Джак Зайпс,
професор емеритус на Университета на Минесота
В стандартните американски и английски книжарници – ако вече въобще може да се говори за стандартни книжарници – обикновено могат да се намерят най-известните произведения на детските писатели от страната и чужбина – особено фантастичните им романи и приказките им. Не е такъв обаче случаят с многобройните творби на големия италиански писател Джани Родари. Това е странно, защото човек не може да влезе в италианска книжарница, без да се окаже заобиколен от книгите му. Освен това Родари е изключително популярен в някои европейски страни като Франция, Германия, Испания и Русия и преди смъртта си през 1980 г. дори печели престижната награда „Ханс Кристиан Андерсен“. Липсата на интерес към творчеството му в англосаксонските страни е почти толкова неразбираема, колкото е неразбираем и огромният му успех в родната Италия. Как да си обясним това? Какви са причините?
Родари действително е труден за превод и на английски език са преведени само няколко от неговите книги. Не вярвам обаче нежеланието на американските и английските издатели да превеждат Родари да се обяснява единствено със сложността на творбите му. Струва ми се, че в по-голяма степен то е свързано със социалистическите му убеждения, с отличителния му италиански хумор и явния му сантиментализъм – все неща, които са трудни за адаптация и предаване, особено в рамките на едно детско произведение. Което също е проблем, защото Родари никога не е писал единствено и само за деца. По-право е да се каже, че той пише от тяхно име, постоянно подкопавайки авторитета и гледната точка на възрастните чрез глуповати небивалици и ревностни политически възгледи. Родари е непокорен моралист, който предизвиква читателите с хумора и изненадващите си възгледи, като поставя под въпрос правилата на собствения им свят, или, както казва Стефано Пандзараза в своята необичайна книга L’orecchio verde di Gianni Rodari:
„Критиците много са говорили за способността му да изобразява модерен нравствен свят не като проповядва морал, а като използва въображението си – и в изпълнената си с футуристични и сюрреалистични елементи поезия, и в приказките, басните и приказните си романи, които са изтъкани от идеи, детайли и ситуации от реалността. Забележете, че повече от всичко друго той предпочита като похват хумора или комичното, защото през тях общуването с днешните деца е най-лесно и защото те позволяват по привидно лековат начин да се разглеждат важни проблеми като солидарността, справедливостта и мира.“
Книгата на Пандзараза е необичайна, защото той подхожда към Родари не като учен, а като музикант и учител, който решава да превърне част от стихотворенията на автора в песни, които и до днес изпълнява с групата си в природен парк Монти Лукретили в околностите на Рим, където преподава. По време на проучванията си той натрупва огромно количество документи, снимки и есета от критици и учени, които му помагат при направата на компактдиска, който върви заедно с книгата L’orecchio verde di Gianni Rodari („Зеленото ухо на Джани Родари“). Макар че фокус на книгата са „екопацифистките“ идеи на автора, т.е. отношението му към екологията и мира, тя представлява още и информативно въведение в живота и работата на Родари. Книгата е разделена на шест части: (1) „Кой беше Джани?“ (дванайсет есета за живота на Родари); (2) „Заслушано ухо“, в която по-подробно се разглеждат източниците, от които Пандзараза черпи информация при проучването си; (3) „Между пейките с Джани“, която включва девет есета за работата на Родари с деца в училищата и по други места; (4) „От парк на парк“, в която Пандзараза говори за това как използва произведенията на Родари в различни паркове; (5) „Песни за зеленото ухо“, която е съставена от осем есета за стихотворенията на Родари, превърнати в песни; и (6) кратка антология на произведенията на Родари, които имат директна връзка с различни екологични и мирни движения. По-голямата част от кратките глави в тези шест части са написани от учени, учители, артисти и писатели, които или са познавали Родари, или са писали много за работата му. В книгата си Пандзараза вмъква коментари за стихотворението “L’orecchio acerbo”, което Родари пише няколко години преди смъртта си. В стихотворението се разказва за възрастния човек с ухо, зелено като неузрял домат, когото авторът среща един ден във влака. Когато го пита защо ухото му е зелено, човекът отговаря, че вече е стар и че ухото е единственото нещо, което е запазил от младостта си. Това е детско ухо, което му помага да чуе гласовете, които възрастните вече не чуват и никога няма да разберат – гласовете на птиците и дърветата, на облаците, скалите и потоците. Ухото му помага още да разбере нещата, за които говорят децата. Заглавието на стихотворението може да означава „незряло ухо“ или „съвсем младо ухо“. В произведенията си Родари се стреми да освободи и децата, и възрастните от произволните ограничения и набляга на това, че е нужно да отворим очите и ушите си и да се научим да живеем в мир и да пазим околната среда. В това стихотворение той донякъде иронично се обявява срещу идеята, че трябва да надраснем „зелените си уши“ и да станем зрели хора. Тази проста, но странна случка от влака идва да ни покаже, че сме отвикнали да чуваме най-важното. И наистина, Родари ни призовава да си останем „зелени“. И през песните на Пандзараза и кратките есета в книгата му, мъдрият съвет на Родари продължава да отеква по начин, който със сигурност щеше да се хареса на италианския автор, ако все още беше жив.
Родари може да бъде наречен природозащитник и пацифист, но също така може да бъде окачествен и като утопичен писател на абсурдни стихотворения и приказки – нещо, с което се занимава Джулия Масини в своето проучване La poetica di Rodari: Utopia del folklore e nonsense („Поетиката на Родари: фолклорна утопия и нонсенс“), в което прави връзка между утопичните аспекти в произведенията на Родари и нонсенса в тях. В първата част на книгата си тя говори за това, че подобно на Итало Калвино, и Родари е дълбоко повлиян от преживяното през Втората световна война и от културното и политическото опустошение на Италия. След войната Родари се превръща в един вид свободомислещ комунист и се опитва да развие нов детски език, в който да вложи утопичните идеи на Карл Маркс и Антонио Грамши, на италианските народни приказки на Калвино и произведенията на други прогресивни писатели, които искат да привлекат за своя публика обикновените хора. Масини изтъква, че мотиви от народната приказка „Светът с главата надолу“ присъстват в повечето от нещата, които Родари пише от 50-те години на XX в. до смъртта си през 1980 година. Родари осъзнава, че утопията не може да бъде постигната като резултат единствено от трансформацията и обогатяването на индивида. Както още преди години посочва Томас Мор, необходими са също и социални и политически промени. Утопичните представи на Родари са изложени в една необичайна поредица от приказки, които се занимават с появата на рай на земята – Атлантида, Златния век, Шангри-Ла и Страната на изобилието (която на други езици е позната още като Кокейн или Шларафенланд, т.е. земята, където текат мляко и мед). Както знаем, думата „утопия“ означава „място, което не съществува“. Това е един нереален, въображаем съвършен свят, създаден от най-различни подбуди. В някои истории Страната на изобилието представлява страна със съвършено правителство – нещо, което в действителност няма как да съществува, защото хората по природа са подкупни. Родари се опитва да намери подходящия тон и хумор, с който да обясни на децата (и на възрастните) защо не сме успели да постигнем онова, което той самият смята за постижимо.
Всъщност тъкмо по тази причина Родари става такъв почитател на filastrocca, т.е. на кратките детски хумористични стихотворения с елементи на нонсенс. Във втората част на книгата си Масини обяснява, че Родари на практика въвежда англосаксонската традиция, поддържана от Луис Карол, Едуард Лир и А.А. Милн, в италианската детска литература, като в същото време използва и много мотиви от народните приказки. Лингвистичните експерименти на Родари в по-голямата си част целят да изградят политическо съзнание. Например той съвсем умишлено си служи с фантазийния бином (комбинация от две случайни съществителни имена, свързани посредством случаен предлог) при създаването на стихотворения, разкази или дори романи, които на първо четене изглеждат безсмислени. Значението на произведението обаче се крие тъкмо в небивалицата, която винаги има по-дълбок смисъл, създаден от играта на думи, която освобождава въображението. Ето един пример:
Надежда
Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
– Надежда. Надежда за всички.
„Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!“
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.
А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда. (Джани Родари. Небето е на всички. Превод Валери Петров. – Б. пр.)
Избрах това кратко стихотворение, за да илюстрирам набързо как Родари успешно използва две думи (магазинче и надежда), които на пръв поглед са напълно несъвместими. Нонсенсът тук (продажбата на надежда) е почти незначителен, но политическите и утопичните аспекти на стихотворението са съвсем ясни. Масини дава много други примери, за да покаже доколко Родари е бил отдаден на ролята си на писател и провокатор, целящ да накара децата да мислят самостоятелно и извън клишетата и да дава надежда в един поначало безнадежден свят.
Мариароза Росито пък подхожда по съвсем различен начин към творбите на Родари, като не противоречи на изследването на Масини, а го допълва. Нейният голям труд се нарича Non solo filastrocche: Rodari e la letteratura del novecento („Не просто стихчета: Родари и литературата на двайсети век“), от което става ясно, че тя не разглежда Родари единствено и само като детски писател. И наистина, Росито се стреми да докаже, че той е нещо повече от „писател на детска литература“. Тя разделя книгата си на пет части. Първите две се занимават с живота и образованието на Родари. Той няма университетска диплома, но чете страшно много и е изключителен мислител, макар и да гледа на себе си по-скоро като на лаик. Росито показва, че той проявява жив интерес към всички модерни авангардни течения и постоянно експериментира с различни сюрреалистични похвати. В последните три глави на книгата си тя се фокусира върху три негови произведения – „Приказки от пишещата машина“, „Живял два пъти един барон Ламберто“ и Il gioco dei quattro cantoni – като изследва сложния им стил и сложните теми, които разглеждат. Тук бих искал да обърна внимание главно на „Живял два пъти един барон Ламберто“ (преведена на английски със заглавието „Ламберто, Ламберто, Ламберто“).
Както обяснява Росито, Родари разказвал тази приказка много пъти на различни деца и публикувал няколко по-кратки нейни версии, преди да превърне историята за барон Ламберто в чудноват приказен роман с елементи на сюрреализъм и магически реализъм. Разбира се, в романа има и много небивалици, така че той дори би могъл да бъде наречен пародия на приказка. Действието се развива до езерото Орта в Северна Италия, недалеч от мястото, където е роден и е отраснал самият Родари. Главен герой е 93-годишният барон Ламберто – един от най-богатите мъже в света, който притежава двайсет и четири банки и страда от двайсет и четири болести. Той живее сам в огромното си имение на остров Сан Джулио по средата на езерото, където за него се грижи майордомът му Анселмо. Всяка зима баронът ходи на почивка до пирамидите в Египет. През зимата на деветдесет и третата си година, докато се оплаква от многото си болежки, Ламберто среща един факир, който му разкрива, че ако някой повтаря името му всеки ден, той ще оздравее, ще се подмлади и може дори да стане безсмъртен. Затова Ламберто веднага се връща в имението си на острова и наема шестима души, на които плаща огромни надници, за да повтарят името му денем и нощем, без обаче да им дава каквито и да е обяснения. Те живеят „затворени“ на тавана, където им носят всичко, което си пожелаят. По време на кратките си почивки се чудят що за задача е това и защо е нужно постоянно да повтарят името „Ламберто“. Междувременно баронът се подмладява и оздравява. Докато настъпват тези промени, на острова идва неговият безсъвестен племенник Отавио, който е изгубил всичките си пари и се надява чичо му скоро да умре и да му завещае състоянието си. Когато установява, че Ламберто е в отлично здраве, Отавио прави опит да го убие, но се проваля. Затова решава да отиде до града и да купи приспивателни, с които да упои прислужниците, повтарящи името на барона, и да спре подмладяването му. По едно време имението попада под атаката на двайсет и четирима разбойници, които пленяват Ламберто и заплашват да го убият, ако не получат огромен откуп. Следват дни на абсурдни преговори с кмета и двайсет и четирима от банкерите на Ламберто, които идват в Орта, но отказват да платят на разбойниците, защото не разпознават „младия“ Ламберто на снимките, които виждат. И наистина, външността му е изцяло променена. Вестта за заложника бързо се разпространява и стотици любопитни хора (измежду които журналисти и туристи) идват до Орта. Ламберто се прочува. Преговорите с разбойниците пропадат, дори след като те отрязват един от пръстите и едно от ушите му – директорите на банките продължават да не припознават нито него, нито почерка му. (За щастие, отрязаните от тялото на Ламберто части порастват наново.) Междувременно Отавио успява да упои шестимата прислужници. В момента, в който те спират да повтарят името му, Ламберто остарява и умира. Двайсет и четиримата разбойници са принудени да избягат от имението с балон. Те остават без заложник и без пари. За техен най-голям ужас балонът им се разбива и ги арестуват. В същото време „мъртвият“ Ламберто е пренесен с една лодка от острова до Орта и докато лежи в ковчега, стотиците, че дори и хиляди хора на брега започват да повтарят името му – „Ламберто, Ламберто“. Благодарение на техните гласове той отново оживява.
Когато Ламберто се връща в имението си, шестимата прислужници се събуждат и най-сетне слизат от тавана, за да говорят с него. Отавио бяга, а прислужниците за първи път научават защо действително са били наети, както и това, че имат известно влияние над барона. Водач на групата е красивата млада Делфина, за която Ламберто иска да се ожени. Тя обаче му отказва, защото, както и останалите прислужници, се чувства експлоатирана. Накрая те използват силата на думите си, за да превърнат Ламберто в 13-годишно момче. Развръзката на романа не е щастлива – сватбата не се състои и не научаваме нищо за по-нататъшната съдба на барона. Все пак в епилога Родари насърчава читателите си да пренапишат края на историята, ако този не им харесва.
Предадох съдържанието на романа на Родари – точно както прави и Росито – за да покажа, че творбите му са изградени от сложна поредица от нелепи и неочаквани събития, които постоянно карат читателите да спират и да се чудят защо всичко е толкова абсурдно, ако не и гротескно. Родари не се интересува от психология и от внимателно обрисувани образи. И наистина, героите му често представляват карикатури или стереотипи – представители на различни социални класи в конфликт една с друга. Класовата борба е основа на повечето от произведенията му и той винаги се застъпва за онеправданите. Така че в „Живял два пъти един барон Ламберто“ истинският герой всъщност е Делфина. Родари с най-топли чувства изобразява и другите прислужници – лодкаря, майордома и останалите петима, повтарящи името му, – докато банкерите и кметът са представени като алчни и глупави бюрократи, Отавио е интригант, журналистите само търсят сензации, а самият Ламберто е егоцентричен и равнодушен към света. Родари не описва героите си сатирично. Той си служи със средствата на фарса, за да изобличи противоречията им, докато се стремят към пари, власт и слава. Изчерпателният анализ на Росито и нейната интерпретация на романа се фокусират върху темата за подмладяването, т.е. върху това как всички ние искаме да избягаме от старостта и да останем вечно млади. Тя изтъква лошото здраве на Родари и оплакванията му, свързани с различни заболявания през 1977 и 1978 година. Няма съмнение, че на романа може да се погледне като на забавна самокритика и лековато хумористично наблюдение върху старостта. Така обаче рискуваме да не вземем под внимание смелите експерименти на Родари с приказния жанр и ударението, което поставя върху суетността и безсилието на влиятелните хора, които, с колкото и пари да разполагат, не могат да контролират собствената си съдба. Родари преобръща с главата надолу приказките, в които се търсят изворът на младостта или философският камък, за да покаже колко безсмислени и безплодни са всъщност тези търсения. Дори началото на заглавието – „живял два пъти“ – подсказва на читателите, че авторът се готви да изостави традиционната схема на приказката и да ни занимае с история, която трябва да се разкаже два пъти. Къде ще ни отведе вторият път, зависи единствено от въображението на читателите.
В анонса на книгата (от 18 октомври 2011 г.) редакторите от издателство „Мелвил Хаус“ пишат: „Вдъхновена от отвличането и убийството на Алдо Моро от „Червените бригади“, „Ламберто, Ламберто, Ламберто“ е басня за деца и възрастни: история за живота, смъртта и възкресението в традицията на „Малкият принц“ на Екзюпери, допълнена от трийсет черно-бели илюстрации на фантастични, незабравими герои.“ Подобно изявление върши лоша услуга на произведението на Родари. Първо, никъде в неговите книги и писма не се споменават „Червените бригади“ или намерението му да прокара паралели с убийството на Алдо Моро. Второ, както са изтъквали други критици, а и аз самият, това произведение съвсем не е басня. Нито пък би могло по какъвто и да е начин да се сравни със солипсистичната повест „Малкият принц“. Невъзможно е да бъде разбран или дори преведен романът „Живял два пъти един барон Ламберто“, без да се осъзнае политическият стремеж на Родари да трансформира жанровете с помощта на финото си, шеговито разбиране за същината на хората, които постоянно попадат в ситуации, които разкриват тяхната собствена абсурдност и абсурдността на живота. Английският превод на романа е добър и надежден, но му липсва блясъкът на оригинала. Нещо повече – липсва му оригиналното му заглавие, което навярно би могло да вдъхнови преводача да предаде радостта и носталгията, които Родари изпитва, когато се връща в родния си регион, за да проучи и опише през призмата на сюрреализма случилото се с италианците в края на 1978 година, по време на залеза на революционните движения от 60-те години (В предговора към второто издание на „Живял два пъти един барон Ламберто“ от 1979 г. авторът хвърля светлина върху част от подбудите си да напише романа. – Б. а.). Въпросът, който Родари поставя в края на „Живял два пъти един барон Ламберто“, е дали Ламберто и италианците заслужават втори шанс да изживеят живота си по различен начин.
Преведе от английски: МАЯ НЕНЧЕВА
Преводът е направен по: Jack Zipes, The Incomprehensible Gianni Rodari. Marvels & Tales: Journal of Fairy-Tale Studies, Vol. 28, No. 2 (2014). Публикува се със съгласието на автора.
