поправянето на историческата правда, а за да забогатее някой, как тогава можем да вярваме, че същите закони не господстват и в други сфери на човешкия интерес? Как можем да вярваме, че нашите литературно-естетически критерии се ръководят от чистия вкус, а не от нещо друго? Не е ли купуването на книга, която преди нас са купили милиони други читатели, същото като поливането на главата с кофа студена вода? И в единия, и в другия случай нямаме представа защо го правим, но сме готови с нокти и зъби да браним своя избор. Впрочем колкото по не знаем от какво се ръководят нашите избори, толкова повече сме готови да ги браним с нокти и зъби. Може би, значи, и нашите литературно-естетически ценности са индуцирани, може би затова „Ла Ла Ленд“ е най-брилянтният мюзикъл на света.
6.
Със своя нюйоркски познат изгледах „Манифест“ на Джулиан Розенфелд с Кейт Бланшет в главната и единствена роля. С появата си, маските и играта ненадминатата Бланшет изтри смисъла и силата на думите, излизащи от устата й. Издържан в стила на изключителните черно-бели реклами на Калвин Клайн, филмът е посветен на „всички прекрасни автори на шокиращи манифести” (“To all marvelous authors of these mind-blowing manifestos”). Когато излязохме от киното, се почувствах горда заради своя познат: не беше се предал, не беше се хванал на въдицата, на която бе трудно да не се хванеш. Защото всички се хванаха. Страховата му хипноза от евентуално социално изключване е била временна. Бавно и някак смирено се прибирахме от прожекцията на филма вкъщи. Нямаше нужда от много думи. Връщахме се от брилянтно организирано литературно погребение. Авторът на филма ни накара да отдадем почит на културата на манифеста. Мислех си за трагедията да изживееш две смърти. Много майстори на руския авангард бяха минали и през двете: едната екзекуция извърши сталинизмът, а другата – нашата славна епоха, културата на консенсуса.
Сбогувах се с моя познат и на път за метростанцията седнах на пейка в миниатюрния парк на кръстовището на улица „У. Хюстън” и Шесто авеню. Манхатън се къпеше в грейналия слънчев ден. До мен се настани стара бездомница, паркирайки до пейката метална количка на колелца, каквито ползваме в магазините на самообслужване. След по-внимателна визуална инспекция на съдържанието на количката различих следните предмети: празни бутилки „Сан Пелегрино”, празни кутии „Хайнекен”, две празни бутилки „Мартинази” и куп хартиени торбички от „Мейсис”. Старицата, изглежда, беше сенилна или просто се преструваше на такава, за да избегне уморителен разговор. В зрителното ми поле, фокусирано върху количката й, изведнъж заблещукаха червени петолъчки…
Разбираемо е защо съм чувствителна към червената петолъчка. В Хърватия, някогашната югославска република, в която съм родена, днес самостоятелен член на Европейския съюз, се води последната битка за забрана на червената звезда и окончателно реабилитиране на пречупения кръст с предизвестен изход в полза на кръста. С падането на комунизма и настъпването на демокрацията червената петолъчна звезда бе прогонена от хърватското зрително поле, за да бъде заменена от черните като хлебарки свастики. Старицата на пейката до мен, изглежда, беше забравила защо събира червени звезди, но усетът й към красотата на дизайна бе останал незасегнат. „Сан Пелегрино”, „Мартинази”, „Хайнекен”, „Мейсис” и скорошното честване на стогодишнината на Октомврийската революция… Ниночка? Възможно ли е? Не, за съжаление, не е Ниночка, става дума просто за момент на брилянтна липса на художествено въображение, сполетяла ме на пейката в нюйоркския парк през май 2017 година.
07/2017
Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА
Есето е от новата есеистична книга на Дубравка Угрешич „Времето на кожата”, изд. „Фрактура“, Загреб, 2019.
