Вихра Баева
Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Научните й интереси са в областта на религиозните култури, местните култове, разказите за чудеса и българския фолклор.
Здравето безспорно е една от основните ценности на традиционната култура. С мотивацията „за здраве“ се извършват повечето практики и ритуали, с него са свързани множество фолклорни представи и вярвания. То присъства дори в ежедневни фрази като „здравей“, „много поздрави“, „живот и здраве“ (т.е. „ако всичко е наред“) и разбира се, в любимия български тост „наздраве“. От друга страна, болестите, особено епидемиите като чума, шарка и холера, заемат особено място във фолклорния пантеон на българина: те са одухотворени, почитани, умилостивявани и наричани с роднински имена като „майка“, „баба“, „леля“ или любезни евфемизми от типа на „сладки и медени“.
Безспорна царица сред болестите е „Черната Чума“ – персонификация на чумната епидемия, която тръгва през XIV в. от Китай и достига до цяла Европа, като причинява невиждани дотогава щети: хората измират масово, обезлюдени са градове и села. Населението на Европа драстично намалява. В следващите няколко века епидемията се връща периодично и продължава да взема жертви. Тези драматични събития, естествено, се отразяват върху икономиката и политиката на отделните държави, променят духовния климат, намират отражение във фолклора, литературата и изкуството. Традиционната култура на българите не прави изключение – в нея образът на „Черната Чума“ присъства осезаемо като най-страшната от всички болести, олицетворение на самата смърт. Затова не е чудно, че настоящата епидемия от Ковид-19 сякаш изважда този митичен образ от колективната памет и активира страхове и представи за „чумавите времена“.
В народните представи Чумата изглежда като стара и грозна жена, облечена в дрипи, с костеливи ръце и дълги нокти, с чорлава коса. Носи коса или сърп, с които покосява жертвите си, или ги улучва с огнени стрели. Разказва се, че Бог създал страшната болест и я изпратил сред хората, за да ги наказва за греховете им. Народна песен от Копрвщица например описва събитието така:
Провикна са самси Господ,
че изпрати грозни нужди,
грозни нужди, грозни болки,
а най-грозна – черна чума…[1]
Колкото и опасна и зловеща да е чумата, има утвърдени от традицията начини за справяне с нея. При появата на епидемия се следвало правилото „При чума бегай у шума“: хората са напускали селищата си и са се изнасяли в гората, докато бедствието отмине – една първична форма на физическа изолация. По този начин – разказват преданията – възниквали нови селища или пък съществуващите сменяли местата си.
Предприемали се и ритуални мерки за справяне с бедата. Видният български етнограф Димитър Маринов описва обреда заораване, който се прилагал както при създаване на ново село за предпазване от злини, така и при поява на епидемия. В полунощ двама братя близнаци излизат извън селото, събличат се голи и с два вола, също близнаци, изорават три бразди като три концентрични кръга. Ралото трябва да е направено от дървета близнаци – т.е. две дървета, израснали от общ корен, а плугът – изкован в полунощ от двама братя ковачи. Присъствието на няколко близначни двойки в този ритуал насочва към древните митове за братя близнаци, които създават света. Друг ритуал с подобен смисъл е провирането през дреха. Това е особена магическа дреха, изработена за една нощ: остригва се вълна от черен овен, която се изпира, изсушава, изприда и изтъкава, а от плата се скроява и ушива дреха. Всичко трябва да е готово преди изгрев слънце. В потайна доба всички членове на домочадието, отново голи, се провират през тая дреха и така стават недосегаеми за болестите. Друг обред е добиването на „млад“, „жив“ или „див“ огън – отново от братя близнаци, които запалват огън чрез триене на дървени предмети. Семантиката и на трите обреда насочва към ритуално повторение на митичното сътворяване на света и живота. Завръщането към сакралното първоначало е призвано да обнови света и човека и да ги върне към изначалната хармония и ред.
Освен в чисто фолклорни символи и ритуали традиционният българин търси подкрепа и в християнската си вяра, която на практика смесва православието с различни „народни“ елементи. Фолклорните профили на някои светци включват способността им да побеждават болестите и епидемиите. Според легендите чумата се родила около дните на св. Антоний и св. Атанасий (17 и 18 януари), затова те са нейни господари. Тъй като по занаят били ковачи, двамата светци изковали вериги, с които я завързали и „обезвредили“. В някои райони на България следващият ден, 19 януари, се празнува в чест на самата Чума, мислена като светица под името св. Черна. „Чумин господар“ е също св. Харалампи, чийто празник на 10 февруари се нарича още и Чуминден. На икони и стенописи той се изобразява стъпил победно върху чумата, а според някои устни разкази дори успял да я затвори в шише. Местни легенди разказват и за други свръхестествени сили, които дръзват да се бият с чумата и я побеждават. Според предание от с. Баничан, Гоцеделчевско св. Архангел Михаил, покровител на селото, се изправил срещу нея и след люта битка успял да я прогони. Според друга история, записана в с. Драглище, Разложко, чумата влязла в една къща и започнала да мори наред, но се оказало, че в селото има самовили. Те се извили като вихрушка и вдигнали покрива на къщата, а неканената гостенка изпищяла като жена и изчезнала във вид на син пламък.
Християнството, както каноничното, така и популярното, приписва изключителна свещена сила на мощите на светците и чудотворните икони. Утвърдена практика е по време на бедствия и епидемии да се организират шествия с реликви или икони, най-често Богородични. Вярва се, че свещените предмети освещават и така пречистват селищното пространство, като прогонват „всяко зло“. Български възрожденци като Неофит Рилски дават сведения, че по време на епидемии от чума и холера чудотворната икона реликварий от Рилския манастир била измолвана да обиколи околните селища. При нея се освещавала вода, с която ръсели хората и домовете и „абие ся прогонваше злото от онова место като със бич“. Документирани са и случаи, когато местното население търсело спасение в манастирите под закрилата на чудотворните им икони. Най-популярен вероятно е разказът за чудото на Св. Богородица Троеручица, записан в летописната хроника на Троянския манастир. Според него иконата спасила местното население от чумата през 1837 г. Заразата била обхванала балканския край и цялото население – християни, евреи, турци. Хората бягали от градове и села по лозята, за да се спасят, но и там умирали. Жители на Ловеч и Сопот пристигали в манастира, за да търсят спасение под покрова на Божията майка. Когато настъпил патронният празник, Успение Богородично, местните старци посъветвали игумена да затворят портите и да не пускат за празника поклонници, та да не дойдат болни и да заразят здравите. Игуменът обаче отказал, защото се уповавал на Божията майка и не можел да остави свои братя християни в беда. И наистина, всички, които останали в манастира, дори и заразените, оцелели, а онези, които го напуснали, намерили смъртта си. „Голямо чудо показа св. Богородица!“ – възкликва летописецът [2]. Както показват цитираните примери, в православната традиция представата за чудотворната сила на светините при епидемии е утвърден топос, който продължава да се възпроизвежда до най-ново време. Ето защо е обясним и конфликтът, който се поражда в съвременната пандемична ситуация между рационално мислещите наши съвременници и „ортодоксалните“ представители на духовенството и вярващите с оглед на току-що отминалите Великденски празници.
[1] Левент Дуко, опростен от чумата. СбНУ 14, с. 10, № 4. Достъпно на: https://liternet.bg/folklor/sbornici/minkov_1/46.htm.
[2] Вж. напр. https://www.troyanmonastery.com/ikonata-sv-bogoroditsa-triraka/.
