Владимир Мацура
Присъствието „в центъра“ е част от класическия инструментариум на чешката национална идеология още от времето на Възраждането. Корените на тази представа очевидно препращат към Хердер, за когото „щастливата средѝна“, „златната орис на средѝната“ е най-висша ценност, място, където крайностите се хармонизират и противоположностите се уравновесяват. Средѝната на Хердер се явява като един своеобразен предобраз на бъдещия синтез на Хегел, но извън рамките на каквото и да е движение или развитие тя представлява непроменлива (и всъщност затова още по-голяма) ценност, ценност-даденост. Формиращата се чешка национална общност, съвсем естествено, започва отчаяно да се домогва до най-различни престижни ценности, опитвайки се да разбере доколко те биха могли да послужат като носеща конструкция за чешкостта. А препращащата към старите митологични представи престижност на центъра, на която Хердер вдъхва нов живот, направо приканва към присвояване.
Центърът сякаш гарантира по-висши ценности, съчетаванe на противоположни качества – идеално подбрани и в съвършено съотношение, той позволява чешките земи (а чрез тях и всички славяни) да се пренесат от пренебрегваната периферия към престижното място в средоточието на всички културни и исторически събития. Да бъдеш чех (чешки славянин) означава да се окажеш между „античната култура“ и „германската“ стихия, като народ, „по език родеещ се с немския и гръцкия, и понастоящем живеещ, а може би и винаги живял, помежду им“, да застанеш между класичността и модерността („Върху свода на света, между британци, гърци / името ни сред звездите място ще си търси“, гласи един стих на Колар[1]), да бъдеш народ на културния център.
От географска гледна точка обаче това означава преди всичко да си присвоим европейския център, както и да се провъзгласим (по думите на Палацки[2]) „за център и сърце на Европа“, като по този начин завземем най-важната точка от целия континент. Това също така означава да станем (поне на декларативно и знаково ниво) есенция на европейския дух, „средище, в което различните съставни части и принципи на новия европейски живот на нацията, държавата и църквата – не без съпротивление – да се срещат и да се обединяват“ и където винаги е било налице плодотворното „взаимопроникване между римския, немския и славянския елемент в Европа“.
С помощта на тази тактика забравените, затънтени в австрийската монархия („недостатъчно разпознаваеми“, ако си послужим със съвременния израз) чешки земи придобиват по-голяма значимост. Центърът като ценност може да бъде възхваляван, призоваван, прославян без оглед на безславното настояще. Народът, довчера пренебрегван, изведнъж заедно с родината си „заблестява като роза в сърцето на Европа“ (Ф. Рубеш[3]) и така става „ядро на огромния, разклонил се из цяла Европа ствол на образоваността“ (А. Я. Въртятко[4]).
Оттук някъде извира чешката представа за „Средна Европа“, тя ни най-малко не се появява едва в брилянтната есеистика на Милан Кундера или в изследванията на съвременните историци.
Проблемът винаги е бил в това, че чешките патриотично настроени интелектуалци далеч не са били единствените претенденти за място в центъра, още от самото начало те се сблъскват с други желаещи, най-често с немците. Немците още от времето на Ф. Л. Ян[5], който вижда в етноса си „стар, почтен народ от центъра на Европа (Mittelvolk)“, та чак до Рихард фон Вайцзекер[6] („Ние, немците от центъра на този континент“) дават заявка за същото място и за същите ценности, с които то е свързано. Така легендарната „хилядолетна“ борба между чехите и немците се разиграва и на равнището на едни препирни, които по същество имат символен характер: отнасят се до това чия е Средна Европа и кой е „по-средният“ ѝ (= по-централният ѝ) народ. Странното в случая е, че всеки от двамата кандидати се преструва, че изобщо не подозира за съществуването на другия.
И така, митът за центъра (ако използваме термина „мит” в неговото вече наложило се значение, дадено му от Ролан Барт) все още е актуален за нас. Ние дори не си даваме сметка за идеологическата условност на всекидневните твърдения, че „Чехия се намира в центъра на Европа“, ако и да са разгърнати под формата на цели научни анализи. „Важна черта на чешката култура е способността ѝ да интегрира в самобитно единство влиянията на различни художествени и идейни течения. Обяснението на тази способност е лесно. Чехия се намира в самия център на Европа, на кръстопът, свързващ Изтока и Запада, Севера и Юга […] самобитната култура на неголяма Чехия е основен градивен елемент на европейския дух…“
В убедителността на премерения научен изказ, както и в очевидността на общоупотребимия разговорен израз, има нещо, което подхранва склонността да вярваме в собствената си изключителност. И в крайна сметка нима центърът всъщност не е винаги там, където се намира „гледната точка“, мястото, от което се наблюдава и се дават оценки? Има ли изобщо някъде по света народ, който да няма усещането, че е „в центъра“, на „кръстопътя“ на влиянията? Руснакът не е ли между Европа и Азия, американецът – в своя „melting pot“ на културите и влиянията, китаецът – в своето „Средно царство“?
Напоследък у нас „митът за центъра“ неволно се сблъсква с новия, скептичния (но от друга страна революционно-агитиращия, мобилизиращия) мит за „завръщането в Европа“. Сякаш забравихме, че трябва да пазим любимото си централно разположение и признахме своята периферност – не само, че не сме в центъра на Европа, а тепърва се отправяме натам. Скоро след това ни смая и победният възглас, идващ от противоположната страна, от изток. На изток от земите на Чешката корона, в Словакия, в едно малко селце, чието име дори ни е трудно да запомним, намиращо се обаче в „самия център на Европа“, лумнаха огньове по случай обявяването на словашката независимост. Словаците „посегнаха“ на „нашия център“! Това се оказа толкова съкрушително за нас, защото техният „център“ не бе просто една абстрактна, въображаема точка, а именно „географският център“ на Европа. Той всъщност се превърна в предизвикателство пред нашия Център на Европа, отбелязван на туристическите карти някъде в района на Марианске Лазне.
За щастие, можем да посегнем към едно издание, съдържащо основна информация за живота на други неголеми народи, които също не са били много щастливи в исторически план, та дори са били и доста по-зле от нас („The Baltic States. A reference book“. Tallinn – Riga – Vilnius, 1991). Отваряме на страница 175 и с облекчение четем: „Литва е разположена в центъра на Европа (географският център на континента се намира в източната част на страната, недалеч от селцето Бернотай, на 25 км северно от Вилнюс)…“.
Очевидно и това е център, математически изчислен, безспорен, единствен.
Литература
(позициите следват появата на на цитатите в текста)
Johann Gottfried Herder. Vývoj lidskosti. Praha. Laichter, 1941.
Jan Kollár. Sláwy dcera. Lyricko–epická báseň w pěti zpěwjch. Pešť. Trattner a Károly, 1832, sonet 258.
František Palacký. Dějiny českého národu v Čechách a na Moravě 1. Praha. J. G. Kalve – České muzeum, 1848, s. 9.
František Jaromír Rubeš. Deklamovánky a písně II. Praha. J. H. Pospíšil, 1839, s. 16.
Antonín Jaroslav Vrťátko. Ost und West… – Příloha ku Květům 13/1837, s. 51.
Friedrich Ludwig Jahn. Deutsches Volkstum. Leipzig, 1917, s. 11.
Roland Barthes. Mythologies. Paris. Seuil, 1957.
Petr Piťha. Jazykovědná pozorování obrazu Vyšebrodského mistra. In: Grygar, M. (ed.) Czech studies: literature, language, culture. Amsterdam. Rodopi, 1990, s. 315.
Превод от чешки: БОЖАНА НИШЕВА
Vladimír Macura, Zápasy o střed, In: Masarykovy boty a jiné semi(o)fejetony, Pražská imaginace, Praha, 1993, 8–10.
Владимир Мацура (1945 – 1999) е писател и литературовед, един от най-значимите съвременни чешки хуманитаристи. Автор на множество научни книги, както и на проза и есеистика. На български е издаден том, съдържащ романа му „Гражданинът Монте Кристо“ и сборника с разкази „Игри различни“ (прев. Анжелина Пенчева, изд. „Панорама“, 2000), както и романовата му тетралогия „Грядущият“ (прев. Маргарита Симеонова, изд. „Стигмати“, 2010). Публикуваното тук есе е от сборника „Обувките на Масарик“ (1993), който предстои да бъде издаден у нас от изд. „Ерго“.
[1] Ян Колар (1793–1852) – поет, езиковед и историк, една от най-ярките личности, свързани с чешкото и словашкото Възраждане, пламенен застъпник на идеята за славянската взаимност, намерила художествен израз в поемата му „Дъщерята на Славия“ (1824). – Б. пр.
[2] Франтишек Палацки (1798–1876) – чешки историк, политик и публицист. Автор на петтомната „История на чешкия народ в Чехия и в Моравия“ (1836–1876), положила основите на модерната чешка историография. – Б. пр.
[3] Франтишек Яромир Рубеш (1814–1853) – чешки поет и прозаик, автор на много популярни за времето си хуморески, патриотични песни и декламации. – Б. пр.
[4] Антонин Ярослав Въртятко (1815–1892) – чешки писател и литературен историк. Автор на първия чешки превод на Аристотеловите „Kатегории“. – Б. пр.
[5] Фридрих Людвиг Ян (1778–1852) – немски педагог, основател на първото немско физкултурно дружество (Deutscher Turnverband), според когото физкултурната дейност трябва да е манифест на обединението на немците. – Б. пр.
[6] Рихард фон Вайцзекер (1920–2015) – немски политик, президент на Федерална република Германия в периода 1984–1994. – Б. пр.
