Разговор с Мартин Христов от издателство „Ерго“
Издателство „Ерго“ съществува от 2002 г., тоест вече близо 18 години. Бихте ли разказали повече за основаването и историята му досега?
Започна се с една от най-значимите книги на любим унгарски писател, наложил възбрана върху издаването на творчеството му в родината по време на социализма – „Изповедите на един буржоа“ на Шандор Мараи, в мой превод. Издадохме я с Малина Томова от „Стигмати“, като издателското ноу-хау беше нейно. По-късно много ми помогна със съвети и издателски хитрини и Бойко Киряков от „Гутенберг“, с чиято помощ излязоха ерудитските студии на Ищван Бибо под заглавие „Политика, морал, демокрация“. Препоръчвам на всички настоящи и бъдещи български държавници да прочетат тази книга.
Моето впечатление е, че от издателство с много конкретен профил – основно за преводна унгарска литература – „Ерго“ с годините разшири силно палитрата издавани книги, включително и към българска литература. Как бихте определили профила на издателството, кои са основните Ви поредици, основните акценти в каталога?
Винаги съм имал амбицията да разширя палитрата, като добавя съвременни български автори, публицистика, антични произведения, да отворя вратата за Изтока и Русия, да издавам драматургия, разбира се, в рамките на моите собствени литературни интереси и търсения, подклаждани и от преводачески идеи. В началото много ми помогнаха програмите за подпомагане на книгоиздателски проекти на ЕС, първоначално под наименованието „Програма Култура“, после „Творческа Европа“. За съжаление, днес тази линия за финансиране е крайно усложнена и бюрократизирана, за оценка на проектите беше въведена обширна, сложна за изготвяне документация по всички конкретни дейности за всяка отделна книга по проекта, до най-малката подробност, да не говорим, че изданията с Награда за литература на Европейския съюз носят бонус точки и правата им не винаги заслужено скачат до небето.
Профилът ни, предвид или напук на масовите читателски нагласи и почти невъзможните канали за разпространение на книжната продукция, е качествената европейска и световна преводна, както и българска литература, с известна тенденция към елитарност. Книгите ни са достъпни на сравнително ограничен брой места, поради рестриктивната политика на няколкото мастодонта, владеещи този пазар, също и заради неадекватната отчетност и липсата на ликвидност.
Поредиците ни са „Нова българска лира“, „Нова българска проза“, „Модерна европейска лира“, „Модерна европейска проза“ – имената им говорят сами за себе си, „Контрапункти“ – за публицистика, „Събеседници“ – за двуезични луксозни поетични издания, Libri legendi – за антична и средновековна литература, “Глобус“ – за драматургия, „Източна сбирка“, Americas, най-новата “Нулева зона“ – за екшън, хорър, фантастика и др. Поставяме акцент върху качествената източноевропейска и българска литература, с някои центробежни, не по-малко ценни отклонения.
Какви са основните критерии при подбора на книгите, които издавате?
Качествена литература, която да накара „малките сиви клетки“ да мислят, да разшири и обогати кръгозора ти, да не те оставя равнодушен, да те накара да мислиш и да направиш избор. Опитвам се да издавам такива книги на български автори, които имат и читателска, и конкурсна, и пазарна стойност. Не на шега твърдя, че искам да правя книги, които след време ще влязат в учебните програми.
Споменахте програмите, подпомагащи издаването на книги. Повечето Ви издания излизат със субсидии по различни български и чужди програми, каквато е и практиката при повечето издателства с профил, сходен с този на „Ерго“. Ползите от тях са очевидни, но носят ли и някакви ограничения? Съобразявате ли издаваните от Вас заглавия с приоритетите на субсидиращите програми? Нуждаят ли се според Вас системите за субсидиране от някакви промени или корекции?
Не смятам, че кандидатстването по програми е свързано с ограничения в избора на автори и теми. За всяка книга обикновено има програма, по която може да се кандидатства. Тук говоря и за национални, и за транснационални програми, най-вече европейски. Изключение са англоезичните страни, Англия и САЩ, там по-скоро трябва да се търси финансиране от частни фондации и НПО. Друг е въпросът, че конкретните програми съдържат например времеви или тематични или други ограничения. Например белгийската програма за превод на класически творби отпуска до 50% от обичайното финансиране за книгоиздателски проекти. При програмите на ЕС обикновено натежават изданията с Награда за литература, които носят бонус точки. Вече изложих негативите на този подход. Понякога е под въпрос дали при оценяването на проектите в националните или регионалните програми не играят критерии за политкоректност. Иска ми се да вярвам, че не е така.
У нас понастоящем пълноценно функционират двете национални програми за финансиране на книгоиздателски проекти: „Помощ за книгата“ към Министерството на културата и програмата към Националния център за книгата при НДК. Колкото и малки да са отпуснатите средства, все пак това е глътка въздух за независимите издатели, които не разполагат със странични източници на финансиране.
Що се отнася до корекции на вече съществуващи програми, да, мисля, че програмата на ЕС се нуждае от съществена промяна на формулярите и условията за кандидатстване и отчетност, и наново отваряне към издатели от малък и среден калибър, не само към бизнес ориентирани издателски проекти. Това желание на колегите от сродни издателства вече, доколкото знам, неколкократно е довеждано до знанието на ръководителите на програмата, но без резултат.
Вие сте най-познатото лице на издателство „Ерго“, но със сигурност работите със сътрудници – редактори, художници и т.н. Как подбирате сътрудниците си, какъв е техният принос?
Всички наши издания с малки изключения минават през моята читателска преценка и почти винаги и през прочита ми като отговорен издател и редактор. Правил съм и компромиси, в смисъл че не под всичко в дадена книга бих поставил логото на издателството, но и в живота е така, за да оцелее в изключително трудните, особено за книжния пазар, псевдопазарни условия в България, човек понякога е склонен на малки компромиси.
Сътрудниците на издателството, тоест цялата невидима армия от страньори, коректори, редактори, уеб разработчици, дизайнери, оформители и художници, маркетинг специалисти, печатари, тоест цялата верига в процеса на създаване и реализация на една книга, са всъщност цялостна и динамична структура, без която едно издание би било непълноценно. Тук бих добавил и всички останали, допринасящи за популяризирането и разпространението на изданията ни: културни институти, блогъри, автори на критики, рецензии и блърбове, литературни печатни и уеб базирани издания, всички институции, фондации и неправителствени организации, които ни подкрепят, както и дистрибуторите, търговците на едро и дребно, книжарите, книжните центрове и средища.
Кои са най-големите трудности пред един издател в българския книжен пазар?
Вече споменах най-голямата трудност, а тя е: липса на качествена и надеждна дистрибуция и разпространение. Тук изключвам няколкото интернет базирани платени платформи за реклама и маркетинг на книги. Те презентират и налагат най-вече комерсиални и предназначени за ширпотреба издания.
Представете си, че сте добър автор на проза или поезия, дори че книгата ви получава заслужено дотация от Министерството на културата и вие сте на седмото небе от щастие, изданието е превъзходно и искате да го видите и в книжарниците, искате дори да си купите една бройка от собствената си книга (извън авторските бройки), за да я подарите на приятел. Започвате да обикаляте софийските книжарници (тук дори не говорим за провинцията), и навсякъде – ядец. Книгата я няма, можете евентуално да я поръчате със специална заявка след няколко дни. И това не е всичко. Ако сте издателят на въпросната книга, то след продажбата й няма гаранция, че търговецът ще отчете коректно и навреме реализираните бройки, а що се отнася до издължаването за продадените книги, то също е божа работа. Често съдът е последната инстанция в такива случаи, и още по-често издателят пие една студена вода.
Вие сте и преводач, това помага ли Ви в работата като издател? Какъв е според Вас статутът на преводача в днешния литературен контекст?
Аз всъщност се впуснах в тази авантюра като преводач, чак след това вече като издател на собствените си преводи, поради прагматични причини. Видях, че в процеса на реализация на едно субсидирано издание голяма част от целевата субсидия, предназначена за преводача, се харчи за странични издателски дейности, и реших да овладея целия процес. Очевидно успешно, съдейки по добрата репутация на издателството.
И преводаческото майсторство, и изкуството на книгоиздаването за мен са на първо място житейско поприще, смисъл, отдаденост, имат идейно изражение, чак след това са и средство за препитание. На книгоиздаването в днешни дни почти навсякъде се гледа само като на икономически отрасъл, един бранш, където основната цел е печалбата. Като че ли вече не литературната стойност е ръководеща, а пазарната.
Това, че превеждам, ми помага много в издателския процес, наясно съм къде да търся проблемите в превода на някой текст на колега преводач, и къде да наблегна при рецензирането или редакцията на ръкописи от български автори. Добрата книга всъщност е не само талантливо написаният, но и умело редактираният, коригиран, оформен и публикуван текст. Графичното оформление и дизайнът също играят немалка роля в рецепцията на една книга. Непростимо е да издаваш добри книги без редактор, с печатни и стилистични грешки и пропуски, с лошо оформление и толкова дребен кегел на текста, че да го четеш с лупа.
Радвам се, че в последно време и у нас се наложи тенденцията за достойно представяне на преводаческия труд и извеждането на видно място на името на литературния преводач. И аз като издател, макар отскоро, възприех имената на преводачите да се афишират вече и на кориците на книгите. Преводачът е съавтор на текста на приемния език наравно с автора на книгата, той е оригиналният интерпретатор на изходния текст, както например диригентът дирижира музикални творби, а режисьорът режисира филмови или драматургични сценарии.
Какво да очакват читателите от издателство „Ерго“ през 2020 година?
И малко, и много. Засега три чешки книги, два романа от нашумели съвременни писателки и една книга с литературни есета от Владимир Мацура. Две унгарски книги, антиутопията „След последната война“ на Тот Бенедек и романа „Танкът ми“ от носителя на Наградата за литература на ЕС Виктор Хорват. Книга с есета на Симеон Гаспаров, който от дълги години живее в САЩ, друга една публицистична книга, развенчаваща митовете в българската история, и двете в поредицата „Контрапункти“. Кратки прози от Роман Кисьов, стихове от Мартин Петков. Литературната мистификация „Кварталът“ на португалския писател Гонсало М. Тавареш, където във въображаеми диалози с известни личности от европейската култура и наука се доказва правотата на универсални аксиоми. Хърватската версия на „По пътя“, озаглавена „Твой син Хъкълбери Фин“, с автор Беким Сейранович, където героите пътуват по Дунав, дрогата няма свършване, а заветната цел е Черно море. И още няколко изненади, които няма да издавам предварително, както се случи с „Писма до един млад поет“ на Рилке. Похвалих се във Фейсбук с предстоящото издание, и колеги издатели направиха всичко възможно да ме изпреварят, макар и с месец-два.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
