На 26 ноември 1916, в разгара на Първата световна война, белгийският поет-символист загива трагично в Руан. Причината за смъртта му не е нито куршум, нито бомба, нито отровен газ, нито самоубийство, а отчаян опит да се качи на тръгващ от гарата влак. В бързината Верхарен се спъва и пада под колелата.
Няма начин да не търсим определена символика в смъртта му. Макар и един от най-популярните френскоезични поети за времето си, няколко пъти номиниран за Нобелова награда, Верхарен принадлежи на предишната, отминаваща вече епоха на краевековието. Влакът на историята не може да го изчака; на следващата гара, след войната, е вече друга литература, с друга естетика и ценности.
Има нещо леко демодирано в неговата поезия. Радикалният език и смела образност на предишното поколение поети – Маларме, Верлен, Рембо – при него са вече уморени, задвижвани от мелодичната инерция на ритъма и римата (тракането на колелата на влака). Стихотворението „La Fille Ardente“, на фокус в настоящото второ издание на „Паралелни преводи“, не блести с особена оригиналност или философска проникновеност, но това е част от предизвикателството. Поезията на Рембо е винаги странна и неочаквана, запомняща се дори и в посредствен превод, но как може да се преведе нещо, което е донякъде бледо, ползващо основно архетипни образи (коси, вятър, роса, ръце, дъжд, пламъци, слънце, гръд)? Едно момиче моли стихиите да го направят по-привлекателно, отколкото то всъщност е. Не е ли това част от проекта на Верхарен – опита да влее нова кръв в една иначе остаряла форма?
Както при много други символисти, музиката на стиха е водеща при Верхарен, тя е основен носител на смисъла. Идеите може да са плоски, но формите са дълбоки. Затова и навярно всеки един от преводачите отделя специално внимание точно на техническите аспекти на стихотворението: рими, метрика, алитерации. Дори и самото заглавие, макар и сравнително просто – или точно защото е просто – се превръща в обект на съревноваващи се интерпретации: „Знойното момиче“, „Огненото момиче“, „Жаркото момиче“, „Пламенното момиче“. Доколко страстно притегателен (прилагателен) може да си позволи да бъде преводът? Какво правим със стихотворение, в което музиката е основна? Има ли смисъл да се придържаме строго към смисъла в подобна ситуация, или трябва да имаме по-голяма свобода на действие? Това са някои от задачите, които преводачите на Верхарен се опитват да решат, всеки по свой начин.
Димитър Кенаров
La fille ardente
Vents, dénouez mes longs cheveux
Et brûlez-en mes amoureux.
Mouillez mes mains, fraîche rosée,
Et qu’aussitôt mille désirs
Se rassemblent pour les saisir
Quand je les tends de ma croisée.
Pluie aimante, lavez mes yeux
Pour qu’ils soient clairs comme l’audace
Et que les bourgs par où je passe
Sentent flamber mon cœur en feu.
Et vous, soleil, dorez ma tête,
Dorez mes seins, et tout mon corps
À l’heure où l’amant le plus fort
Courbe ma chair sous sa conquête.
Vents, dénouez mes longs cheveux
Et brûlez-en mes amoureux.
Emile Verhaeren, Les Blés mouvants, 1912.
Жаркото момиче
Косите мои, ветре, развихри,
с тях влюбените в мен опожари.
Роса, покрий със капки мойте длани,
когато през прозореца напред
простра ги, та желания безчет
се устремят ръцете ми да хванат.
Измий ти, мил дъжд, моите очи –
те ярко като дързост да засветят
и там където мина, градовете
да сетят парещите им лъчи.
Ти, слънчев диск, косата позлати ми,
снагата ми и топлата ми гръд,
когато завладее мойта плът
най-силният от моите любими.
Косите мои, ветре, развихри,
с тях влюбените в мен опожари.
Превод: Атанас Сугарев
Коментар от преводача
Стихотворението „La fille ardente“ дава христоматиен пример за превод между неродствени езикови системи. Поради фиксираното ударение на последната сричка, френското стихосложение е силабическо, а българското – силаботоническо. Това по принцип предлага повече възможности за избор на стъпката при превода. Обикновено най-често се използва ямб, както е и в моя случай. Задължително е и спазването на римната схема на оригинала.
За мен най-голямо предизвикателство при превода се оказа първото четиристишие. Позволих си и определена волност, като за да съхраня смисъла, на някои места използвах благозвучия вместо точна рима.
Знойното момиче
Развей ти, ветре, моите коси
и влюбените в мен изпепели!
Със влага освежи ми дланите, роса,
и нека вкупом хиляди желания
се устремят ръцете ми да хванат,
щом ги разтворя и широко ги простра.
А ти, о, влюбен дъжд, очите ми измий
да блеснат ярки като дързостта ми…
Щом зад гърба ми някой град остане –
във пламъци и пепелища да дими!
Ти, слънце, в злато превърни гръдта ми бледа,
да бъде моят стан от тебе позлатен,
щом най-могъщият от влюбените в мен
плътта ми подчини на своята победа.
Развей ти, ветре, моите коси
и влюбените в мен изпепели!
Превод: Доротея Табакова
Коментар от преводача
Четиристъпният ямб (като очакван краен резултат) не побира нищо: френският е по-„къс“. Отказвам се от изометризъм: първи знак за поражение. Лирическата героиня говори със стихиите на „Ви“ – така е прието на френски в молитвите. Стихиите са Богове?! Да, но непреводимо. Ние говорим с Бог от друга, по-къса дистанция. В превода ми молитвите се причуват като заповеди… Вятър, роса, дъжд, слънце – не са традиционните четири стихии, но моделът е същият. Или може би отзвук от хуморалната теория – съчетанието от влага и топлина като знак за страст?
Ma croisée… Скръстени ръце, затворена прегръдка? Кръст на рамките на прозорец? Кръст? И трите. Разтваряйки ръце за любов, момичето разрушава кръста, съгрешава. Ветровете развързват косите є? Брачно разплитане на плитката… Позлатяване на главата – брачен венец? Тук вече в главата ми се преплитат куп символични значения на златото и се отказвам да ги анализирам. Тържеството на подчинението, хищният копнеж по най-силния, който ще я завоюва. Но колко скрито насилие в този образ! Превиване, усукване на покореното тяло. Власт – повече, отколкото страст. Знойното момиче ще падне като крепост.
Предадох превода без усещане за завършеност. Не завоювах крепостта. Това е мъжка работа.
Огненото момиче
Ветрове, къдриците ми развържете,
нека бъдат жар в сърцата на мъжете.
Навън когато ги подам,
ръцете ми покрий с прохлада,
Роса, и блянове хиляда
в едно да ги обгърнат там.
Очите, Дъжд, умий ми с пръски,
щом вляза в някое селце
на пламналото ми сърце
да светят в тях зарите дръзки.
И лей по мойте чело, гръд,
снага, ти, Слънце, свойто злато,
най-силният любим когато
сломява властно мойта плът.
Ветрове, къдриците ми развържете,
нека бъдат жар в сърцата на мъжете.
Превод: Тодор Червенков
Коментар от преводача
Структурата на стихотворението ме подтикна да отделя особено внимание на двустишието, което служи за припев. Заради редуването на мъжки и женски рими и обхватното им разположение в четиристишията, трябваше първо да зная какви ще са клаузулите в припева. Множественото число в обръщението, прилагателното “longs“, местоимението “en“ и отключеното значение на “amoureux“ правят това двустишие изключително трудно за предаване на български. Поради желанието си да запазя множественото число, направих много компромиси другаде: удължих стиха, позволих си свобода при “mes amoureux“, използвах по-специфичното „къдрици“ вместо „дълги коси“.
За да съхраня песенното излъчване на оригинала, в четиристишията се придържах към къси стихове. Жертвах много семеми в битка за ценни срички. Най-лесно беше премахването на учтивото „Вие“, което на български би звучало изключително изкуствено: в молитвите си на български винаги сме се обръщали към Бог на „Ти“. Постарах се да не добавям елементи, които не присъстват в оригинала, но имам скрупули относно предаването на “bourg“ като “селце“.
Най-много затруднения представляваше последното четиристишие, където ми се стори важно да запазя конклузивното звучене на съюза „и“ в самото начало, както и последователността, в която идват анатомичните подробности. За съжаление, римата „гръд“ – „плът“ се получи глуха, поради анжамбмана между първите два стиха. Счетох за нужно глаголът в последния стих да е от несвършен вид.
Пламенното момиче
Ветрове, косите ми дълги развържете
и влюбените в мен със тях изпепелете.
Намокрете ръцете ми с росни капки
и тогава желанията безбройни
дано се съберат и ги прилапат
когато ги подам от моя прозорец.
Любвеобилен дъжд, умий очите ми,
за да станат ясни и одързостени,
а градчетата, които пресичам,
да чуят пламенното ми туптене.
А ти, слънце, главата ми позлати,
позлати снагата ми, гръдта ми
в часа, когато най-силният любим
превие повелително плътта ми.
Ветрове, косите ми дълги развържете
и влюбените в мен със тях изпепелете.
Превод: Красимир Кавалджиев
Коментар от преводача
Проблемите, свързани с превода на това стихотворение, не са по-различни от трудностите при превода на всяко стихотворение в класически стих – разбира се, ако преводачът реши да запази формата на оригинала (според мен това е задължително, но не всеки разбира нещата по този начин). В настоящия случай първото затруднение не беше свързано със самото заглавие: La fille ardente. Отначало интуицията ми подсказваше прилагателното ardente да се преведе като „знойно“, после като „жарко“, сетне като „разгорещено“, но накрая, след като преведох цялото стихотворение, се спрях на „пламенно“. Защо обаче „момиче“ да е безспорно съответствие на fille? Ами ако е „мома“? Или „девойка“? Всички тези преводи са възможни и закономерни, а защо даден преводач избира тъкмо определено съответствие, а не друго – това е основният въпрос. Отговорът е, че преводът, доколкото почива на непрекъснато окастряне, т.е. на избиране между множество прииждащи потенциални варианти, е занимание субективно. Не бих искал да разглеждам едно по едно трудните за превод места в текста, защото това би означавало да разнищя абсолютно всяка дума от стихотворението и по този начин, първо, да издам своя метод на работа и второ, да постигна по-скоро деструкция вместо деконструкция, а така не бива.
[…] Разбира се, трябва да се спомене и името на Димитър Кенаров, който поддържа рубриката в „Литературен вестник“ и чието решение е този брой да бъде посветен на Омировия епос. Миналите броеве на „Паралелни преводи“ са посветени на поетите У. Х. Одън и Емил Верхарен. […]