Лусия Бърлин
Госпожа Сноудън изчака двете с баба ми да се качим в електромобила ѝ. На вид кола като всяка друга, само дето беше много висока и къса, все едно кола от комикс, която се е блъснала в стена. Автомобил с настръхнали коси. Маминка се качи отпред, а аз на задната седалка.
Там беше зоната, където ноктите чегъртат по черна дъска. Тънък слой жълта прах покриваше прозорците. По стените и седалките имаше плесенясало и прашно кадифе. Сиво-кафяво. По онова време доста си гризях ноктите и допирът на мухлясалото прашно кадифе до разранените върхове на пръстите ми, до ожулените ми лакти и колене… си беше мъчение. Боляха ме зъбите, болеше ме косата. Потръпнах, сякаш неволно бях докоснала сплъстена умряла котка. Приклякайки, протегнах нагоре ръце и се хванах за гравираните златисти саксии над мърлявите прозорци. Ръкохватките бяха изгнили и нацепени на ленти и се поклащаха под саксиите подобно на стари перуки. Като се държах по този начин, аз се увесих високо във въздуха и се люшках над задните седалки на другите автомобили, където виждах торби с покупки, бебета, които си играеха с пепелници, кутии с кърпи за еднократна употреба.
Колата толкова хилаво бръмкаше, та изглеждаше като да не се движехме. Дали се движехме? Госпожа Сноудън не искаше, или пък не можеше, да кара с повече от 25 километра в час. Така мудно пъплехме, че забелязвах разни неща със съвсем други очи. В хода на времето, сякаш гледам как някой спи, през цялата нощ. Мъж на тротоара, запътил се към едно кафене, размисли, отиде до ъгъла, отново се обърна и влезе, разстла салфетката в скута си и зачака, а ние дори не бяхме стигнали до следващата пряка.
Ако наведях глава, същинска седалка на люлка под ръцете ми, които се клатушкаха, щом вдигнех очи, от дребничката маминка и от госпожа Сноудън можех да зърна единствено сламените им шапки, сякаш те бяха просто две сламени шапки, курдисани на таблото. Кисках се неудържимо всеки път, когато правех това. Маминка извръщаше глава и се усмихваше, като че ли нищо не ѝ правеше впечатление. Дори не бяхме стигнали до центъра, нито даже до „Плаза“.
Двете с госпожа Сноудън си бъбреха за свои приятелки, коя се споминала, коя се разболяла или загубила съпруга си. Всяка размяна на реплики завършваше с цитат от Библията.
– Според мен тя постъпи много неразумно, като…
– О, боже, наистина. „И го не смятайте за враг, а го наставлявайте като брат“.
– Солуняни, глава 3! – възкликна маминка. Това беше нещо като игра.
Накрая вече не можех да се държа за саксиите. Легнах на пода. Мухлясала гума. Прах. Маминка се обърна и се усмихна. Божичко! Госпожа Сноудън отби встрани от пътя. Помислиха, че съм изпаднала. Много по-късно, часове по-късно имах нужда да ида до тоалетна. Всички чисти тоалетни бяха от другата страна на шосето, отляво. Госпожа Сноудън не можеше да прави ляв завой. Трябваше да изминем десетина пресечки с десни завои и еднопосочни улици, докато стигнем до тоалетна. Вече се бях подмокрила, обаче не им казах, пийнах студена-студена вода от кранчето на „Тексако“. Още по-дълго време ни отне да поемем пак по дясното платно, защото се наложи да се придвижим обратно чак до надлеза на Уайоминг Авеню.
На летището беше сухо, коли хрущяха навътре и навън по чакъла. Содово валмо се беше оплело в оградата. Асфалт, метал, мараня от прашни танцуващи частици, които отразяваха искренето на крилете и илюминаторите на самолетите. Хората в колите около нас ядяха воднисти неща. Дини, нарове, натъртени банани. Бутилки бира бликваха върху покривите, пяна се лееше обилно отстрани по вратите. Исках да изсмуча един портокал. Гладна съм, изхленчих.
Госпожа Сноудън го беше предвидила. Облечената ѝ в ръкавица ръка ми подаде бисквити със смокинов пълнеж, беше ги увила в хартиени кърпички, напудрени с талк. Бисквитката се разпукна в устата ми като японски цветя, като възглавница, която се пръсва. Задавих се и се разхлипах. Маминка се усмихна и ми даде носна кърпичка с полепнал по нея прах от някакво саше, прошепна на госпожа Сноудън, която клатеше глава:
– Не ѝ обръщай внимание… прави се на интересна.
– „Защото Господ наказва, когото обича“.
– Йоан?
– Евреите, глава 12.
Няколко самолета излетяха и един кацна. Е, най-добре да се прибираме у дома. Вечер тя недовиждаше, светофарите и прочие, така че намали скоростта по пътя към къщи, движеше се далече от паркираните коли на бордюрите. Неделните шофьори до един ни свиркаха с клаксоните. Изправих се на крака върху седалката, закрепих се, като опрях ръце на задното стъкло, за да не пипам кадифето, и се загледах в огърлицата от фарове, която се нижеше зад нас чак до летището.
– Ченгета! – извиках. Червена светлина, сирена. Госпожа Сноудън даде мигач, бавно отби встрани, за да пропусне патрулката, но тя спря редом до нас. За да чуе полицая, тя натисна копчето и прозорецът, бжжж, се спусна наполовина.
– Госпожо, светофарите са пригодени за шейсет километра в час. Освен това се движите по средата на платното.
– Шейсет е прекалено бързо.
– Ако не усилите скоростта, ще трябва да ви напиша фиш.
– Другите просто могат да ме задминават.
– Миличка, те едва ли биха рискували!
– И таз добра!
Тя натисна копчето и прозорецът, бжжж, се затвори под носа му. Полицаят, целият почервенял, взе да удря по него с юмрук. Клаксони пищяха зад нас, а хората непосредствено след нашата кола се смееха. Вбесен, той закрачи с тежки стъпки напред-назад и се качи в патрулката, форсира двигателя и отфуча, сирената виеше, мина направо на червено, удар в светлокафявата задница на един олдсмобил и после пак удар в предницата на пикап. Звън на стъкло. Госпожа Сноудън спусна прозореца. Внимателно заобиколи помления пикап.
– „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“.
– Коринтяни! – каза маминка.
Макадам
Когато е пресен, прилича на чер хайвер, звучи като при счупено стъкло, сякаш някой дъвче лед.
Като си изпиех лимонадата, щях да сдъвча леда, полюшвайки се с баба в люлката на верандата. Бяхме вперили очи в затворниците, вързани един за друг с обща верига, които настилаха Ъпсън Стрийт. Началникът на бригадата изсипваше макадама; затворниците го уплътняваха с тежко ритмично трамбоване. Веригата дрънчеше; макадамът издаваше звук, наподобяващ ръкопляскане.
Ние трите често повтаряхме думата. Майка ми – тъй като ненавиждаше мястото, където живеехме, в мизерия, и сега поне щяхме да имаме макадамова улица. Баба ми просто много обичаше всичко да е чисто – той щеше да спре прахта. Червената тексаска прах, която вятърът навяваше в стаята заедно с разни сиви отпадъци от топилната пещ и тя се наслояваше като дюни върху излъскания под, върху махагоновата ѝ маса.
Аз често произнасях на глас макадам, на себе си, защото звучеше като име на приятел.
Моят жокей
Харесва ми да работя в Спешното – там поне срещаш мъже. Истински мъже, герои. Пожарникари и жокеи. Винаги идват в залите на Спешното. Жокеите имат чудесни рентгенови снимки. Те непрекъснато си чупят костите, но само ги бинтоват и се впускат в следващото надбягване. Скелетите им приличат на дървета, на реконструирани бронтозаври. Рентгенови снимки на свети Себастиан.
Аз поемам жокеите, защото говоря испански, а повечето са мексиканци. Първият жокей, с когото се запознах, беше Муньос. Боже. Постоянно събличам хората и това е нищо работа, отнема няколко секунди, Муньос лежеше там в безсъзнание, миниатюрен ацтекски бог. Понеже дрехите му бяха много заплетени, все едно изпълнявах сложен ритуал. Смущаващо, защото доста дълго го събличах, както при Мишима жената си сваля кимоното в продължение на три страници. Пурпурната му сатенена риза имаше множество копчета на раменете и на тънките китки; панталоните му бяха пристегнати с усукани шнурчета, предколумбови възли. Ботушите му миришеха на тор и пот, но бяха меки и фини като обувките на Пепеляшка. Продължаваше да спи, омагьосан принц.
Започна да вика майка си дори преди да се събуди. Не просто държеше ръката ми, както някои пациенти, ами здраво ме бе прегърнал през врата и хълцаше, Mamacita! Mamacita![1]. Нямаше да позволи на д-р Джонсън да го прегледа, освен ако не го държах в ръце като бебе в люлка. Беше дребничък, досущ дете, но силен, мускулест. Мъж в скута ми. Мъж мечта? Бебе мечта?
Докато превеждах, д-р Джонсън попиваше с гъбичка челото ми. Със сигурност имаше счупена ключица, поне три пукнати ребра, може би мозъчно сътресение. Не, каза Муньос. Утре трябвало да участва в надбягванията. Заведи го на рентгена, нареди ми д-р Джонсън. Отказа да легне върху носилката на колела, затова го помъкнах по коридора, същи Кинг-Конг. Плачеше, безумно изплашен, сълзите му мокреха гърдите ми.
Чакахме рентгеновия лаборант в тъмната стая. Утешавах го, както бих утешавала кон. Cálmate, lindo, cálmate[2]. Despacio… despacio. Бавно… бавно. Укроти се в ръцете ми, дишаше тежко и пръхтеше тихо. Галех хубавия му гръб, който потръпваше и блещукаше, сякаш бе гръб на великолепно жребче. Беше невероятно.
Превод от английски: КАЛОЯН ИГНАТОВСКИ
[1] Мамче! Мамче! (исп.). – Б. пр.
[2] Спокойно, красавецо, спокойно (исп.). – Б. пр.
Лусия Бърлин (1936 – 2004) е американска писателка, авторка на разкази. Родена е в Аляска, живяла е в Ел Пасо (Тексас), Албукърки (Ню Мексико), Чили, Мексико, Ню Йорк. Работила е като гимназиална учителка, телефонистка, чистачка, санитарка в спешно отделение. В началото на 90-те години е била гост-преподавател по творческо писане в Университета на Колорадо в Боулдър, а по-късно става доцент в същия университет. Имала е проблеми с алкохола, три неуспешни брака, четирима синове. Написала е 76 разказа, част от които приживе е публикувала в три сборника. Посмъртно са издадени две нейни книги с избрани разкази – „Наръчник за надомни чистачки“ и „Вечер в рая“. Повечето сюжети Лусия Бърлин черпи от собствения си нелек, богат и интересен живот. Писането ѝ се отличава с жив стил с особено излъчване, изявено чувство за хумор и самоирония, неочаквани фрази и сравнения, разнообразен ритъм. От историите се долавят радост от живота и емпатия, но и специфична меланхолия и горчивина. Виталният и колоритен свят на разказите на Л. Бърлин обхваща широк спектър от преживявания. Улавя възторга от чудото на обикновения живот. Понякога с едно изречение емоционалният тон се обръща. С характерна чувствителност към езика. Думите създават усещане за нещо веществено, звънко, с тежина и консистенция, но също така за лекота и летливост. Значим и интригуващ глас на майстор разказвач.
К. И.
