Катя Станева
С отпечатването на Nella Bulgaria unita: note di viaggio (Trieste, 1889) Джузепе Модрич (Giuseppe Modrich) прави точно това – избира да яви своите качества на журналист по приетия за епохата начин, разгърнатият текст „В България след Съединението. Пътни бележки” е негова визитна картичка. Брошурата е прицелена да го представи пред читатели и колеги вестникари като надежден политически коментатор.
Встъпителното изречение изговаря мотивите за появата на книгата: преди да започне списването на нов политически вестник, авторът решава да предприеме пътуване, за да се подготви – в съгласие със стандартите на модерната публичност – за достоверно и обективно отразяване на политическите процеси и настроения в Балканския регион. През 1885 г. две събития приковават за пореден път погледа на европейската общественост върху Балканите – Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. Желанието да информира с ясен фокус амбицира почти непознатия (журналист по самоопределение) Джузепе Модрич да се включи в новинарския поток; той не е сред чуждестранните кореспонденти с ресор Съединението. За да си състави „точна преценка” върху реалните отношения между балканските държави, Модрич предприема осемдневно пътуване от Белград до София и Пловдив. Топонимите присъстват неизменно в новините за отшумяващата безславно за Сърбия война. Това е вкратце „творческата история” на книгата. В заключителни пасажи авторът осведомява италианските читатели за целта, програмата, облика, предстоящата поява на манифестно именуван вестник – Il Nuovo Cittadino (Новият гражданин); бъдещият издател обещава редовно да захранва с важни и автентични новини постоянна рубрика, посветена на балканските държави с техните политически, икономически, търговски и т.н. интереси; рубриката е ориентирана и към международния журналистически обмен[1].
Само че вестникът не се появява, не са известни свидетелства за издаван през 80-те години на ХІХ в. в Триест (или в Италия) вестник с название „Новият гражданин”. Отредената на „пътните записки” рекламираща роля не осигурява знаково присъствие на Джузепе Модрич в съвременната нему медийна публичност. Но пък написаният с рекламна цел „сборник от впечатления, идеи, новини”, вместващ видяното, чутото, подразбаното, изработва и „визитка” на България. Визитка, която ефектно промотира в Италия образа на новопоявилия се играч на балканската политическа сцена.
Словесното портретуване от ноември 1888-ма (датировката стои под уводните думи) вмества единадесет пътеписни, репортажни, резюмативно биографични фрагмента. Авторът притежава детайлизираща и образована наблюдателност, умение да портретува, да обхване в кадър темелното и специфизиращото. Енергиите на обединената държава са съсредоточени в столицата София и Пловдив – доловеното „географическо съединение” човек и природа може да се успореди с писаното от В. Друмев, Ив. Богоров, Л. Каравелов. Вероятно всеки читател на книгата ще прави това – ще успоредява фиксираното от чуждия глас/поглед с интимно познати или запаметени официализирани чрез учебници български версии по темата.
Интерпретативното сдвояване София и Пловдив, българите от севера и тези от юга, прави четливи важните според наблюдателя отлики и приключва с щедър комплимент – „тези симпатични румелийци са балканските неаполитанци”. Тук ще запазя вмененото на северняците „ледено спокойствие”, опитвам се да проявя приписаната ни от пътешественика „дипломатическа сдържаност” и най-вече да предложа „мостри” от текста. Та така – няма да коментирам словоформата „румелийци”, изкована по подобие на „османци” и прибираща миролюбиво етносите, населяващи „благословената от Господ и от природата Източна Румелия (Южна България)”.
Княжеският дворец, откриването на 27 октомври от княз Фердинанд на редовните заседания на Народното събрание са обгледани откъм сравнението с европейската аристократическа образцовост; констатациите за блясък, великолепие, княжески разкош и приобщаване на българите към „значими традиции” отместват по-нагоре европейските представи за реалностите и „местните условия”. В текста Модрич демонстрира автентичен ангажимент към българското в различните му въплъщения и измерения. Бъдещият журналист прави плътно описание на знаковите си срещи с Фердинанд, със Стефан Стамболов и министъра на външните работи Странски, щрихира с добронамереност (това е точната дума) образите на български събеседници при посещения на частни и обществени сбирки, събира и напасва мнения, гласове, гледни точки, за да оцелости образа.
Журналистът е уверен в силата на собствения си глас, чрез своите очерци се домогва България от 1888-ма да бъде чута, разбрана, оценена от европейската общественост. Не залага на оригиналност, а на достоверност и пределна яснота в изказ и позиции. Той предлага информация систематизирана, синтезирана, дава си труда да преразкаже най-важното, търси „чистота” в комуникацията. Конкретен пример – реакцията на Модрич срещу изписаното и изговореното в европейски вестници, че княгиня Клементина не успяла да уреди заем от около петдесетина милиона, потребни на българското правителство за погасяване на задължения към чуждестранни доставчици и за вноски по данъка към Турция. В отговор на този „имиджов удар” (защото отказ от даване на пари означава едно – че си неблагонадежден, че твоето мнение и думи нямат никаква стойност) журналистът пространно цитира откровение на български министър: „Изобщо не възнамеряваме да попадаме в ръцете на лихвари. Ако намерим банков консорциум, който да иска да ни даде заем при честни условия, ще го вземем. Но защо да позволяваме да ни притискат до стената? В държавните каси постоянно влизат нужните пари, за да се плаща точно и редовно на нашите служители и армия. Чуждестранните доставчици могат да изчакат, както са чакали досега.”
Последвалият обяснителен текст курсивира единението между политиците и княгинята Майка, зорко бдяща над икономическите и политическите интереси на страната, надзираваща-и-подкрепяща делата на Сина – младия, избран от местните княз. Намирането на заем само при умерени, почтени (умерено почтени), сгодни условия е императив за всички българи в новоучредената държава. Вметнатото дескриптивно изречение „Финансовата политика на България е от подчертано буржоазен тип, или с други думи, сериозна, рационална и предпазлива” онагледява стратегиите за правене на образа и начина на изразяване на журналиста.
Модрич скъпє цялостната визия за балканския свят. Преобразената „българска пепеляшка” е важната фигура за постигане на пъзел-ефекта на начинанието. Очеркът тръгва от сдвояването „Сърбия и България” и пътеописанието „От Белград до София”. Последният фрагмент е онасловен „Бъдещето на балканските държави”. Вгледаната в бъдещето книга, която листим днес, де факто говори с гласа на миналото, презентира запис от 1888 г.
Този мой прочит е до голяма степен професионално моделиран = деформиран, изкривен. Настояването, че чрез брошурата Джузепе Модрич се домогва да бъде оценен като външнополитически наблюдател, специалист по балканските въпроси, намира солидни основания в текста. Чрез уводните думи пишещият уточнява, че дълго време с ангажираност – и очарованост! – е изучавал историята, езика, нравите на балканските държави, че в Белград и София се сближава с политическите среди на двете държави; в текста поднася благодарности на сръбския дипломат Ристе Данич за съдействието да бъде приет почтително от българския политически елит. При всеки удобен повод, при дискусии върху Източния въпрос (и македонския като част от него) обаче публицистът пласира свои лични или общоприети визии за единственото добро решение на проблемите в размирния регион – идеята за силна балканска конфедерация. Идеологизмите, упраляващи писането, са с изтекъл срок на годност. Италианоезичният коментатор предлага визии и техники за справяне с политически пренапрегната ситуация на Балканите. Съединението се окачествява не само от сърби, гърци, Великите сили като „преврат”, пишещият се себеизписва след разговора с министър Странски като доволен и доубеден в това „как българите поне засега не обмислят нови държавни преврати”. В началото на предприетото проучвателно пътуване пък излиянията на видни сръбски патриоти „неимоверно” го успокоили – „никой в Сърбия не мисли за реванш”! Повествованието е пренаситено от обобщени оценки на етноманталитетите на Балканите и в Европа, от окачествявания наедро и озадачаващи генерализации (като етикетирането „Букурещ, център на всички русофилски вълнения”). Българското е контектуализирано и представено според европейските цивилизационни стандарти, описано е през притежанията (Модрич почти по Б. Андерсън реди балканския пъзел), чрез Преброяването, картата, музея, ползвани като властови инструменти при въобразяване на национална общност: в очерка се акцентира върху многобройната българска армия, етническия състав на населението, новоизградени институции, обмисляне и чертаене на граници, биографии на знакови фигури от публичната сцена, дори паметник на княз, който би успял да осъществи идеята за балканска конфедерация, е провидян в текста на Джузепе (Йосип) Модрич[2].
Авторът има преки впечатления, черпи сведения от първа ръка, но и с лека ръка посочва „пропуснато” поради гръцки, сръбски вини преначертаване на граници през 1885-а; тук виждам една от причините за липсата на български превод през ХХ век. И основания за съдържателно и процедурно недоверие в състоятелността на картографирането. Познаваме историята на Съединението, героите, местата от други страници (български и антибългарски), от версиите на други медии – но разказаното от Модрич, видяното през неговите очи е толкова свежо, обогатяващо, провокиращо сетивата и реакциите на докоснатите от свидетелствата, че си струва внимателно четене.
Публицистът не познава, няма как да познава и коментира грубите нрави на първото следосвобожденско десетилетие, разприте в обществения живот, публичните нападки. Всичко в набързо и с размах съградения образ е хомогенизирано и повдигнато на степен, отсъства сложният релеф на многопластовата българска реалност, но пък се лансират образци на политическа образцовост. Книгата провокира любопитство точно поради усета за многолетна липса на единение между политическия елит и народ. Универсализиращите характеристики на сюжета Майка и Син от фрагмента, посветен на княгиня Клементина, не само не ни отчуждават от тогавашната реалност, те настойчиво карат дори и форматирания от вчерашни и днешни български ежедневници читател да се запита имат ли майки нашите управници, каква е майката на онзи финансов министър с пицата, той от чужбина ли дойде… (вметката е заради „италианското” в гледката и за да не е съвсем постна или по възрожденски впрегната в патос тази рецензия). А страниците, посветени на Търновската конституция, бих препоръчала като атрактивен илюстративен материал за учебници по история – такава словесна „бистрота” в представянето улеснява разбирането. „Търновската конституция, обяснена за деца”, човешките измерения на основополагащия закон, така го виждам, но не познавам колеги историци автори на учебници, но пък вероятно си сътрудничат с мои колеги, които биха прочели и помислили дали си струва обмислянето на подобно предложение. За секунди в предговора с „бягащ фокус” преминават моментни снимки – журналистът имал шанса да попадне „в сръбската столица, когато се обяви разводът на кралското семейство и два дни след това неочаквано се свика Велика народна скупщина за промяна на конституцията”… Толкова за балканските конституции през 1888-ма.
Упоритата и привлекателна през ХІХ век фантазия за федерация (балканска, южнославянска) се осъществи в конкретен исторически отрязък през ХХ, но само как се сгромоляса пред очите ни! Сбъдналите се утопии се превърнаха в антиутопии. И все пак горчивият опит съвсем не редуцира интереса към написаното от чужденец, който с по детски наивна, доверчива откровеност прокламира визионерски идеи и цели, иска да е, обещава да е журналист – политически визионер:
„Колко утопии са днес исторически факти!” – изписано на нов ред, като апостроф на предусетени опоненти сред „събратята” журналисти от Триест, изречението подчертава концептуалната и емоционалната натовареност на фрагмента „Бъдещето на балканските държави”. Това бъдеще се обсъжда – и решава – от Велики сили с велики вини спрямо балканските народи. За съдбата на Румъния, Сърбия, България, Гърция и Черна гора (в този ред ги изписва Модрич) няма еднозначни решения. Националните идеолози (тук се позовавам на публицистиката на Любен Каравелов) проиграват въображаеми пътища, съюзи, проекти – за Южнославянска („яка либерална”) федерация, Дунавска федерация, за славянска взаимност, фундирана върху идеологията на самостоятелността и националноисторическата субектност – „всеки народ да учува (уварди) своята свобода и да се управлява по своята собствена воля”. „Пътни карти” до една утопични. Толкова свидният, интимно изживяван каравеловски проект за българо-сръбско братство, за „българосърби” (siс!) е реализиран – разигран и проигран – във вариант сърбохърватски… На Балканите живеем с големи световни, европейски идеи и с неадекватни практики, с вековна невъзможност да скъсаме с азиатското, с ниска култура на свързване в общество.
Балканските разделения, видени отвън, но мислени с емпатия, съпричастие, с прогностичен ангажимент, присъстват в „пътните записки” на Модрич. Неговата наглед толкова проста и ясна в целите и изразните си средства книга не е за еднократно четене, така мисля. За пръв път я прелистих набързо през 2009 г., издадена от „Сиела” в превод на Дария Карапеткова; тогава не ми вършеше работа – пишех лекции по българска литература на ХХ и ХХІ век за студенти филолози от департамент Южна славистика при Загребския университет. На паметни плочи в центъра на града виждах изписана годината 1991 като последна в живота на „техничари и новинари” от Хърватската национална телевизия, славословенето на Сърбия в книгата на Модрич ме дистанцира.
Заради „Свидетелствата на Джузепе Модрич и Вико Мантегаца за България след Съединението: ъгли на наблюдение”[3], великолепно изследване на Карапеткова, препрочетох книгата през 2018 г. От много различна гледна точка, или по-точно казано – от много на брой много различни гледни точки четох и обмислях кратичкия текст. Тогава реших, че при повод ще пиша за книгата, ще я ползвам за частни проучвания. На занимаващите се с литературата, периодиката, културата на Българското възраждане, на балканския ХІХ век, текстът на Модрич предлага изключително ценен материал. Могат да се препоръчват за студентски разработки конкретни съпоставки между „В България след Съединението” и пътеписа „Няколко дена разходка по българските места”, „Български орел” и другите вестници на Иван Богоров; сдвояване с пилотния брой на сп. „Любословие” на Константин Фотинов или с „Предвестник Горскаго пътника” на Раковски ще уплътни аналитичната линия на предложения тук отзив, който чете брошурата като визитка и тип печатно „обявление”.
Пределно четливата, очебийната връзка между „Здравейте, милички” (подписа Богоров) и „Да ги поздравим с добре дошли!” (обърнато към „събратята от печата” на Запад приветствие с подпис Джузепе Модрич) ми подсказа в каква посока да поеме това представяне на книгата. То не е реклама – добрата книга сама си се представя, хвали, рекламира. Пък и по време на социална изолация да прочетеш за сънародник – шеф на националната компания на българските железници „извънредно фин човек, приятен, коректен – впрочем черти, общи за всички славяни на Балканите” не го възприемаш като писане по моделите „въ обще турците/гърците са …” (Раковски, но може и без подпис, един българин, един сърбин ми каза). В извънредно положение не е ясно кое е положено и редно в живота и езика, но човек разбира, че въобще хората сме си нужни един на друг, измираме и с Ботуш[4], със или без цървул, галош и т.н.
Повод точно сега да напиша този текст дойде с проекта „Колибри” на Дария Карапеткова. Преводачката е избрала „В България след Съединението” за „визитна картичка”, начало на поредица от книги на италиански автори – общественици, политически наблюдатели, журналисти, пътешественици.[5] С любопитство и нетърпение очаквам другите четири книги, в заглавията им грейва изписано името „България”. Чрез книгата на Модрич изследователката открива продуктивна ниша и нишка, въвежда блок от италиански записи на българското време.
[1] Един вестник от Триест, започнат с някакви претенции, който да не се занимава активно с Балканите, би бил според мен не само непотребно, но и направо погрешно начинание. Единствено с добри новини от Балканите ние, журналистите от Триест, можем да сме полезни на нашите събратя от международния печат. – „В България след Съединението. Пътни бележки” (превела от италиански Дария Карапеткова, ИК „Колибри”, 2020), с. 72.
[2] Изписах името като отпратка към позабравено име на маршал от СФРЮ, за когото съществуваха много паметници и се разказваха вицове… Получих от преводачката биографска справка за почти неизвестния автор: Джузепе (Йосип) Модрич е роден в Задар по всяка вероятност през 1855 г. Писател и журналист, той съчетава публицистичната си дарба с любопитство към света и любов към пътешествията. Макар и да не среща подкрепата на своето семейство и особено на майка си, Модрич предприема редица обиколки из близки и далечни краища на Европа и света. Надарен с авантюристична нагласа и репортерска наблюдателност, той успява да систематизира впечатленията си в дневници и пътеписни очерци. Сред известните днес негови произведения се нареждат пътни бележки и спомени от Илиджа, Босна (1885 г.), Аржентина (1890 г.), Истрия (1891 г.), Далмация (1892 г.) и Русия (1892 г.), всички те написани на италиански език. Посветената на България книга е от ранните в тази поредица (1889 г.) и съдържа щрихи от творческия портрет на своя автор, но също и автентични свидетелства за политическата и социалната обстановка в страната, както и коментари относно външните й отношения и техните перспективи.
[3] Свят и смисъл. Сборник в чест на проф. дфн Валери Стефанов. София, 2018, с. 165-172.
[4] Препратка към академичното изследване – Карапеткова, Дария, „Ботуша в българската литературна мода“, „Сиела“, 2012 и Daria Karapetkova, „La letteratura italiana in Bulgaria“, Carocci editore, Roma, 2016.
5 Вж. Катя Атанасова. Една лична среща с млада България. http://kultura.bg
