Интервю с Тома Марков по повод новата му книга с поезия Развалини
Фотография: Иван Захариев
Скоро излезе последната Ви книга с поезия „Развалини“[1]. За разлика от нея обаче, останалите Ви книги са трудно откриваеми, някои – с изчерпан тираж.
– Нормално, аз съм може би единственият български писател, който само веднъж е преиздаван. Това ми харесва, защото хубавите неща трябва да бъдат рядко откривавеми. И съм доволен. Изобщо като гледам в смъртта си, се харесвам. А иначе поезията е единственото нещо, което ме интересува. Проза съм писал, за да си плащам дълговете. Тоест прозата за мен не е изкуство. Всичките велики книги на света – от „Епос за Гилгамеш“ до Библията – са написани в стихове. Поезията затова е най-великото изкуство в света, защото това всъщност е кодът на човешката памет. Тя ни помага да не откачим. А когато се е появила прозата, това вече е вирусът в човешкия компютър, това е дяволът.
В този смисъл след прочитането на „Развалини“ човек остава с впечатление за отдалечаване от съществуването.
– Точно така. Защото всяко красиво нещо е отдалечаване. Това не съм го казал аз, това го е казал Збигнев Херберт, велик полски поет, който на мен много ми влияе. Той казва, че най-красив е предметът, който го няма, защото не го е пристискала до гърдите си някоя Антигона. Всъщност истинското изкуство запълва липсата. А всяка липса води след себе си липса.
Липсите и нуждите на кое удовлетворява поезията – душата или сърцето?
– Няма нужда от двете. Самите исихиасти казват, че е по-добре ума от главата да слезе в сърцето. Защото тогава вече разполагаме с памет на мускула, тоест няма нужда от препинателни знаци. Примерно като кажеш „дишай“, не казваш „запетайка, дишай“, ти просто дишаш. Ако трябва да се позова на българска поезия например, ето едно хубаво начало на Ани Илков. Той казва „Мила моя, моля те, не бой се, та любовта ни не е чувство, тя е свойство“. По-добре да е свойство, отколкото да е чувство.
В „Развалини“ присъства осезаемо живеенето на живота в смъртта. Нужно ли е по този начин да се представя действителността?
– В общи линии всичко е смърт. Няма никаква разлика между хора, които правят истинско изкуство и хора, които го използват истински. Но много малко хора използват изкуството истински. Повечето се правят само.
Как се използва изкуството според Вас?
– Използва се, за да живееш истински. Това е документиране на истинския живот. Няма живот след смъртта, това е за мързеливците. Прожекторите са включени, каквото си направил сега, точка по въпроса. Така че трябва да се внимава как се живее. Аз лично за себе си знам – животът ми е на парчета, но ако трябва да се позова на Ленард Коен – ако животът е качествена цигара, то поезията е пепелта, която остава след нея.
Забелязва се, че някои произведения в „Развалини“ са публикувани и преди.
– Да, това е съвсем хубав принцип, на който се научих от Шарл Азнавур, композитор на песни. Той казва, че винаги, когато човек издава плоча, трябва да сложи един-два стари хита, за да види дали издържат на времето. Защото времето е най-добрият редактор.
Предполагали ли сте, че читателят няма да забележи повторенията?
– Моят принцип на действие е „всичко за читателя“. Когато направя нещо – освен че искам да е хубаво и мъдро – искам на човек да му е приятно да го чете. Защото винаги съм знаел, че майката на етиката е естетиката.
Поезията Ви за елитарната публика ли е?
– Разбира се, че не. Самата дума „поезия“ от гръцки, както знаете, означава „за устни“. Омир примерно не е писал произведенията си, той ги е пял. Напоследък е модерно нещо да е елитарно. Все едно да е елитарно да ядеш телешко. Като ти е вкусно – за всичко става. Няма никаква разлика между един велик поет и един брилянтен готвач.
Представянето на „Развалини“ не беше традиционно. Съчетахте музика и текст в едно. Какво за Вас е музиката?
– Най-великото изкуство на света по две причини. Човек не се ражда с дума, ражда се с вик. А викът е вокал. Второто нещо – музиката е единственото изкуство, което няма нужда от превод, това е директно ръкостискане с Господ. Ако е музика, разбира се.
Поезията може ли да влезе в театъра?
– Зависи как. Самата драматургия е поезия. Драматургията е най-високият сегмент на поезията. Пиеси се пишат трудно, много е трудоемко.
Каква беше ролята на актьорите в представянето на „Развалини“?
– Актьорите не са хора. Не знам как един човек може да пожелае изобщо да работи това нещо. Първо да научи 80 пиеси наизуст, да влезе в тях, да е добър – той вече не знае кой е. На всичкото отгоре това са може би най-тъжните хора на света. Защото примерно един китарист идва при теб с китарата, един поет идва при теб с пишеща машина. Актьорът е единственият човек, занимаващ се с изкуство, който идва само със себе си. Но винаги великите поети са чели сами стихотворенията си. Естествено, ако не си Брехт и не притежаваш Хелен Вайгел, разбира се. Защото в поезията, както и в музиката, препинателният знак е паузата. А един поет сам си знае къде са му паузите.
Дарина Русева изигра Ваше стихотоврение на представянето на „Развалини“. Това не беше ли симбиоза между текст и актьорска игра?
– Това, което Дарина Русева направи, не беше изиграване на стихотворението, това си беше нейно стихотворение. Музиката и поезията са две несъвместими изкуства. Ако музиката не съдържа поезия в себе си, значи не е музика. Обратното е и в поезията.
Затова поезията Ви се превръща в музика?
– Това е много интересен случай. Може би Рене (Рене Ранев) ще добави нещо, защото аз съм писал доста текстове за песни. От малък всъщност са ме готвили за музикант, обаче съм много мързелив. Музиката е единственото изкуство, което не търпи мързел. Както казва Любомир Левчев – най-вредното за изкуството е прилежанието. Той е прав, разбира се. Но при музиката трябва да се посвири четири-пет часа, няма как. Но когато се запознахме с Рене, той ми каза „Може ли да направя музика по стиховете ти?“. Съгласих се, разбира се. Но аз, когато съм работил с такива работи, първо ми дават кантото, на срички, и върху сричките намествам текста. А за него нямаше значение. Всъщност той е един съвършен композитор, който никога, като прави музика по мои неща, не маха нито една сричка. Просто как ги намества, какво прави.
Вие писал ли сте стихове по музика?
– Да, разбира се. Ние работим много добре. Може би има само три такива тандема в световната история. Това са примерно Мик Джагър/Кийт Ричардс, Джон Ленън/Пол Маккартни и разбира се, Рене/Макаронов. И не се знае при нас кое започва първо – музиката или стихотворението – всичко става за секунди. Благодаря на Господ, дано не ни духне свещичката. Откакто работя в „Рене/Макаронов”, се чувствам жив, действително жив. Иначе бях взел-дал.
На представянето на „Развалини“ се разбра, че Вие всъщност сте композирали музиката на някои песни.
– Да, обаче нали знаеш вица за музиканта. Какво означава музикант да закъснее за репетиция? Въобще да не дойде. Единственото нещо, в което съм сигурен в живота, е, че ако Бог, преведено на човешки език е „звук“, то дяволът е скуката. Всичките верни неща в света стават от скука. Та, за да не скучая, и аз написвам по някоя песен. Това, което спазваме с Рене, е думите да са хубави – разбира се, заради мен. И другото нещо, което правим, е да охраняваме ритъма и мелодията. Без мелодия нищо не става.
От сега нататък какви са бъдещите Ви планове?
– Само музикални.
Това категорично ли е?
– Абсолютно категорично. Не естествено, всеки велик поет е брилянтен лъжец. Но това са нещата. Плюс това имам удоволствието да бъда собственост на велик музикант в лицето на Рене. Всъщност ние затова репетираме всеки ден толкова – за да не му унищожавам музиката. Все едно той да ми сбърка текст.
Разговора води НИЯ ХАРАЛАМПИЕВА
[1] Тома Марков, „Развалини”, изд. Жанет 45, Пловдив, 2020.
