Филмовите събития през 2019

бр. 42/2019

1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2019?  
2. Кои са Вашите събития от световното кино през 2019?
3. Какви български филми бихте искали да гледате през 2020?

Божидар Манов, киновед, кинокритик

1. Няколко добри игрални филма: „Бащата“, „В кръг“, „Сестра“, „Имало една война“. При късометражните, уви, има отстъпление. Но пък много силен пакет документални заглавия: портретите „Калин и отбора на затвора“, „Какъв цвят има този свят“, „Икар от Кочериново“, „Съдбата като джаз“; и аналитични исторически изследвания като „Жертва на пешки“, „Брейкингнюз“ и др. Радващо е оживлението в анимацията с високия артистизъм на „Рози в нощта“, „Дърво от желязо“, „Лист хартия“.

При целогодишните усилия да се промени Законът за филмовата индустрия и Правилникът към него се забелязва опит за „продуцентска диктатура“ за сметка на художественото начало. Това не е редно, особено когато се работи с публични средства и пари от европейски фондове.

2. Филми събития няма, но определено добри са френският „Клетниците 2019“ на Ладж Ли, американският „Жокер“ на Тод Филипс, испанският „Болка и величие“ на Педро Алмодовар, „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе. Важно е обаче силното навлизане на стрийминг платформата Netflix във филмовата индустрия и готовността на много талантливи режисьори да работят в тази медийна магистрала.
3. 2020 е високосна година – да си пожелаем „олимпийски“ успехи! Ех, колко хубаво и справедливо би било Американската филмова академия (наградите „Оскар“) да не пропусне прекрасният „Ага“ на Милко Лазаров, а да го забележи поне в номинациите! А у нас – да помислим най-сетне за пълноценно разпространение на българските филми! Време е да се направи такава стрийминг платформа!

Мая Димитрова, киновед, кинокритик

1. Българското кино през годината трудно запази добро здраве във всички екранни форми, като продължи да се реализира на международен терен. Остава проблем гледането му „без пари“ от българската публика, от което следва липсата на морални и финансови стимули за създателите му, при драстичното нарушаване на интересите на носителите на авторски права. Други, като авторите на анимацията „Физика на тъгата“ Георги Господинов и Ушев, имаха по-добрия шанс да работят в чуждестранна производствена среда и да направят съществената стъпка към успеха.
2. Голямото игрално кино не направи особени открития в последната година – нито тематични, нито формотворчески. Зарови се в старите скандали и объркани отношения от миналото и засечено от зле разбрана идея за политкоректност, пропусна да даде подобаващо признание на церемониите както в Американската академия за киноизкуство и наука, така и при Европейските филмови награди, на авторите на най-отличителните филмови заглавия. Първото категорично и проникновено разобличаващо спекулацията с власт е „Аз обвинявам“ (J’accuse) на Роман Полански, френско-италианска продукция, показана в кината тук с комерсиалното заглавие „Офицер и шпионин“. А другото рушащо трафарети – „Джоджо Заека“ на Тайка Уайтити е американски постмодерен пастиш, обласкан с овациите на публиката в Торонто и доказващ, че екранните трансмедийни продукти днес не са единствената територия за реализация на таланти, които могат да се връщат към малки филми дори когато са постигнали милиардните вселенски боксофиси.
3. Ако бъда реалист, искам да гледам на следващите национални форуми завършените български продукции, които заради забавяне на средствата за реализацията им, неизпълнението на досегашния Закон за киното направи дълго чакани от публиката. С удоволствие бих гледала и новите игрални и документални филми на млади режисьори и сценаристи, които започват творческата си биография в късометражното кино – тези от поколенията, дипломирани в НАТФИЗ по новите програми на обучение. Надявам се да видя скоро и големите филми на техните професори, които от десетилетия държат изправен гръбнака на българското игрално и документално кино. И ако пренебрегна отрезвяващата реалност на финансовите ограничения за осъществяване на експериментални филми тук, бих пожелала шанс за повече проекти на български аниматори от всички поколения, които показват изключителния си творчески потенциал в България, пълноценно реализирани с технологичните възможности на дигиталната епоха. Оставям в сферата на мечтите очакването си да има наистина уважаващ интелекта на зрителите български комедиен филм/сериал. За него ще ни трябва повече от една година.

Асен Терзиев, театровед, критик
Определено не съм най-подходящият човек за анкетата, тъй като съм гледал малко филми, нямам база за сравнение и ще отговоря на трите въпроса едновременно. Онова, което определено ме зарадва през изминалата година, беше, че и в малкото пъти, когато гледах филм, киносалонът беше препълнен, особено в рамките на утвърдени столични фестивали като „Киномания“, „София Филм Фест“, както и по-нови като „Синелибри“, „Master of Art“ и др. Това ме върна към хубавите спомени от моето детство, когато киното беше почти магическо-религиозно преживяване. В днешно време филмите отдавна са станали част от баласта на ежедневието, а екранът е изгубил своята „аура“, размножавайки се до безкрайност върху всякакви монитори и смартфони. В този смисъл двете мои събития през 2019 г. бяха прожекциите на анимацията „Физика на тъгата“ на Теодор Ушев по романа на Георги Господинов (огромният екран в претъпканата Зала 1 на НДК буквално оживя в цветове, текстури и звуци) и на впечатляващата автобиографична фреска „Болка и величие“ на Педро Алмодовар. Той също в едно скорошно свое интервю бе споделил разочарованието си от смаляването на кинопреживяването в тесния домашен уют пред телевизора или лаптопа, затова и в негов дух ще завърша, че през 2020 искам да гледам повече филми на голям екран.

Анкетата подготви  КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА