Разговор с Жечка Георгиева
На 14 февруари се навършват 45 години от смъртта на П. Г. Удхаус. Култовият сборник „Стрихнин в супата“ излиза в издателство „Народна култура“ през 1983 г. в твое съставителство и превод. Как започна всичко?
Всички четящи английски в оригинал бяхме луди по Удхаус и много се тръшкахме, че не можем да го издаваме. Причината беше, че имаше нещо като забрана, защото се смяташе, че е бил колаборационист по време на войната и дори сънародниците му го недолюбваха. Практиката в онези години беше да се подават в Министерството на културата едни бланки от издателствата с данните на книгата, като по този начин се следеше да не би да се пусне на пазара нещо диверсионно. И никой не смееше да „бланкира“ Удхаус. Но ето че до мен достигна слух, че друго издателство все пак е решило да се пробва по настояване на една наша мастита преводачка и аз коленопреклонно измолих от нашата директорка Вера Ганчева разрешение за пускане на бланка, и то веднага, защото принципът беше който превари. Бланката за наша изненада и радост беше одобрена, вероятно защото авторът беше крайно неизвестен у нас, и аз се залових за работа. За да си „вържем гащите“, възложихме и предговор на Димитри Иванов, който да замаже някак си военните години, и книгата беше готова за рекордно кратко време, защото съм превеждала с небивал мерак. Решихме да я „плъзнем“ незабелязано, без много шум, пак по политически причини, затова тя събра на среща с книгоразпространителите скромните за тогава 18 000 бройки тираж, защото по неписано правило поезия, драматургия и разкази събираха най-ниски тиражи.
Вярно ли е, че в началото хората са мислели, че ще четат „английска кримка“ и били дори разочаровани? Това е доста забавно, защото „Стрихнин в супата“ наистина е заглавие на криминален роман и тази фиктивна кримка всъщност е герой в самия разказ…
Това беше първият Удхаус у нас и за мен беше важно как да се поднесе на публиката. Спрях се на „Стрихнина“, защото останалите заглавия в сборника не вършеха работа, бяха от типа на „Хайде да помагаме на Бинго“ или „История с шапки“, докато така можех да привлека внимание към сборник с разкази от неизвестен автор. Един ден отивам на работа и гледам отсреща пред голямата книжарница на „Леге“ до кино „Благоев“ километрична опашка. Питам ей така, от голо любопитство, какво са „пуснали“ и ми отговарят, че чакат за английска кримка. Чак след ден-два разбрах, че са чакали за „Стрихнина“ и е имало разочаровани вопли. До момента, в който започнаха наистина да го четат. Тогава пък получих сърдито обаждане от „Книгоразпространение“, задето не съм обяснила за какви разкази става дума, та да заявят подобаващ тираж. Угода няма.
„Стрихнин в супата“ до началото на деветдесетте вече е добила култов статут, никъде не се намира. Тогава заедно с Раймонд и Силвия Вагенщайн основавате издателство „Колибри“ и за радост на читателите произведенията на Удхаус започват да излизат отново. Допринесе ли старата му слава за новата му, постсоциалистическа популярност?
Сборникът наистина стана култов и още през осемдесетте години отвсякъде ни притискаха за допечатки, но ние устисквахме положението, защото веднъж минали между капките, не искахме да предизвикваме съдбата. Когато станахме частници, поради отпадането на политическите ограничения, решихме веднага да подхванем Удхаус. „Замъкът Бландингс“ беше втората книга, излязла изобщо в „Колибри“, и ние точехме зъби как ще ударим кьоравото с бухалка по главата. И точно тогава държавното книгоразпространение се сгромоляса. Вчера е тук, днес го няма. Ние увиснахме с 40 000 бройки, без склад, без надежда, без нищо. Но с редовен договор за разпространението му, подпечатан и прошнурован. Та с въпросния договор в ръка Раймонд отиде да се разправя с директора. Той вдига рамене. Системата вече я няма. След много кандърми прие да вземе половината тираж, но останалите 20 000 трябваше да си ги чукаме незнайно, или по-скоро знайно къде. Офисът ни беше на четвъртия етаж без асансьор… Не искам да си спомням онези хамалски времена, нито как сме молили самозвани разпространители да ни вземат по няколко бройки, които най-често не ни и плащаха. След това злочесто преживяване Раймонд изгледа страшно наличния състав (демек Силвия и мен) и се разпореди в негово присъствие никога да не споменаваме Удхаус.
Дотук добре, обаче нашият търговец взе шепнешком да споделя с нас двете, че на „Славейков“ „Стрихнин в супата“ на черно върви вече по 100 лева и пак не може да се намери, че ако ние не запълним тази дупка, ще се намери кой, и при това ни цитира Маркс във връзка със законите на пазара. Силвия явно му имаше страха (на Маркс), та боязливо ме побутна към устата на лъва, тоест аз да говоря с Раймонд. Той само дето не ме наби. Търговците обаче не мирясват, бунтовни гласове взеха да се надигат отляво и дясно и след много тормоз Рони накрая кандиса. Подготвихме ние изданието и вече чакаме камиона от Търново. Беше лютата зима на 1992-ра, през нощта над София се изсипа сняг като за последно и ето че камионът се задава. Строили сме допълнителни хамали да помагат при голямото грабене. За целия ден пласирахме числом и словом един пакет. Тираж 25 000. Погромът е тотален, но се налага на минутата да се търси изход, защото камионът трябва да се освободи. Бяхме наели едно мазе до малката ни книжарничка, в което от зор-заман да прибираме остатъци от тиражи, така че повеждаме камиона натам по непочистените от сняг столични улици. Той едва се провира през тесния „Гладстон“, запушвайки го целия, а мъжкият състав започва да мята „Стрихнина“, пакет подир пакет, през миниатюрното прозорче на мазето. По тъмно докладваха, че са приключили и Раймонд се възползва от нашата със Силвия наличност, за да ни вдигне най-фалцетния скандал, на който сме ставали обект. Повече никакъв Удхаус, крещи той, а този щял книга по книга да ни го чука по тъпите женски глави.
На следващия ден мъжкият персонал, навлечен с пуловери, пак тръгва с провесени носове към мазето да подрежда нахвърляните надве-натри Стрихнини. Пред блока ги чака тълпа от озверели разпространители, научили едва сега за появата на книгата. Отново запушване на улицата, отново мятане през прозорчето на пакет след пакет. В ранния следобед тиражът е вече далечен спомен и Раймонд поръчва допечатка. Удхаус е реабилитиран с гръм и трясък. Раймонд го обича и му няма насита. Да съм си го издавала, докато посинея.
Уникалното преживяване за българските читатели, освен страшно смешните истории на Удхаус, е и цветущият език, на който ги превеждаш. Превеждаш имена – Скицата, Образът, Мачъм „Чешингс“. Измисляш си думи, безмилостно нанизваш прилагателни и съществителни, като „клокочещ въртоп от безсловесни твари“ и читателите се смеят с глас. Как успяваш да превеждаш така ловко почти непреводими неща?
Откакто се помня, винаги съм искала да превеждам. Дълги години се мъчих в агенция „София прес“ над некадърни авторски текстове, които претворявахме от български на английски с цел да се прави реклама на социалистическа България. Текстовете бяха ужасяващи (както се изрази един колега, задачата ни била да правим „от българско лайно английски пудинг“) и единственият светъл лъч бяха спорадичните преводни поръчки от списание „ЛИК“ за по някой разказ от модерната англоезична художествена литература. През всички тези години четях Удхаус, защото той имаше неподправено терапевтично въздействие върху мен, забравях себе си в този негов измислен идиличен свят на аристократични малоумници. И постепенно, докато се заливах от смях, започнах да го превеждам наум и мечтаех един ден да го поднеса такъв, какъвто го чувствах, на българския читател.
Удхаус се превежда трудно, защото на езиково ниво много често няма съответствия. Затова си измислих, или поне така смятам – не съм се интересувала дали и други колеги ползват този метод, не знам дори дали съществува, просто ми писна да ме питат как го правя – наречения от мен „компенсационен подход“. Ако в някой момент фразата, която звучи забавно на английски, няма еквивалент в нашия език, аз я „компенсирам“ в следващ момент с нещо, което звучи смешно на български, а го няма в оригинала. Налага се да прибавям, да подсилвам, да премахвам, да съчинявам. Вмъквах чисто нашенски, дори фолклорни елементи (шапката й стояла като кацнал бръмбар на трънка, или „Да се не видят дано и те, и кофите им“, с които гасели пожара), както и скрити цитати без свян и срам чак от Ботев – не помня какво висяло със страшна сила, за да компенсирам Удхаусовите скрити цитати, примерно от Тенисън и Байрон, които са азбучни за англичаните и непонятни за нас. При текст като този е важен полученият ефект, а не припокриването с първоизточника.
Който те познава, знае, че независимо дали приказваш, превеждаш или пишеш наръчник за „Стайните растения“ и мемоарни разкази в сборника „Ние, гениите“, отвсякъде извира безумното ти чувство за хумор. Сякаш с Удхаус сте израснали заедно и сте се вдъхновявали един от друг. Как се получи тази фантастична спойка между двама ви?
Жаждата да направя Удхаус се дължеше до голяма степен на родството ми с него по отношение на език и чувство за хумор. Забавно ми е, когато чуя да се приписват на Удхаус изрази, които са си чисто мои. На Удхаус вероятно би му било забавно да чуе за небивалата си популярност у нас, която порази носителите на правата в Англия, защото дори в англоезичните страни той нямал такъв успех. А чувството за хумор е универсално – българското е по-ситуационно, докато английското често си остава на езиково равнище, но ако го имаш, с еднаква лекота ще се забавляваш и с английското, и с българското. Удхаус споменава в интервю, че единствената му цел, когато пише, е да забавлява. Точно това винаги е била и моята цел.
Пъстроцветните издания на „Колибри“ от деветдесетте вече със сигурност са станали на парцали от четене и препрочитане. Днес обаче можем да прелистим нови два тома, дори илюстрирани, с любимия „Стрихнин“ вътре. Пак ли ти измисли заглавията?
Аз лично бях убедена, че на читателството отдавна му е байгънясало от Удхаус и се съпротивлявах всячески на допълнителното затлачване на пазара. И тогава ми се обадиха от друго издателство – искали да ми купят превода. Аз нямах нищо против, но Силвия скочи – не! Накара ме веднага да се задействам, което не беше сложно, защото пиратите от „Читанка“ услужливо ми предоставиха на файл собствените ми преводи. Събрах ги аз, но се оказаха доста обемни за един том, затова ги разделих, единият за Джийвс (това заглавие дойде естествено – навремето преди Гугъл имаше браузър ASK JEEVES), а за заглавие на втория използвах първия разказ от сборника – „Сбогом на всички котки“. Първият том заминаваше вече за печатница, а ние със Силвия имахме среща-разговор с известния в нашата област художник Кирил Златков по съвсем друг въпрос. Та той, докато се ръкуваше с нас за довиждане, спомена между другото, че негов колега от университета е правил дипломна работа върху „Стрихнина“. На следващия ден вече бяхме при Тодор Ангелиев, голям Удхаусист, който прегърна с огромен възторг идеята за илюстрациите. В резултат според мен се получиха уникални книги. Първият том се отличава с допълнителна уникалност, за жалост, типична за мен. Тъй като съм известна с бързината, с която действам, без много да се замислям, за „крилцата“ на книгата трябваше текст и аз седнах на бърза ръка да го нахвърля. Едното крилце – Стивън Фрай за Удхаус, другото – Хю Лори какво е казал за него. И веднага ги изпращам на художника да шаржира съответните актьори и да мята оформлението в печатницата. Само че вместо Хю Лори в бързината съм писала Хю Грант, Тодор го изографисал, печатницата го избълвала… Аз хал хабер си нямам, но ми сигнализира предан млад читател. Хеле успяхме да се поправим за втория том, но уви, гафът не мина незабелязано и станахме напълно заслужено обект на подигравки. Оказа се, че през изминалите двайсетина години са израснали нови поколения, които с радост се запознават с любимия ми автор. Че и текста на крилцата четат, да им се не надяваш.
Въпросите зададе ВЕЛИНА МИНКОВА
