Олга Токарчук
От моя прозорец виждам бялата черница, дървото, което неудържимо ме привлича и беше една от причините да заживея тук. Черницата е щедро растение – цяла пролет и цяло лято храни десетки птичи семейства със сладките си и полезни плодове. Сега обаче черницата е без листа, затова виждам част от тихата улица, по която рядко минава някой, отивайки към парка. Времето във Вроцлав е почти лятно, грее ослепително слънце, небето е светлосиньо, а въздухът чист. Днес, докато бях на разходка с кучето, видях как две свраки пъдеха от гнездото си една сова. Спогледахме се със совата очи в очи само от метър разстояние.
Имам чувството, че животните също чакат това, което ще се случи.
За мен отдавна вече светът беше в повече. Прекалено много, прекалено бърз, прекалено шумен.
Така че нямам „травма от самоизолацията“ и не страдам, че не се срещам с хора. Не съжалявам, че затвориха кината, все ми е едно, че не работят моловете. Притеснявам се само, като си помисля за всички, които изгубиха работата си. Когато научих за превантивната карантина, изпитах нещо като облекчение и знам, че много хора изпитват същото, макар че се срамуват от това. Моята интровертност, дълго задушавана и малтретирана от диктатурата на свръхактивните екстраверти, се отърси и излезе от килера.
Гледам през прозореца съседа, затънал в работа юрист, когото съвсем доскоро виждах как сутрин потегля на работа, метнал тогата на рамо. Сега в размъкнат анцуг се бори с някакъв клон в градината си, май се е хванал да я пооправи. Виждам двамата млади как водят на разходка старото куче, което от миналата зима едва крета. Кучето залита, а те търпеливо го придружават, като вървят възможно най-бавно. Боклукчийският камион с шум и трясък вдига боклука.
Животът продължава, разбира се, но в съвсем друг ритъм. Подредих си гардероба и изхвърлих прочетените вестници в контейнера за хартия. Пресадих цветята. Взех колелото от ремонт. Готвенето ми доставя удоволствие.
В паметта ми упорито изплуват картини от детството, когато имаше много повече време и можеше „да го пилееш“, зяпайки часове наред през прозореца, наблюдавайки мравките, лежейки под масата и представяйки си, че това е арка. Или четейки енциклопедията.
А може би всъщност сме се върнали към нормалния си ритъм на живот? Може би не вирусът е нарушение на нормата, а точно обратното – онзи превъзбуден и изтощителен свят от преди вируса е бил ненормален?
Защото вирусът ни припомни това, което толкова страстно отричахме – че сме крехки създания, изградени от най-деликатна материя. Че умираме, че сме смъртни.
Че сме отделени от света чрез своята „човечност“ и изключителност, но светът е своего рода огромна мрежа, в която съществуваме, свързани с другите битиета с невидимите нишки на зависимости и влияния. Че зависим един от друг и без значение от колко далечни страни произхождаме, какъв език говорим и какъв е цветът на кожата ни, също се разболяваме, също се страхуваме и също умираме.
Накара ни да осъзнаем, че без значение колко слаби и безпомощни се чувстваме пред заплахата, около нас има хора, които са още по-слаби и имат нужда от помощ. Припомни ни колко крехки са нашите възрастни родители, баби и дядовци и колко много трябва да се грижим за тях.
Показа ни, че нашата трескава подвижност е заплаха за света. И отново постави онзи въпрос, който рядко имахме смелостта да си зададем: Какво всъщност търсим?
Страхът от болестта ни върна от заплетения път и неизбежно ни напомни за гнездата, от които произхождаме и в които се чувстваме в безопасност. И дори да сме безкрайно запалени пътешественици, в ситуация като тази винаги неудържимо ще се стремим да стигнем до някакъв дом.
И по този начин ни се разкриха тъжни истини – че в момент на заплаха се връща мисленето със затварящите и изключващи категории на нациите и границите. В този труден момент стана ясно колко слаба е на практика идеята за европейска общност. Европейският съюз всъщност доброволно се отказа да се бори за победа в този мач, като във време на криза прехвърли решенията на националните държави. Мисля, че затварянето на държавните граници е най-голямото поражение на тези лоши времена – върнаха се старите егоизми и категориите „свои“ и „чужди“, тоест това, с което през последните години се борехме с надеждата, че никога повече няма да форматира начина на мислене. Страхът от вируса автоматично възроди най-простото атавистично убеждение, че виновни са някакви чужди хора и именно те винаги носят отнякъде заплаха. В Европа вирусът е „отнякъде“, не е наш, чужд е. В Полша започнаха да будят подозрение всички, които се връщат от чужбина. Вълната от затваряни с трясък граници, чудовищните опашки на граничните пунктове навярно са били шок за много млади хора. Вирусът ни напомня: границите съществуват и са си съвсем добре.
Опасявам се, че вирусът бързо ще ни напомни и една стара истина – колко не сме равни. Едни от нас ще излетят с частния си самолет за къщата на острова или изолираната в гората, а други ще останат в градовете, за да обслужват електроцентралите и водопроводите. Трети ще рискуват здравето си, работейки в магазините и болниците. Едни ще спечелят от епидемията, други ще изгубят постигнатото за цял живот. Кризата, която идва, най-вероятно ще подкопае принципите, които са ни се стрували стабилни; много държави няма да се справят с нея и изправени през разложението им, ще се събудят нови порядки, както често става след кризи. Седим си вкъщи, четем книги и гледаме сериали, но в действителност се готвим за голяма битка за една нова действителност, която дори не сме в състояние да си представим, бавно разбирайки, че вече нищо няма да е като преди. Ситуацията на принудителна карантина и затварянето на семейството в дома като в казарма може да ни накара да осъзнаем това, което никак не бихме искали да си признаем: че семейството ни измъчва, че съпружеските връзки отдавна вече са изтлели. Нашите деца ще излязат от карантината зависими от интернет, а мнозина от нас ще осъзнаят колко безсмислена и ялова е ситуацията, в която автоматично и по силата на инерцията се намираме. Ами ако ни се увеличи броят на убийствата, самоубийствата и психическите заболявания.
Пред нашите очи яко дим изчезва цивилизационната парадигма, която ни е формирала през последните двеста години: че сме господари на сътворението, че можем всичко и светът ни принадлежи. Настъпват нови времена.
Превод от полски: МИЛЕНА МИЛЕВА
Преводът е направен по публикация във Фейсбук на авторката.
