Петото издание на фестивала „Синелибри“

Популярни статии

Галина Георгиева

„Офицер и шпионин“
„Тази, която не съм“

Петото юбилейно издание на фестивала „Синелибри“ се откри на 5 октомври и продължи 15 дни. В рамките на тазгодишното издание имаше прожекции на 55 филма от Япония, Латинска Америка, Европа, САЩ, Азия. Показаха се големи световни продукции, които идват директно от фестивалите във Венеция и Торонто. В рамките на фестивала имаше за първи път програма за късометражно кино, три театрални постановки и драматургичен уъркшоп, свързан с екранизация на литературни произведения, воден от чуждестранни лектори. Сред официалните гости на фестивала бяха актьорът Кристоф Ламбер, френският режисьор от румънски произход Раду Михайлеану («Концертът», «Изворът на жените») с награди и номинации от Берлинале и Кан, италианската актриса Лоредана Каната («Младост», «Неапол във воали») и др. Фестивалът бе открит с филма „Офицер и шпионин“ на Роман Полански и закрит с „Тази, която не съм“ с магнетичното присъствие на Жулиет Бинош.
„Аз обвинявам“, „Делото Драйфус“, „Офицер и шпионин“ са варианти на една и съща лента в различните етапи на нейното създаване. В крайна сметка последният филм на Роман Полански излиза по кината като „Офицер и шпионин“. Филмът е толкова многослоен и всеобхватен, че за него може да се пише дълго. Структурата му, при цялата сложност на засегнатите теми, е праволинейна, прозрачна и ясна. Френското кино многократно се е обръщало към тази трагична страница от историята – първи с нея се захваща още Жорж Мелиес. Но цялостно, фундаментално, образцово изследване и пресъздаване на събитията и контекста на легендарния процес срещу Алфред Драйфус – еврейски офицер от френската армия, несправедливо обвинен в шпионаж – до този момент няма. И тук в тази зряла, класическа работа на Полански виждаме огромна архивна фактология, мощна поанта, ясна позиция, силни внушения, поднесени при това в един свят на постистина. Вече прозвучаха мнения, че може би с този филм режисьорът хвърля мост към собствения си житейски път. Да, в последните години движението MeToo извади Полански от трагическата история на ХХ в. и го направи герой на мръсни притчи и кресливи медийни обръщения. Дали това е заработило като стимул на творчеството му? Възможно е; отвъд аналогиите обаче „Офицер и шпионин“ не е опит за оправдание на стари грехове, актуализирани с нова сила, не е стремеж за съпоставка с историята на евреина Драйфус, не е ръкавица, хвърлена в лицето на обвинителите. Интересното е, че във филма Драйфус е епизодичен персонаж. В центъра на събитията е полковник Мари-Жорж Пикар, преподавател на Драйфус от колежа, умерен антисемит и началник на военното разузнаване, който след обвинителната присъда (Драйфус е признат за предател към родината и изпратен на заточение) внезапно намира доказателства за невинността на изменника и за това, че делото срещу него е основано на фалшификати.
Делото Драйфус не е просто процес, макар и шумен. То обхваща цяла Франция и я разделя, разделя народа, но и нейния елит: сред защитниците на Драйфус са Емил Зола (с откритото писмо „Аз обвинявам“),  Марсел Пруст, Анатол Франс, Клод Моне, Камил Писаро, докато против Драйфус застават Жул Верн, Пол Сезан, Анри Матис. Делото Драйфус предопределя съвременния светски характер на антисемитизма, укрепва мита за еврейския заговор, става повратен момент за ционизма, отприщва скандирания от рода на „Смърт на евреите“. Тоест този процес предупреждава за бъдещия Холокост. Полански обаче не се опитва да разшири мащаба на действието, а предпочита публицистичния ефект на нагнетяване на съспенса, нещо, в което той е истински виртуоз. Неговият оскъден, строг, минималистичен изказ почти херметически затваря разказа в жанра на трилъра, тягостен като кабинета на Пикар. Двигател на сюжета не са политическите призиви или детективската загадка, а желанието да се възстанови истината, пред която стоят интересите на политиците и антипатията на тълпата. Показаният от Полански свят не вярва в справедливостта. Той е див и страшен, а скрупульозната илюзия за цивилизованост само подчертава близостта на хаоса. Във въздуха витае усещането за граничност, очакването на катастрофата. Няколко години по-късно ще прозвучи изстрелът в Сараево, за да даде тласък на Първата световна война. Най-силната сцена от филма – дуелът между Пикар и главния му опонент, майор Анри, не е просто двубой на честта, а битка за справедливост, за онази надсъдебна, надсветска справедливост, която отеква пред портите на Страшния съд. Защото, когато не може да се разчита на цивилизацията, на помощ идва архаиката. Полански, превърнал се в персонаж на чужди книги и филми, документални и игрални (последният сред които е „Имало едно време в Холивуд“), наскоро навърши 86 години; възприеман от мнозина като преживяно минало, той неочаквано засне един от най-актуалните филми на годината и постави на масата въпроса за дефицита на справедливост днес.

„Изпепеляване“

Един от най-награждаваните филми на годината, удостоен с голямата награда и на фестивала „Синелибри“ е южнокорейският „Изпепеляване“ на режисьора Лий Чанг-донг. Филмът е по разказа на Харуки Мураками „Горящият хамбар” от сборника „Изчезването на слона”. Опитите за екранизации на текстове на японския класик не са особено успешни. Изборът на корейския режисьор също на пръв поглед е неочакван, доколкото разказът, върху който стъпва, е лишен от класическа фабула и действия. Лий Чанг-донг, отдавна класик в собствената си страна, не вижда в това недостатък, а го разгръща в пълноценно изказване за фрустрациите на съвременния младеж и вечната, тревожна пропаст между „искам“ и „мога“. Схематичната лирическа зарисовка на Мураками за трима младежи със странности  се превръща на екрана в своеобразен психологически трилър за невъзможността да опознаеш себе си и другите. Филмът фино рисува социални картини и бавно въвлича в релсите на детективския трилър с идеално, по хичкоковски разчетено количество неизказаност. Но главната задача – закодирана в началото на филма, което ни напомня принципите на пантомимата – не е да си представим въображаемия обект, а да забравим, че го няма. Следващите два часа с решението на тази задача ще се сблъскат не само персонажите на филма, но и зрителите, за да установят в края, че част от уравнението така и си остава с въпросителни.
„Жена с увиснали клепачи и избледнял тен.“ Така героинята на Жулиет Бинош Клер в „Тази, която не съм“ описва себе си пред своя психолог, проправяйки пътя на дълъг флашбек, в който я виждаме като университетски преподавател с млад случаен любовник, който обаче е само повод да достигне до голямата си виртуална любов, Алекс, двайсетина година по-млад от нея. С измислен профил във Facebook 50-годишната Клер си конструира въображаемо алтер-его, което ще става все по-важно за нея, защото „всяка дума е избрана внимателно“, а фантазмената романтика става все по-страстна, защото сега съм „тази, която не съм“. Изреченията в чата и шепотите в телефонната слушалка придобиват силно еротичен характер. Клер се пристрастява към тази връзка до степен да пренебрегне майчинските си задължения и се прехвърля почти изцяло във въображаемия свят: „не се преструвах, че съм на 24 години, аз бях на 24 години“. И така до деня, когато Алекс не може да чака повече: иска да се срещне лично с нея. Сюжетът премивава през няколко смели обрата, за да ни доведе накрая до признанието, че зрителските ни очаквания са нееднократно подведени по един майсторски начин с френски привкус. Играта на свободно боравене с фактите онлайн не е нещо ново, разбира се, нито пък размислите върху ужасните потенциални последици от тази игра. Режисьорът Сафи Небу обаче насочва вниманието ни към неизбежно горчивия край на психологическите метаморфози и проследява детайлно всеки един етап от опасната мрежова вплетеност на чувствения образ на Бинош, оголен откъм своите емоции и уязвим в границите си в реалното. Разтягайки опциите до краен предел, филмът прекрачва в онова място, в онази територия, която реалният живот отказва да позволи да достигнем. Омотаването в крайна сметка в това място изглежда толкова неизбежно, колкото и процесът на стареене на героинята на Бинош.

 

Подобни статии

Най-нови статии

spot_img
spot_img