Димитър Кенаров

Английският поет У. Х. Одън написва едно от най-емблематичните си стихотворения, „Musée des beaux arts“, след посещение на Кралския музей на изящните изкуства в Брюксел през 1938 година. Там е изложена известната картина „Пейзаж с падането на Икар“ на холандския художник Питер Брьогел Стари (съвременни изкуствоведски анализи показват, че това вероятно е копие на изгубен оригинал на Брьогел). В традицията на екфразиса, Одън прави коментар върху темата за незабележимостта на човешкото страдание сред бързината и безразличието на всекидневието. Тук няма обвинение, а просто наблюдение. Всекидневното присъства дори с известна доза симпатия, така както в картините на „старите майстори“: хора, които се разхождат по улицата, отварят прозорците на къщите си или пък похапват; деца, които се пързалят щастливо по леда на езеро; орач, който се е вглъбил в тежката си работа. Такава е същността на живота.Това е нормалният, обикновен ход на нещата. Но сред естествената енергия на тази обикновеност, потънали в шума на заобикалящия ни свят, е много възможно да пропуснем детайла на болката: мъничките крака, подаващи се едва-едва от морето, на едно паднало от небето момче. Може би Одън естетизира болката в известна степен, приравнявайки я с магическото, митологичното и поетичното, но всяко изкуство, дори и най-натуралистичното, е в крайна сметка вид естетизация. Невъзможно е да бъде другояче. Това е чудото и проклятието на изкуството. Исус е красив на кръста; Икар е красив в своето падане.
Как обаче предаваме чудото и проклятието на изкуството от един език на друг? Доколко преводът е чудо и доколко проклятие? Тези въпроси живо ме интересуват. Едно от нещата, които винаги съм харесвал в англоезичния свят, е присъствието на множество преводни варианти, в различни и в еднакви епохи, на едно и също литературно произведение. Става въпрос основно за класически автори, разбира се, тъй като преводът на чужди литератури не е от силните страни на тамошния издателски бизнес. Много е интересно да се проследят например английските преводи на „Илиада“ и „Божествената комедия“, на древногръцка поезия и класическа китайска, на стихотворенията на Рилке и Неруда. Това многообразие на преводите създава усещането, че всъщност няма един „правилен“ вариант; че преводите зависят от идеологическия контекст, в който са създадени, от естетическите критерии и разбирания за изкуство в дадения период, както и от напълно личния, вътрешен почерк (и характер) на автора. Тук не говорим за липса на критерии или някакъв тип крайна субективност – има безспорни майстори (млади и стари) в това изкуство, – а по-скоро за така нужното чувство на свобода у преводача. Няма една-единствена теория, към която човек трябва да се придържа. Това се нарича тирания. Има просто различни пътеки, по които читателят може да бъде доведен до върха. Някои пътеки са широки и откриват невероятни хоризонти. Други цепят директно през гората и шубраците, където обаче можем да видим някоя и друга сърна.
Тази свобода (да не се бърка със слободия) при създаването на превод, струва ми се, все още липсва в България. Българският е сравнително малък език и може да поеме не повече от един-два превода на едно и също произведение, макар да има и изключения. Ограниченият пазар и липсата на средства в България не дават възможност един роман да бъде преведен няколко пъти. Можем обаче частично да преодолеем този дефицит, като се обърнем към кратката форма на стихотворението. Ето защо поканих няколко изявени български преводачи на поезия да участват с паралелен превод на една и съща творба. Целта не е някакво съревнование или оценка за най-добър резултат, а по-скоро идеята да се покаже нагледно как един превод може да съществува в множество варианти, определени от различните творчески стратегии и виждания на авторите-преводачи. Помолих всички участници да напишат по няколко думи за най-важните аспекти или проблеми, с които са се сблъскали. Надявам се този експеримент да е полезен и освобождаващ.
И последно: наскоро ни напусна прекрасният български поет Николай Атанасов. Тази страница е в негова памет. Довиждане, скъпи Икар.
Musée des beaux arts
W. H. Auden
About suffering they were never wrong,
The old Masters: how well they understood
Its human position: how it takes place
While someone else is eating or opening a window or just walking dully along;
How, when the aged are reverently, passionately waiting
For the miraculous birth, there always must be
Children who did not specially want it to happen, skating
On a pond at the edge of the wood:
They never forgot
That even the dreadful martyrdom must run its course
Anyhow in a corner, some untidy spot
Where the dogs go on with their doggy life and the torturer‘s horse
Scratches its innocent behind on a tree.
In Breughel‘s Icarus, for instance: how everything turns away
Quite leisurely from the disaster; the ploughman may
Have heard the splash, the forsaken cry,
But for him it was not an important failure; the sun shone
As it had to on the white legs disappearing into the green
Water, and the expensive delicate ship that must have seen
Something amazing, a boy falling out of the sky,
Had somewhere to get to and sailed calmly on.
АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ
Musée des beaux arts
Те за страданието никога не са грешали –
Старите майстори. Колко добре разбират
човешкото му място – как то трябва да се случи,
докато друг яде или се шляе, или лампа пали,
и как додето възрастните чакат всеотдайно
часа на чудотворното блажено рождество,
току до тях деца на кънки най-нехайно
се плъзгат върху езерото без да спират.
Те, майсторите, помнят,
че даже мъченичеството трябва да приключи
в невзрачния си кът, гдето животът кучи
по кучешки тече, а на палача конят
чеше невинна задница о близкото дърво.
Ето – в „Икар” на Брьогел всичко се извръща
от бедствието с някаква немара вездесъща
Орачът може би е чул вик, плясък от морето,
но не надал ухо, отгоре слънце все тъй знойно
грее по белите нозе, изчезващи в зелена
вода, а скъпият изящен кораб сигурно е зърнал сцена
невероятна – юноша да пада от небето,
но бил поел и продължил по пътя си спокойно.
Превел съм стихотворението на Одън преди години. Скоро след това преводът беше публикуван. Не си спомням вече дали нещо по-специално ме е затруднило. Виждам, че съм се опитал да възпроизведа характерния за творбата разговорен тон, характерната небрежност на стихосложението и на римовата схема, която е почти неуловима. Може би у Одън има твърде много картинни детайли, които не е лесно да се съхранят, ако човек не реши да удължи прекалено много редовете, но все пак съм се стремял да не изпусна нито един от тях. На едно място само – заради по-кратките думи и възможността за римуване – съм си позволил да заменя отварянето на прозорец с паленето на лампа, но мисля, че Одън не би се разсърдил. Пак заради краткостта на стиха бях пропуснал епитетите „скъп“ и „изящен“ в описанието на кораба от Брьогеловата картина в заключителната част на стихотворението, но сега реших да ги възстановя. Всичко останало в превода запазвам така, както си беше.
АНГЕЛ ИГОВ
Musée des beaux arts
Старите майстори познаваха отвътре
страданието и човешкия му ред:
как то се случва междувременно,
докато някой друг яде, отваря си прозореца, или просто по пътя си се тътри;
как, ако старците благоговейно чакат да възхвалят
чудото на самото рождество,
то трябват и деца, които предпочитат в този миг да се пързалят
с кънки по езерце, сковано в лед;
те не забравяха въобще,
че даже кървавото мъченичество е вид задача,
извършвана в някое мърляво кьоше,
където псетата си карат пак постарому, а конят на палача
чеше невинната си задница в едно дърво.
Например в Брьогеловия „Икар“: как всичко там съвсем
нехайно загърбва гибелта: орачът, да речем,
е чул вика и плясъка, но общо взето,
този провал не му е важен; слънцето огрява
прилежно белите крака, в зелената вода
изчезващи; а скъпият изящен кораб май видя
невероятно нещо – момче, което пада от небето –
но бе поел нанякъде и продължи да плава.
В това стихотворение централната тема е нехайното безразличие на всекидневието към възвишеното и трагичното. Особеното е, че тази тема не просто е обговорена, а е проникнала в поетичната тъкан на самия текст: той е целенасочено, макар и донейде измамно прозаичен. Мимолетните „сцени“ са сухи и делови. Свободният стих клони към ямб, но не е отчетливо ритмизиран, римите се губят при четене, анжамбманите служат не за да сепнат читателя, а по-скоро за да остранят още по-пълно всякакви евентуални остатъци от лирически патос. Всичко работи за отхвърлянето на драматизма – това е цената, която трябва да платим, за да бъде страданието „от човешки ред“, едно от многото неща, които съпътстват живота. Така че за мен една от основните задачи на превода беше именно предаването на тази „суха“ поетика – още повече че българската преводна традиция има известна склонност да лиризира и разхубавява. В същото време този характер на стихотворението като че ли го прави малко по-лесно за превод от други творби на Одън, в които изказът е толкова сбит, че просто не знаеш от какво би могъл да се лишиш (доколкото все от нещо ще се наложи да се лишиш). Тук преводачът сякаш има по-голямо поле за маневри.
НАДЕЖДА РАДУЛОВА
Musée des beaux arts
Що се отнася до страданието, спор няма, не грешат
Старите майстори: напълно осъзнават мястото му
в човешкия ни свят: как то се случва, докато
околните се хранят, прозореца отварят или унило крачат по своя път;
как докато старите трепетно благоговеят, не траят
да видят чудото на рождеството, все ще се намерят
няколко хлапета, на които все им е тая
и карат кънки по езерото досами гората:
Те чудесно знаят, че и най-
ужасяващото мъченичество следва собствен ход,
пък било то и в ъгъла, в някой забутан край,
където кучето влачи кучешкия си живот, а конят, и той в хомот,
невинно дръгне задницата си в дървото.
Да вземем Брьогел, падането на Икар: как всичко живо с лекота отвръща
поглед от бедата; орачът вероятно чул е плясъка, също и
в бездната захвърления вик,
ала за него неважен е провалът; и ето, слънце изгрява над света,
над белите крака сред зеленикавите води,
а скъпият изящен кораб, където някой бди
и вижда нещо удивително – момче, което в миг
пада от небето – спокойно продължава своя път.
Свръхкратки пътни бележки на преводачката, докато пада от високо посред „музея за изящни изкуства“, построен от У. Х. Одън.
1. Наложи ми се горчива раздяла с миналите глаголни времена на български: миналото свършено е невъзможно, заради свидетелската позиция, която имплицира; перфектните времена – предварителното и неопределеното – поради морфологични „тежести“, биха направили текста тромав и непластичен.
2. Ненатрапливите, асиметрични, леко „криви“ рими, които на английски са нещо като „убежни точки“ или невидим „пълзящ кофраж“, разгъващ архитектурния ритъм на стихотворението, на български често се набиват на очи и създават някакъв – едва ли не – силаботонически копнеж. Този недостатък вероятно в значителна степен се дължи на преводачески дефицит, т.е. на недостатъчния ми опит в превод на римувана поезия.
3. „Старите майстори“! И подразбирането им в 10-и стих. …Което, струва ми се, на английски е в по-голяма степен очевидно, макар и не докрай заявено. Не можах изцяло да издържа на изкушението да „помогна“ на читателя в ориентацията. Което, честно казано, не ме кара да се чувствам особено добре. Все пак идеята е читателят също да „падне“ в стихотворението – и то свободно, не с парашут.
ДИМИТЪР КЕНАРОВ
Musée des beaux arts
Относно страданието те винаги са били наясно,
старите майстори: с каква точност само са хванали
човешкия му мащаб: как то неусетно се случва
докато някой похапва, отваря прозорец или просто се шляе;
как, докато старците набожно и трепетно чакат
да се роди младенецът, някъде другаде
дечурлига напълно нехаят и се пързалят
с кънки по езеро в края на гората:
Те винаги са знаели,
че дори тежкият кръст стои забучен там,
по кьошетата, забутан по сметищата,
където кучетата влачат кучешкия си живот, а конят
на палача почесва невинната си задница в някое дърво.
В „Икар“ на Брьогел примерно: как всичко извръща очи
преспокойно от нещастието; орачът може
да е чул плисъка, отчаянието на писъка,
но за него загубата е била неважна; слънцето прежуряло
както обикновено върху бледите крака, чезнещи в зелената
вода, а пищният, изящен кораб, което навярно е зърнал
нещо вълшебно – падащо от небето момче –
е бързал занякъде и продължил тихо да плава.
Употребата на разговорна реч в англоезичната поезия има дълбоки корени: от анонимната средновековна лирика, през пиесите на Шекспир, шотландския народностен говор на Робърт Бърнс, та чак до драматичните монолози на Робърт Браунинг и Езра Паунд. В средата на двадесети век обаче У. Х. Одън, подобно на Алън Гинзбърг, превръща разговорния тон в основен инструмент на поетическа изразност, но затворен обикновено зад строгите решетки на формата. „Musee des beaux аrts” е едно от малкото му стихотворения в относително свободен стих. Казвам относително, защото и тук се усеща тихия, натрапчив пулс на драматичния ямб и далечното, макар и хаотично ехо на римите.
При превода на стихотворението опитах да запазя точно тази непринудена разговорност (дори разговорливост) на Одън, както в цялостната ритмика, така и в лексиката. Затова си позволих изрази и думи като „винаги са били наясно“, „похапва“, „шляе“, „дечурлига“ и т.н. Реших, че римите в края на така или иначе неравните по дължина стихове тук не са от особено значение – някои от тях са толкова раздалечени една от друга, че дори не се усещат при четене, а се хващат само на визуално ниво. Затова, вместо ненужно да търся изкуствена еквивалентност, реших да ползвам няколко вътрешни рими, които изпълняват горе-долу същата функция на остатъчна поетичност, както в оригинала.
Преведох това стихотворение за пръв път преди около десет години във връзка с един тематичен цикъл за Икар. Препрочитайки го днес обаче, не останах доволен. Ако преводите се променят с времето, същото важи и за преводачите. Тук предлагам един нов вариант, който отива повече на сегашните ми разбирания и усещания.
[…] на „Паралелни преводи“ са посветени на поетите У. Х. Одън и Емил […]