Йосип Ости пред паметника на поета Сречко Косовел. Снимка: личен архив
Йосип Ости (1945, Сараево) е сред най-значимите творци от бивша Югославия през последните няколко десетилетия. Свързан едновременно и с босненската, и със словенската литература, той дебютира на петнайсет години с поезия, а досега са публикувани над трийсет негови стихосбирки, както и множество книги с белетристика, есеистика и литературна критика. Произведенията му имат над седемдесет превода на чужди езици, а на български са публикувани четири негови книги с поезия; чест гост е на страниците на „Литературен вестник“. Отличаван е с множество награди и за собственото си творчество, и за художествените си преводи.
Людмила Миндова: Г-н Ости, благодаря Ви, че приехте да отговорите на въпросите ми за този брой на „Литературен вестник“, посветен на словенската литература. Вие как бихте представили словенската литература на чуждия читател?
Йосип Ости: Като една от националните литератури на разпадналата се преди четвърт век бивша Югославия, която е живо доказателство, че в границите на някогашната обща държава и сърбите, и хърватите, и словенците, и македонците, и черногорците, и албанците, и босненците или бошняците имаха чудесна литература. Както поезия, така и проза, с която достигнаха и надминаха литературните стойности на други народи. Казано съвсем накратко – достигнаха върховете на европейската литература. Доказват го поетическите и белетристичните произведения както на по-старите творци, някои от които вече не са сред живите, така и на по-младите, съвременни словенски автори. Моят списък от имена и произведения би бил прекалено дълъг за този наш разговор, а ако го съкратя, ще бъде несправедливо към пропуснатите.
Л. М.: Превели сте мнозина словенски автори за читателите от бивша Югославия. Кои от тези преводи са Ви най-скъпи?
Й. О.: Превел съм наистина доста на някогашния сърбо-хърватски език и ако включа тук и онези няколко мои собствени, написани на словенски език книги, в този списък има 120 книги поезия, проза и драматургия от словенски автори. Има книги от по-стари белетристи (Прежихов Воранц, Владимир Бартол, Цирил Космач…), както и на все още младите тогава, сред които три книги на Драго Янчар, който от много време насам е най-превежданият словенски белетрист. Сред поетите са Едвард Коцбек, както и мнозина други значими поети след Втората световна война – от Дане Зайц, Кайетан Кович, Вено Тауфер… до Томаж Шаламун, от когото десет книги в мой превод са публикувани в Загреб, Сараево, Баня Лука, Нови Сад, Цетине…, а също и голям брой по-млади от него… Както и осем книги на поета Сречко Косовел, които излязоха в Босна и Херцеговина (в Сараево и Баня Лука), в Черна гора (в Цетине), в Сърбия (в Белград) и в Хърватия (в Загреб)… Много от споменатите, както и от онези, които не успях да спомена, са ми много скъпи. А ми е много драго, че на български в твой превод излязоха книги на Томаж Шаламун и Алеш Дебеляк, чиято поезия също съм превеждал.
Л. М.: Били сте няколко пъти в България и имате много приятели тук, които обичат Вашата поезия. Какво бихте им казали в тези времена на социална изолация заради коронавируса?
Й. О.: С България, по-точно със София, съм свързан от младежките си години. Още от времената, когато се занимавах с атлетика и в средата на шейсетте години на миналия век няколко пъти в Деня на младостта участвах в състезания на стадион „Васил Левски“. И бях победител в бягането на 400 метра. А като поет съм свързан с България от 2003 г., когато в превод на Ганчо Савов в издателска къща „Балкани“ излезе книга с избрани мои стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“. След това и трите книги с моя поезия в твой избор – „Къща от език“ (Алтера, 2009), „Ябълката на Сезан“ (Панорама, 2012) и „Нощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, 2018). А догодина пък отново в твой превод в издателство „Панорама“ трябва да излезе и романът ми „Учител по любов“. Което, разбира се, ме радва. Както ме радва и това, че там – особено сред поетите и поетесите – има немалко такива, които обичат моята поезия. Защото книгите могат да се четат само с любов. Така ги чета и самият аз от най-ранната си младост. Дори и през последните пет години, когато се лекувам от нелечима болест. А бих им препоръчал четене и писане и в тези времена, когато освен всичко друго сме застрашени от епидемията на коронавируса. И самият аз през последните месеци си препрочетох отново откъси от Библията, в които са описани някогашните епидемии. Разказите в „Декамерон“ на Бокачо, „Чумата“ на Камю, „Любов по време на холера“ на Маркес, както и още десетина негови книги (романи и разкази), а също и няколко романа на Ремарк, в които пише най-често за Втората световна война. Защото и битката с коронавируса си е война, макар и война с невидим противник.
Л. М.: Вие сте едновременно и босненски, и словенски автор. Какво между тях е общо и какво напълно различно?
Й. О.: И самият аз се смятам за поет и писател, който през едната част от живота си е писал на един, а през другата на друг език, защото от първата си поетическа книга, написана на словенски език – „Крашки нарцис“, която излезе през 1999 г. – не съм написал нито едно стихотворение на някогашния сърбо-хърватски език, официално вече несъществуващ. Оттогава самият аз превеждах своите написани на словенски стихотворения на хърватски (в сараевското му звучене). И с част от литературния си опус принадлежа на литературата на Босна и Херцеговина, разделена на сръбска, хърватска и бошнячка. Тоест на онова, което по-рано принадлежеше на тогавашната босненско-херцеговска литература, днес официално също несъществуваща. А онова, което пиша на словенски език, принадлежи на словенската литература. И тази част от моето творчество е вече по-голяма от онова, което съм написал на сърбо-хърватски език. А и съм добре приет в Словения, ако може да се вярва на редицата литературни награди, които съм получил за книгите си. Следователно различен е езикът, на който по-ранните и по-късните ми книги са писани, но авторът им е един и същ, както е един и същ неговият житейски и читателски опит.
Л. М.: И Вашият роман „Духовете от къщата на Хайнрих Бьол“ Ви показва като извънредно диалогичен автор. Кои са тези духове и възможен ли е живот без дух и духовитост?
Й. О.: Моята белетристична книга „Духовете от къщата на Хайнрих Бьол“ (калейдоскопичен роман, създаден от истории предимно за писатели), който излезе през 2016 г., е изграден от 133 кратки и още по-кратки разкази. Най-вече за писатели, на които, да го кажа така, съм осъден от ранната си младост до ден днешен. Както като страстен читател, като поет, който започна да публикува на петнайсетгодишна възраст, после като онзи, който в университета изучаваше литературата на югославските народи и беше редактор за култура на студентския вестник „Наши дани“, след това редактор в сараевското издателство „Веселин Маслеша“, секретар на сараевското дружество на писателите на Босна и Херцеговина, дългогодишен организатор на Международния поетически фестивал „Сараевски дни на поезията“, секретар на Дружеството на писателите на Бих и редактор на списание „Books“ в Босна и Херцеговина, което Дружеството издаваше, преводач и председател на Дружеството на преводачите на Босна и Херцеговина… Та в книгата може да се види част от моите спомени за писателите, някои от които бяха далеч по-интересни от героите на своите книги.
Л. М.: На какво Ви учи литературата – словенската, босненската… световната?
Й. О.: Моят най-кратък отговор би бил, че като човек, който при всички написани и преведени книги се смята на първо място за читател – точно литературата ме е направила такъв, какъвто съм. А някои казват, че не съм лош нито като писател, нито като човек.
Л. М.: Как бихте представили в Словения съвременна България и Вашите срещи с българските Ви приятели?
Й. О.: За жалост, понеже като писател съм бил само два пъти в България, трудно бих могъл да я представя по-цялостно в Словения. А за своите колеги – българските поети и поетеси, писатели и писателки – бих могъл да кажа не просто много хубави, а само най-хубави неща.
