Разговор на Людмил Димитров с писателя Драго Янчар
Драго Янчар (1948, Марибор) е писател, драматург и есеист. Той е най-превежданият словенски писател; негови книги са излизали на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Често участва в литературни четения и изнася лекции във водещи културни центрове по света. През 1985 г. пътува до САЩ като Фулбрайтов стипендиант за хора на изкуството, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.
Сред по-известните му романи са: „Северното сияние“, „Катарина, паунът и йезуитът“, „Дърво без име“, „Звънтеж в главата“, „Градителят“, „Тази нощ я видях“, „И любовта също“ (последните четири са преведени и на български); от пиесите му можем да откроим поставяните у нас „Големият брилянтен валс“ и „Дебнейки Годо“.
Людмил Димитров: Г-н Янчар, благодаря, че приехте поканата ми за това интервю в „Литературен вестник“. Вие сте може би най-известният и най-подробно преведеният съвременен словенски автор в България. Как си обяснявате това и има ли нещо, което бихте искали да знаем за Вас, оставащо отвъд текстовете Ви?
Драго Янчар: Трудно ми е да кажа какво откриват в моите книги българските читатели, преводачи и издатели. Навярно същото, което виждат читателите в Словения или другаде по света – живота, неговите парадокси, страсти, възходи и падения, човешкото благородство, както и мизерията. Разбира се, и как са написани романът или новелата. Това са основните неща, но мисля, че много български читатели в книгите ми ще съизмерят собствения си човешки и обществен опит. Навярно заради идентичните обществени условия, в които живяхме, вие разбирате много повече от читателите във Франция или в Германия.
Л. Д.: Как оценявате днешната литературна ситуаця в Словения?
Д. Я.: Като си помисля, че членовете на журито на Кресниковата награда1, връчвана за най-добър роман, всяка година трябва да прочетат повече от сто произведения, бих казал, че е добра. По-малко са стихосбирките – поезията, която дълго бе в центъра на литературната продукця в Словения, някак е изтласкана в периферията. В последно време е новост подчертаното жанрово писане, особено криминалетата. Книжарниците, за съжаление, са малко, но затова пък имаме отлична библиотечна мрежа и огромно количество заети книги. През 2022 г. Словения ще бъде почетен гост на Франкфуртския панаир на книгата. Разбира се, имаме и нашествие от преводни комерсиални книги, които трудно могат да се нарекат литература.
Л. Д.: Освен писател, сте и драматург. Оставяте / отделяте ли за пиесите си идеи, които не включвате в прозата си?
Д. Я.: Откакто за първи път, още съвсем млад, влязох в театъра, той за мен се превърна в магическо пространство: от едната страна тъмната зала, от другата – осветената сцена – арена на света, сблъсък на идеи и характери; измислен, а въпреки това толкова истински живот. Винаги съм се отнасял с пълно доверие към актьорите, към режисьора… към цялостната атмосфера. Въпрос на време бе кога ще напиша нещо за театър. И това се случи, написах няколко пиеси – театралите и публиката ги приеха добре. В драмите си по-ярко, отколкото в прозата – тъй като романът е по-комплексна форма – се опитах да изразя конфликта между личността и репресивната среда. Исках на сцената да покажа живи хора, жадуващи или поне стремящи се към свободни хоризонти, хора смели и боязливи, както и такива, които насилствено ограничават същите тези хоризонти – и на всичко това да се повярва. Актьорите обичаха моите текстове.
Но в последно време с театъра се случва нещо странно – текстовете се избягват или се променят и интерпретират произволно. Една моя пиеса също я преобърнаха до неузнаваемост. Чужд ми е театърът, в който въпреки впечатляващите сценични или звукови ефекти, магията на изреченото слово още от антични времена, се губи. Видя ли, че актьорът на сцената хваща в ръцете си микрофон, ми идва да си изляза от залата.
Л. Д.: Освен казаното дотук, сте и есеист, полемист и човек, който не страни от проблемите на обществото. Като Ваш преводач аз особено ценя демократичната Ви позиция и към близкото минало, и спрямо настоящето. Но може ли според Вас човекът на словото да върне позицията си на водач на нацията, нейна съвест и морален коректив?
Д. Я.: Съмнявам се. В епохата на интернет и пълното разпиляване на идеите се губят критериите – идейни, морални, всякакви. Всеки знае всичко и веднага го съобщава в един или друг форум в интернет. Който знае всичко, обикновено не знае и не разбира нищо. Човек, написал десет книги, в тази информационна джунгла има същата тежест като онзи, който не е прочел и десет книги, но въпреки това си мисли, че може да се изказва върху обществени и културни въпроси, както и да говори за изкуство. Често не само глупаво, но дори просташки. На писателя не му остава нищо друго, освен да продължи да пише своите истории – слава Богу, че благодарение на електрическите крушки на Георги Господинов в този нов свят се задържаха един кръг хора, които имат съзнание за естетическо, морално и интелектуално качество. Заради тях литературата продължава да има смисъл. Но и по-рано, когато гласът на писателя се ценеше, аз не исках да бъда водач на нацията, а в есетата и статиите си споделях какво мисля по определени въпроси. Едни ме хвалеха за това, други ме мразеха. Такава е цената на самостоятелното мислене.
Л. Д.: От кой словенски класик се възхищавате?
Д. Я.: От Франце Прешерн, Едвард Коцбек, Прежихов Воранц, Сречко Косовел…
Л. Д.: Смятате ли се за ученик или следовник на някого, на някоя тенденция, направление, школа?
Д. Я.: Правех своите първи литературни опити по времето, когато в Словения заемахме от Франция идеята за Новия роман. Бързо осъзнах, че не желая една житейска история да бъде написана в силен повествователен ритъм. Оттогава определено тръгнах по свой път.
Л. Д.: Като директор на най-старото словенско издателство „Матица“, издадохте разказите на Радичков на словенски. Запознат ли сте и с други български автори? Имате ли изградено мнение за нашата литература?
Д. Я.: Дори да имахте само Елисавета Багряна, Йордан Радичков и Георги Господинов – тези автори четох през последните години – пак бих казал, че това е голяма европейска литература. Но зная, че те не са се появили от нищото, а са наследили разнообразни по интензивност периоди на художествено творчество, плеяда поети и писатели, живота на цели поколения от неспокойната българска история.
Л. Д.: Кога да Ви очакваме в България?
Д. Я.: Издателство „Колибри“ ми изпрати самолетен билет за посещение през май2. За съжаление, този странен вирус и необичайното време, което изведнъж ни сполетя, попречи на това. Сега планирам да дойда в София, която изключително искам да видя, в началото на септември.
1 Кресниковата награда, наречена на името на писателя Янко Кресник (1881–1937), за най-добър роман на изтеклата година се връчва от 1991 г. от най-тиражния словенски всекидневник „Дело“. Драго Янчар е неин четирикратен носител. – Л. Д.
2 Очакваме г-н Янчар да пристигне в България за премиерата на най-новата си книга на български език, сборника с кратки разкази „Ученикът на Джойс“, издаден от издателство „Колибри“ в мой превод. – Л. Д.