Камелия Спасова
Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•
В средата на 90-те Миглена Николчина като главна редакторка на „Литературен вестник“ задава въпроса „Какво се случва в новата българска поезия?“, питането се подновява година по-късно в сп. „Ах, Мария“ (бр. 1 (6), 1995)[1]. Опитът да се предизвика сериозен дебат изглежда търпи провал от перспективата на тогавашния момент. Николчина пише в началото на втория си текст: „Преди повече от половин год
ина зададох този въпрос в „Литературен вестник“ с единствената амбиция някой друг да забележи (в писмен вид) онова, което мен не престава да ме поразява и радва, колкото и малко други поводи за радости да имаме – а именно, интензивното, преизобилно и заедно с това изключително интересно случване на българската поезия днес. Това случване произлиза на фона на едно жалене и мърморене, прерастващо навремени в патетични провиквания (дали то престана, или аз престанах да чувам монотонната му, окрупнена от медиите повторителност?), че, видите ли, нищо не се случвало, а пък което се случвало, нямало кой да го издаде (като се изключат неколцина жертвоготовни индивида, разтерзани от самоубийствения си алтруизъм), а пък което се издадяло, обиждало изисканите ни вкусове. (…) Уви, като се изключат две-три прекрасни рецензии за книгата на „Тебе поем“, отговор на моя въпрос не последва.“ И без да се вайка излишно, Николчина се заема сама да отговори на въпроса, който е поставила, като набави теоретичните и типологични линии, осмислящи процесите в поезията през 90-те. Подобен жест представлява рефлексия върху полето, грижа за собствения контекст и поемане на риск по избора на конкретни примери, имена и поетики. Това споделено усилие – споделено от цяла една група поети, критици и теоретици – е дало своите ефекти. За 90-те ясно, но какво се случва днес.
Въпросът остава добро начало за разговор. Повдигаме го отново в ЛВ не като реторически въпрос, а като въпрос, който изисква критическо усилие по изработването на възможни отговори. Себеформирането и самоизработването е конститутивна черта на една модерна нагласа към литературата, която минава отвъд детските трикове на наивното, родното и автентичното.
Николчина задава осем въпроса, тежки и ярки, които отправихме към поети, преводачи, издатели. Получихме отговори. Получихме и още заявки от читатели на ЛВ, на които им трябва още време да мислят. Този брой е и покана – да се включи всеки, който може да рискува и да даде своята версия на питането – какво се случва в новата българска поезия?
[1] М. Николчина, „Какво се случва в новата българска поезия“, Литературен вестник, год. IV, бр. 24, 20-26 юни 1994, 1, 7.; М. Николчина, „Какво се случва в новата българска поезия“, Ах, Мария & Приятели, 1995, кн. 1, с. 7-15. Модифицирани варианти на този текст само че с акцент върху женското писане се появяват и по-късно: М. Николчина, „Какво се случва в новата женска поезия?“, Литературен вестник, год. VIII, бр. 12, 25 – 31 март 1998, 4-5; М. Николчина, „Какво се случва в новата женска поезия?“, Нова публичност: българските дебати 1998, състав. Иван Еленков, София : Фондация Отворено общество, 1999, 212-218.
