Гойко Божович е сръбски поет, есеист, литературен критик и главен редактор на издателство „Архипелаг“. С него разговаряме в средата на юни, когато пандемията от коронавирус не отшумява, но множество органичителни мерки отпадат и всички се учим дългосрочно да живеем с вируса и заплахата от него.
Г-н Божович, като говорим за пандемия, как премина тя в Сърбия? Дали сърбите с прословутото им свободолюбие я прекараха по-различно също предвид факта, че в Сърбия се практикуваха едни от най-рестриктивните мерки?
– Пандемията в Сърбия все още не е преминала. Досега имаше три фази. В първата фаза, след първоначалното омаловажаване на пандемията и разпространяването на неоснователен оптимизъм, че тази опасност ще ни подмине, веднага се премина към катастрофизъм. Бе въведено извънредно положение, последвано от полицейски час, като на хората над 65 години почти цели два месеца им беше забранено да излизат. Правителството, което първоначално твърдеше, че това е най-смешният вирус на света, започна да се обръща към населението с драматичен тон и да твърди, че няма да има достатъчно място във всички гробища в Белград взети заедно. В един момент имаше повече хора, наказани поради неясните и драконови мерки, отколкото официално болни. Във втората фаза, започнала в края на април и приключила в деня на парламентарните избори на 21 юни, от катастрофизъм се премина към горещ оптимизъм. Шокиращите заплахи бяха заменени от шумни известия за победата над вируса и похвали към правителството, че е решило още един проблем. Драконовите мерки, с армията и полицията по улиците, изведнъж изчезнаха, сякаш никога не са съществували, и правителството започна да създава нова нормалност, в която се провеждаха масови публични събития, включително футболни мачове с десетки хиляди присъстващи, без почти никаква защита. Създаде се една обществена атмосфера, че пандемията е отминала и дори лекари, близки до властите, заявиха, че „вирусът е отслабнал“. Ако производството на страх в първата фаза на пандемията послужи за засилване на авторитарната политика на правителството, показване на силата на държавата и задълбочаване на култа към силната ръка, то производството на оптимизъм във втората фаза на пандемията послужи за създаване на благоприятна среда за парламентарни избори. Изборите, обявени и отложени поради пандемията, се състояха веднага след извънредното положение, въпреки исканията на опозицията да бъдат отложени поради неравностойни и недемократични условия, както и поради епидемиологичната обстановка в страната. Правителството обаче се ръководеше от собствения си интерес, а не от този на обществото. Изборите се проведоха в условията на бойкот от страна на практически цялата демократична опозиция и в сянката на драматични и скрити новини за истинския мащаб на пандемията. Изборите просто не трябваше да пострадат заради коронавируса. Третата фаза на пандемията започна ден след изборите, в които сръбският парламент стана единственият европейски парламент без опозиция. На този ден държавният кризисен щаб обяви затягане на мерките поради пандемията и в обществеността се появиха документирани новини за укриването на точния брой пациенти и точния брой смъртни случаи от коронавирус в Сърбия. Това са шокиращи факти, които разклащат общественото мнение и говорят за дълбочината на кризата, в която се оказа цялата страна. Това вече не е просто политическа криза, нито дълбока политическа поляризация на страната, това е криза на цялото общество, в която не е пощадена нито една област, нито една професия или обществена ситуация. През цялото време липсваше разумен подход, без безсмислен катастрофизъм и без необоснован оптимизъм. На хората трябваше да им се даде проверена и пълна информация и това са много по-добри мерки от всеки полицейски час. Ако имат точна информация, повечето хора се държат разумно. Вместо това пандемията беше една рамка, в която нарасна силата на държавата и се водеше безпрецедентна политическа кампания, която завърши с безпрецедентно предизборно приключение. Всичко това ще струва скъпо на обществото и неговото здраве.
Как пандемията повлия на тенденциите в четенето? Чете ли се повече и какво се търси?
– Големите кризи връщат редица хора към четенето. И това обикновено трае, докато кризата премине. Пандемията създаде огромно количество свободно време, включително и време за четене, но на първо място бе търсенето на информация и текущи анализи. Ограниченото движение доведе до изчезването на книжната мрежа и книжния пазар. Въпреки че в момента това не може да замести книжарниците и читателските клубове, обемът на поръчките на книги по интернет се увеличи.
Как вие виждате ролята на издателя в една такава криза – има ли смисъл да се издават книги по време на пандемия и социална изолация?
– Издателят трябва да бъде отговорен към своите читатели и в добри, и в лоши времена. Няма смисъл да се публикуват книги по време на пандемия и извънредно положение, защото не е разумно да се създава илюзията, че ситуацията е редовна и нормална. „Архипелаг“ не е публикувал книги по време на извънредно положение: контактът с читателите, на които бе ограничено или напълно отказано движението, бе труден, книжарниците бяха предимно затворени, докато публичните събития и дори промоциите на книги бяха забранени. Но в нито един момент не практикувахме социалната дистанция към читатели, автори и сътрудници. Напротив, ние се опитахме да поддържаме контакт с тях и при тези обстоятелства, доколкото е възможно, поради което публикувахме на уебсайта на „Архипелаг“ и на портала Arhipelag Magazin голям брой текстове за обществото по време на пандемия от местни и чуждестранни автори.
Вие самият какво четохте по време на изолацията? Имаше ли книги, към които се завърнахте и прочетохте по различен начин?
– Препрочитах късните книги на Андрич, преди всичко „Лица“ и „Къща в усамотение“, също и дневниците и кореспонденцията на Андрич. Четох Данило Киш, дори не знам за кой пореден път, но винаги знам защо. След това се върнах към есетата на Джордж Стайнър. Прочетох и една биография на Сталин. Невероятно е това постоянно присъствие на принципа за лидера и силната ръка при напълно различни исторически обстоятелства. И чета поне по едно стихотворение на ден. Чета различни поети, но винаги поради същата причина. Поезията пречиства езика, особено днес, когато сме обсебени от толкова манипулативен език и така бъбрива информационна инфлация. Стиховете успокояват духа и проясняват мисълта в тази кипяща реалност. И това е ценно, но далеч не е всичко, което получаваме от добрите и качествени стихотворения.
В една от Вашите последни стихосбирки „Карта“ вие като че ли предричате това състояние на объркване, изгубване на твърда почва под краката, разпадане на познатото и неистово търсене на нови ориентири. Кои явления от пандемията в последните месеци ви вдъхновиха като поет и есеист?
– В стиховете в „Карта“ се опитвах да открия формите на митичния език и митичното мислене в съвременното ежедневие, но и да повдигна въпроса дали е възможно да се оформят дълготрайни наративи в съвременните условия. Наративи, които са важни днес, но не изчерпват значението си в момента на създаването им, а могат да бъдат предизвикателство за хора от друго време, с различен опит и различна чувствителност. По време на пандемията написах няколко стихотворения, в които има отгласи от нея, и поне в две от тях това е основната тема. Стихотворенията винаги говорят за нещо и са създадени в конкретен момент, така че е неизбежно те да носят отпечатъка на този момент, уловен в някакъв детайл или смисъл. Пандемията продължава отдавна, затова написах и няколко есета на литературни и обществени теми. Отговорих на много въпроси в интервюта за вестници, списания и телевизии в Сърбия и съседните страни, а повечето от въпросите засягаха пандемията и нейните последици за обществото и културата.
Кои проблеми пандемията уголеми, а кои намали или отстрани?
– В допълнение към здравната криза, която разтърси целия свят, пандемията задълбочи и изложи на показ всички съществуващи проблеми, особено тези, които бяха отложени и прикрити по различни политически или социални причини. Напълно ясно е, че пандемията подхранва авторитарни и недемократични тенденции в много страни и се превръща в рамка за потискане на свободата на словото, информацията и събранията. Тя посочи проблемите на здравната система на практика във всички страни, както и обстоятелството, че много се инвестира в грандиозни проекти, които най-често служат за насърчаване на настоящите политически класи, а не за социални грижи. Пандемията подчерта, че в съвременното общество е възникнал конфликт по оста свобода или сигурност, демокрация или надзор.
Пандемията наложи нов социален договор, основаващ се върху страха. Властта в различни части на света, всяка посвоему и в съответствие с политическите нужди, но и устойчивостта на местните институции и общества, използва ситуацията за решаване на собствените си политически проблеми или за отлагане на проблеми, като модел за консолидиране на властта, като перфектно алиби за провалени икономически, социални и публични политики като цяло. Но също така беше очевидно, че толкова обсъжданият въпрос за социалната дистанция не е просто схоластичен езиков проблем. Същността на нещата се намира в езика, както когато ги казваме, така и когато ги прикриваме. Ако физическото разстояние беше разумна мярка да не бъдем застрашени от вируса, социалната дистанция всъщност е политическа мярка, която унищожава обществата и ги свежда до самотни индивиди и самотни семейства, заточени в къщи и апартаменти, отделени от тяхната професионална, приятелска, социална и др. гражданска и политическа среда, без възможности за социален активизъм и обществена критика, без възможности за действие. Защото дейността с цел промяна може да бъде само в социална среда и в общност от хора с подобни убеждения и сходни ценности. Следователно социалната дистанция в много страни всъщност беше истинската цел, за да се потуши и задуши гражданската енергия, политическите различия и политическата съпротива срещу настоящото състояние на нещата. По този начин извънредните положения бяха въведени така, сякаш групи от терористи или вражески армии са проникнали в страните и следователно военната реторика се използва, сякаш войната е последната мярка за всички неща на обществения ред.
Четири взаимосвързани въпроса стоят пред нас. Единият е, разбира се, въпросът за здравето – как да останем здрави, като запазим своята социална и културна същност? Вторият въпрос е индивидуалната стабилност – как да останем спокойни и разумни на лично ниво? Третият е икономическият въпрос – как да предотвратим икономическия срив, който заплашва да унищожи много общества? Четвъртият политически въпрос е – как да запазим демокрацията, да предотвратим възхода на авторитаризма, самодостатъчността и затваряне в крепости под контрола на силни ръце? Нашата лична и социална свобода и бъдещето на съвременното общество зависят от отговорите на тези въпроси.
Страхът, солидарността и глобализацията –
как пандемията предефинира тези понятия?
– Страхът е присъщ на човека, но прекаленият страх обезсилва и най-добрите човешки качества. Най-големият страх е от невидимия и неясен враг. Следователно пандемията е съвършеният враг, защото активира много страхове, създава объркване, предизвиква всевъзможни тревоги и дори конспиративни теории. Нищо от това не е добра среда за критичното мислене, без което няма свобода, няма демокрация, няма истински хуманни общества. Ако само страхът остане с нас, ние ще се превърнем в самотни личности, без правилното докосване и диалог с другите и по този начин без възможност да оформяме нашия свят или поне да влияем върху него до известна степен. Пандемията от коронавирус само задълбочи вече съществуващата пандемия от самота. Хората са твърде сами и това като последица ни води до краха на обществото и основната ценност да живеем заедно. Една такава ценност е солидарността. Солидарността не е заварена с идването ни на този свят, ние приемаме солидарността в конкретна общност и в също така конкретния опит от живота с другите. Солидарни сме, защото не сме сами. Ако сме принудени да бъдем сами, ще останем без другите и без солидарност. Трябва обаче да мислим за утрешния ден и той няма да бъде в приемлива форма без солидарността. Има много спорове около глобализацията, но едно е
сигурно – пандемията от коронавирус е пример за абсолютна глобализация и именно затова се нарича пандемия. Тя, както никой друг подобен феномен, за първи път обсеби целия свят и го изправи пред страха, карантината и различните форми на ограничаване на права и възможности.
Превод от сръбски и въпроси: СОНЯ АНДОНОВА
