Евгений Водолазкин е сред най-популярните съвременни романисти в Русия. През 2013 г. романът му „Лавър“ получава най-големите руски литературни награди –
„Ясная поляна“ и „Большая книга“. Името му е свързвано с това на Умберто Еко, но на българския читател той досега е могъл да бъде познат единствено чрез жанра на интервюто. Миналата година в бр. 2 от 25 януари 2019 г. на в. „К“ е публикуван разговора на Наталия Няголова с писателя върху тогава все още неиздадения у нас роман „Лавър“. „Лавър“ обаче вече излезе от издателство „Панорама“ с превода на Антония Пенчева.
В разговора с Наталия Няголова Водолазкин акцентира върху словото на писателя и важния за писането отговор на въпроса „какво“. Но от „Лавър“ личи не по-малката важност и на въпроса „как“. Езикът, словото и онова, което писателят прави с него, е важен пласт в романа. Вниманието към езика е промислено и на нивото на оформлението на книгата – главите са номерирани чрез черковнославянски букви, които присъстват чрез своите числени означения.
Начинът на повествуване прави впечатление още от първите изречения на романа. Забелязва се отчетливо, че езикът смесва различни пластове, различни дискурси и регистри, така както романовото време смесва различните човешки времена. Езикът на места е приказно-легендарен, другаде – строго административен, или преливащ в умело направляван хумор. В същото време изниква обаче и въпросът за превода. За трудността при намирането на съответната подходяща дума, защото въпросът „как“ прави романа труден за превод.
В интервюто за в. „К“ Водолазкин говори за различните преводи, които до онзи момент „Лавър“ има. Някои от тези преводи се опитват да се придържат към архаичния пласт на романа, свързан с употребата на черковнославянски думи. От интервюто разбираме, че в сръбския превод този архаичен пласт е бил заличен. Този пласт в българския превод също не е толкова обхватен. Безспорно преводът е бил труден и е изисквал от преводачката свободно да преминава през различните пластове от средновековния говор към съвременния, в българския превод се забелязват по-скоро „средновековни интонации“, както писателят твърди, че било първоначалното му намерение при работата му по „Лавър“.
Но нека продължим с това „за какво“ е този роман. Не можем да подминем заглавието. Защо „Лавър“?
Лавърът е растение, чието име отпраща към архаичните времена, в които лавърът е обкичвал главите на победителите. Но в „Лавър“ посоката на разчитането е друга. Много помага корицата, дело на Капка Кънева. Протегнатата ръка, фрагмент от иконографски образ, изобразява конкретен жест и това е благославящият жест. Бихме могли да кажем, че българската корица много по-добре предава духа на романа, отколкото руската. Това впечатление при повече любопитство може да се провери от всеки в интернет.
Жестът от корицата в българското издание насочва към спасението и пътя към него на главния герой на романа – Арсений. Арсений обаче не остава свързан с името си, то се мени, както се променя и образът му, без обаче да заличава устремеността си към Христос. Романът обаче не е христологичен, а по-скоро той е прицелен към това какво е време, към личния път и личния Апокалипсис. Защото личният път, излизането от състоянието на комфорт, започва с разкъсването на спокойния свят, наивното идилично живеене. Такива са първите 60 страници на романа – детето и младежът Арсений е приютен в лоното на любовта, която обаче се изплъзва по негова вина и именно желанието за изкупление извежда героя на пътя, за да преобрази романовото повествование. Любовта и вината, желанието за изкупление водят Арсений. А без грешка и вината няма изкупление, няма и в края на краищата мъдрост, няма и възможност да твориш чудеса.
Пътят превръща главния герой от Арсений в Устин, той става и Амвросий, докато накрая приема името Лавър. Четирите му имена са като живота на четири личности, а животът, свързал тези личности, е живот мозайка, отделните части на която може да сглоби само онзи, който върви със своя цел.
Връзката между четирите личности на главния герой е чудотворството, което се случва естествено като част от битието. Но чудесата и целта превръщат романа в роман житие, именно като такъв го определят руските критици.
Но главният герой е не само многоименен, описаният му живот е не само мозаичен, но и многопластов. Чудесата, които извършва Арсений в зрелите си години, са евангелски, но учудването му от света в младостта, както и самото му физическо описание, напомнят за Малкия принц от Екзюпери – това е русата коса, желанието за летене (което може да ни препрати и към Античността, на която не са чужди и други части в романа) и най-вече скрити цитати, като известния с отговорността към онова, което си опитомил: „ние сме отговорни за онова, което сме опитомили“, казва Арсений.
По отношение на античните връзки, те са откриваеми на различни нива – на първо място е разказът за Александър Македонски, на второ място са мълвите за странните и страшни същества от непознатите земи – представата за тях е заета от митовете. Отделни случки в младостта на Арсений създават алюзия за древногръцките митове, например срещата в кръчмата, когато Арсений отказва сексуалното предложение на кръчмарката, напомня за мита за Федра и нейното фалшиво обвинение на Хиполит. Развръзката в този епизод на романа обаче не е в посока на античната трагедия. Водолазкин предприема други стратегии, насочени към осъзнаване на грешката и разкаяние.
Наред с античните връзки, много силно в романа, чието действие се развива през Средновековието, е присъствието на настоящето, представено като бъдещи видения, но също и като начин на говорене на някои от персонажите.
Така Водолазкин постига една от целите на романа си, осъществява негова неисторичност. Неслучайно „Лавър“ жанрово се самоопределя като неисторически. Не без значение за задачата на Водолазкин е другият важен герой – италианецът Амборжо, чрез когото намира реализация идеята, че целта на човешкия живот е неисторическа. История имат народите, но не и отделният човек. Отделният човек всъщност е свободен за разлика от хората като цяло. Четирите части на книгата, озаглавени „Книга на Познанието“, „Книга на Отричането“, „Книга на Пътя“, „Книга на Покоя“ сродяват романа с библейските книги, с битието като житие, а не като история. Но Арсений в нито един момент от живота си не се счита за светец и чудотворец, той постоянно се съмнява, търси знак, че живее правилно, че изкупва вината си, но знак няма. Дали вината е изкупена, дали пътят е бил правилен – няма да издам, отговорът е втъкан в композицията на романа и аз препоръчвам неговия бавен и наслаждаващ се на словото му прочит.
Евгений Водолазкин. „Лавър“. Прев. Антония Пенчева. Изд. „Панорама“, 2020.
Яница Радева
