Душан Митана
Фотография: Даниел Хевиер
През 1398 г. в пражкия университет[1] чехът Ян Хус изнасял лекции върху учението на Уиклиф[2]. Неговите убеждения не само се разпространили бързо сред образованите чехи, но предизвикали огромен ентусиазъм и сред народа. В периода 1414–1415 г. в Констанц заседавал Вселенски църковен събор, чиято цел била да сложи край на големия разкол[3]. Съборът поканил Хус, императорът[4] му обещал безопасен престой, но Ян бил пленен, осъден като еретик и изгорен. Това деяние не само не се харесало на чешкия народ, а тъкмо обратното. Хуситите в Чехия въстанали. Хуситските войни, първите в поредицата религиозни войни, разтърсили римокатолическото християнство. Срещу въстанието на чехите папа Мартин V, избран в Констанц за глава на обединената църква, обявил кръстоносен поход и – представете си – доблестният малък народ оказал отпор на пет кръстоносни похода, нито един от които не бил успешен. През XV в. Църквата хвърлила срещу Чехия всичката скитаща разбойническа паплач от цяла Европа така, както през XIII в. пък била пратена срещу валденсите[5]. Но за разлика от валденсите чехите вярвали във въоръжената съпротива. Кръстоносците се разбягвали от бойното поле под грохота на въоръжените каруци и далечното песнопение на хуситската армия.
Дори прапрапрапрадядото на Душан Митана се изненадал от битката при Домажлице[6]. Много години преди това славно поражение, в края на юли 1427 г. по западната граница на Чешкото кралство се струпала армията на Фридрих от династията на Хохенцолерн, курфюрст на Бранденбург, за да смаже хуситското движение. Войските се срещнали на 02.08.1427 г. при Тахов. Армията на кръстоносците претърпяла поражение. Когато трябвало отново да влязат в боя, станало ясно, че повечето конници и пехотинци избягали през нощта, а друга част паднала в плен на хуситите. Някои побягнали на изток – към Унгария. Преминали унгарските планини, както по онова време се наричали земите между реките Морава и Вах, и изгладнели, преситени от лишения и мъки, се заселили в Лесковската долина. За по-сигурно – в планинските колиби. А тези земи, също както Бошаца и Долне Сърние, принадлежали на Бецковските господари. Тези пък господари ги приели и решили да им дадат земя. Когато се представяли на иконома, който вписвал имената на пришълците, те не разбирали и думичка от въпросите му. Рицарят Адам, който се влюбил в словашката колибарка Анна, рекъл на немски: „Adam mit Anna“. Адам с Анна! Икономът записал така, както чул: АДАМ МИТАНА. Така се появило името Митана. То вече е на почти 600 години. До ден днешен се предава, че родът на Митана произхожда от единия клон на Бранденбургите (Браниборите). В Лесковската и Бошацката долина хората ги наричат „Брандзибури“.
Сто години те секли гори, култивирали пасбища, отглеждали крави и овце, любили се, понякога се и посбивали, най-вече заради потомството в семейството, когато не можели да се разберат дали детето да бъде кръстено като католик или като протестант, в крайна сметка обаче винаги се споразумявали: синовете били протестанти, дъщерите – католички.
На 29 август 1526 г. в полята недалеч от южноунгарския град Мохач се разиграла кървава битка, която решила съдбините на страната. Турците начело със султан Сюлейман победили унгарските войски и на бойното поле оставили костите си представителите на църковната и светската олигархия, стотици благородници и половината войска. В бягство загинал не само младият 20-годишен крал, но и почти целият елит на унгарската аристокрация. Със смъртта на Людовит II[7] приключило управлението на Ягелоните в Унгария. Към овакантения унгарски престол започнал да предявява претенциите си Ян Заполски, най-богатият и могъщ аристократ в страната, а пък претенциите на Фердинанд I Хабсбургски се основавали на династичните и наследствените договори. Борбата за унгарската корона, която разделила унгарската аристокрация на два враждуващи лагера, прераснала през 1527 г. в пагубна гражданска война. Унгария, част от която тогава била и Словакия, се озовала в критична ситуация. Турците настъпвали неудържимо към Средна Европа и превзели цялата сегашна Унгария. Към военното и политическото разложение в страната се прибавили и религиозните размирици. В хаоса бързо се разпространявало протестантството.
На 29 август 1646 г., 120 години след битката при Мохач, се родил крепостният селянин Юрай Митана; пак на този ден с внезапна среднощна конна атака няколкостотин турци нападнали селото – това изненадало спящия нощен пазач на кулата, но за щастие, и за разлика от стражата на църковната кула, местните гъски се събудили, започнали да крякат във всички дворове, хората се изплашили от необичайния шум посред нощ, наскачали от леглата и добре направили. Ако не били гъските, чието крякане стигнало чак до колибите, семейство Митана нямало да спаси клетия си живот. Огорчените и разочаровани турци успели да убият само двама лесковчани и няколко императорски войници, както и да изнасилят няколко местни жени.
Юрай се родил благодарение на самообладанието на своята майка, която от страх пред турците се скрила в пещта за печене на хляб. Станало така, че Юрай съзрял светлината на света в тъмната пещ, наситена с уханието на пресен хляб, в топлата пепелчица, която не го изгорила, но май все пак още тлеели някакви нажежени въгленчета, защото след няколко дни родителите му забелязали, че на предмишницата на дясната ръка има жигосан белег във формата на полумесец. Или пък било извит меч – ятаган? Според бабата-акушерка, която, въпреки протестния му плач, го измъкнала заедно с майка му от пещта и прерязала пъпната връв, мястото на раждането му било добра поличба: семейството му никога нямало да търпи лишения, винаги щяло да има достатъчно, за да оцелее. „Глупачето ми – говорела му утешително бабата. – Трябва да се смееш и да ми благодариш, че те освободих за божията светлина от тъмния затвор, а ти плачеш. Не бой се, ще ти бъде добре сред нас.“ Юрай спрял да протестира и сторил това, което смятал в този момент за разумно: затворил очи и заспал дълбоко. Не му се щяло точно тогава да разсъждава дали светът ще бъде за него долина на сълзите или рай – може би веднъж ще е едното, друг път другото.
Бащата на Юрай, Адам III отдавна бил забравил лесковските колиби, както и че е потомък на немски рицар кръстоносец, и той, в чиито жили течала кръвта на католическите Бранденбурги, учел децата си на немски с четене на Лутеровата Библия.
Докато Юрай бил дете и после възмъжавал, ситуацията на територията на Унгария била стабилизирана. Турците си вършели своето – опустошавали села, изгаряли къщи, изнасилвали унгарките, а младите левенти взимали в плен за превъзпитаване.
Когато Юрай Митана станал на двадесет години, на 29 август 1666 г. му се родил син, когото нарекъл на Мартин Лутер – Лутер. Когато разбрал, че младшият е наследил от него родилното петно във формата на полумесец, т.е. ятаган върху предмишницата на дясната ръка, а пък жена му, докато го къпела в бурето за сливите, открила на гърба под лявата му лопатка кафявочервена брадавица във формата на бесилка, Юрай неспокойно се почесал по брадата, цъкнал въшка между ноктите си и замислено рекъл:
– Това е поличба. Или ще стане палач, или ще го обесят. Господ Бог да ни е на помощ.
– Кой обаче? – попитала жена му. – Евангелическият или католическият?
– А може би никога няма да умре – замърморил си Юрай под мустак. – Като онзи Ахасфер.
Той мъгляво си спомнял поученията от лутеранската Библия за цар Ахасфер и Естер, макар да объркал библейския Ахасфер с Ахасфер – скитника евреин от средновековните легенди.
Докато унгарските католици, калвинисти и евангелици се млатели помежду си където заварят, турците продължавали спокойно да си вършат своето: убивали, опустошавали, палели, колели наред. Унгарските велможи от време на време им помагали, но за това после. Унгарците се страхували от германизация, словаците – от поунгарчване.
И Юрай Митана се сражавал дълги години заедно с останалите крепостни срещу мохамеданския враг, до момента, когато триста и петдесет героични защитници паднали под турските извити саби под стените на Тренчинската крепост. След отблъскването на първата атака жупанът Илешази и кметът Шилвай издали заповед всички освен тренчанците да се връщат да бранят родните си села. Юрай Митана вървял гладен и опърпан към дома. Навсякъде виждал къщи, изгорени до основи, мъртви, отчаянието и плача на останалите живи, които успели да се изпокрият в бърлоги и дупки високо в планините. На мнозина и това не помогнало – специално обучени кучета-копои ги надушвали и те не успявали да избегнат участта си. Със свито сърце бързал Юрай към мястото, където стояла къщичката му. От нея останало черно пепелище, на което гарвани глозгали мъртвите тела. С надежда търсел телата на жена си и сина си. Жена си открил у съседите, срещу които турците не успели дори да гръмнат. Здрава и зряла като дъхава кайсия. Кърмела близо двегодишна дъщеричка, която виждал за първи път в живота си. Когато обаче разбрал, че турците отвели сина му Лутер в плен, нозете му се подкосили, паднал на колене, заудрял главата си в земята и отчаяно застенал: „Боже, ако те има на небето, как можа да допуснеш такова нещо!“.
В пристъп на ревност възненавидял и проклел жена си, защото от пръв поглед било ясно, че баща на дъщеричката ще да е проклет турски поганец. За щастие не изгубил напълно ума си – та нали много добре познавал своите съселяни от мъжки пол, които бягали от турците към близките горски гъсталаци и оставяли жените да бранят с телата си Унгария и Словакия – оставил ги живи. Жена си и доведената си дъщеричка! Мнозина съселяни, крепостни като него, му се чудели, подигравали му се, но след това, което преживял във войната с турците, Юрай имал чувството, че самият той е заченал момиченцето, макар че не присъствал.
– Боже, как можа…
– Не богохулствай, човече, не богохулствай! – едно старче от съседите му помогнало да се изправи на крака и за да го ободри, казало: И нашия Палко го отвлякоха, молим се за тях и за техните палачи.
И както течали дните, изглеждало, че гневът на Юрай е умрял заедно с душата му: по цели дни само седял на земята и гледал в една точка.
– Побъркал се е – шепнели оцелелите в Лесковец.
Докато един ден не дошъл вкъщи господарят с вестта, че в Тренчин отново събират войска срещу турците, които били обсадили Нове Замки[8] и Комарно[9].
– Е, аз ще ида да изпълня дълга си – изправил се крепостникът Митана и със стъклен поглед, втренчен някъде в неизвестното, излязъл през вратата.
– Върви, синко, върви, сечи ги, коли, да не дръзнат повече да влязат в земята ни – окуражавал го господарят.
Няма по-добър слуга от този, който служи по убеждение. Единствено човек, който сам гори, може да запали другите. Юрай горял, вътрешен огън го изгарял от години, изсмукал му почти цялата душа. Копнеел да унищожи тези, които посегнали на сина му. Той живеел със съпругата и дъщеричката в съборетина, която слепил от глина и от дървени пънове, и всяка нощ наказвал жена си с любене по няколко пъти – противно на всякакви християнски правила, начини и пози. Всички съседки ѝ завиждали, когато чували как започва да вие от удоволствие и се отвърнали от мъжете си, които лека-полека, но сигурно започнали да ненавиждат Юрай. Докато един ден изпили толкова сливовица, че разумът им съвсем се размътил и се заклели да го изтрият от лицето на земята, само да измислят как да го направят, та негова светлост да не ги разкрие, защото да убият им се щяло, ама да си плащат за това нямали намерение.
Юрай отишъл да воюва срещу турците и никога не разбрал, че така спасил живота си. Не научил и радостната вест, че съпругата му след неговите набези забременяла, родила син и се радвала как Юрай ще ликува, когато се върне от тази безкрайна война с турците, и разбере, че вместо Лутер, когото турците отвлекли, господ Бог му дарил момчето Елиаш, продължителя на рода Митана.
Той бил сред най-доблестните войници. Увличал в боя и останалите си другари. Било му все едно дали ще го ранят, искал да умре и да отиде при своя най-скъп син Лутер. Съжалил, че едно време проклел съпругата си и доведената си дъщеричка, разкайвал се, простил и копнеел за смъртта. Колкото повече я желаел, толкова повече му се изплъзвала. Сякаш се страхувала да се срещне с него лице в лице, макар навсякъде наоколо да сеела семената на унищожението и насилието. Кой ще каже с точност колко пъти я призовавал, богохулствал, провокирал: „Ела и ме прибери вече, курво, колко пъти трябва да те повикам, да си разчистим сметките …“. Тя дошла, но само промърморила: „Още не е дошъл редът ти. Нямаш късмет“.
Комендантът на тренчинската крепост го повикал веднъж при себе си: „Чуй добре какво ще ти кажа, войнико Митана. Доблестно се сражава, чудесно сече главите на поганските псета. Искам да ти помогна, познавам съдбата ти. В Тренчин имат нужда от мъж като теб – мъж, който има рана в сърцето си и горчилка в душата си. Гладен никога няма да останеш, нито пък жаден. Вино и хляб ще имаш всеки ден. За добрата работа господарите ще те възнаградят. Трябва им помощник на палача. Това е работа като за теб създадена. Съгласен ли си?“.
Юрай Митана не се колебал дълго. Кимнал. Цанил се при майстора палач в Тренчин.
Мястото за екзекуции било точно под крепостните стени на Матуш Чак Тренчински[10]. Осъдените ги обесвали, обезглавявали, налагали с тояги, разтягали на колело, разкъсвали на четири, изгаряли вещиците, изучавал той изкуството на мъченията.
Когато умрял старият палач, Юрай Митана станал негов наследник. Дали му и помощник – от Прешов. Работно място му станала подземната тъмница. Иззад дебелите стени не се чували виковете и стоновете на измъчваните.
Мъченията се превърнали в негов катадневен занаят. Преди мъчението винаги страшно го заболявала главата. След това обаче напрежението отслабвало и чувствал голяма умора.
С никого не разговарял и никъде не ходел. Отговарял само когато господарите го питали. Всяка вечер се оглеждал в огледалото. Разговарял с мъжа срещу себе си – гледало го някакво странно лице: кървясали очи, коса като слама, дълбоки бръчки – ненавиждал го.
Минали няколко години и турската войска отново палела, пленявала, избивала всичко, което попаднело под ятаганите ѝ.
Отряд от петдесетина турци стигнал чак до Тренчин. Защитниците отбили атаката и пленили повечето турци. Комендантът на града решил да екзекутират за назидание десет турци начело с водача им.
Екзекуцията чрез обезглавяване трябвало да се състои веднага.
Той бил млад мъж, почти момче, и палачът Юрай Митана започнал да се колебае. Вече бил видял и причинил много човешко страдание, бил видял и много кръв да се лее, но изведнъж му дожаляло за момъка. Задължението си обаче трябвало да изпълни. В крайна сметка кой съжалил съпругата му, която изнасилили, и сина му Лутер? И все пак се поколебал. Помолил помощника си да го направи вместо него. Помощникът отказал и Юрай замахнал с меча.
Главата паднала в коша.
Когато помощникът отнасял тялото на момъка при останалите обезглавени тела, забелязал, че под лявата мишница има жигосан знак на еничарски войник.
– Беше еничар – казал той.
– Какво? Еничар?
Изведнъж Юрай бил обхванат от притеснителното чувство, че нещо не е наред.
– Съблечи го! – заповядал той на помощника си с неопределено предчувствие. Върху предмишницата на дясната ръка открили родилно петно във формата на полумесец, а под лявата лопатка – брадавица във формата на бесилка. Юрай изревал отчаяно, паднал на колене и плачейки, целувал екзекутирания си син.
Оттогава с никого не разговарял и никъде не ходел. Отговарял само когато господарите го попитали нещо.
Всяка вечер се оглеждал в огледалото. Разговарял с мъжа срещу себе си – гледало го някакво странно лице: кървясали очи, коса като слама, дълбоки бръчки – ненавиждал го.
Трябва да го убия, решил той една нощ и прехвърлил въжето с примката през рамката на бесилката.
Превод от словашки: ДИАНА ИВАНОВА
Преводът е направен по: Mitana, Dušan. Nezvestný. Levice: KK Bagala, 2019, 13-23.
Душан Митана (1946-2019) е словашки поет, прозаик, есеист и сценарист, възприеман като една от основополагащите фигури на словашкия постмодернизъм. Прозата на Митана представлява типичен пример за житейско и творческо несъгласие с официалната литературна политика през 60-те години в тогавашна Чехословакия.
Още дебютният му сборник с разкази „Кучешки дни“ (Psie dni, 1970) го заявява като автор с интерес към тайнственото, ирационалното, абсурдното в човешкия живот, което остава и трайна черта на следващото му творчество, включително на публикувания в този брой текст. Произведенията му често са сравнявани с Борхес, Маркес и Кортасар – авторите, които оказват съществено влияние върху прозата му. След политическите промени през 1989 г. Душан Митана е сред най-високо ценените и уважавани словашки писатели. За изключителните си заслуги за развитието на словашката култура и литература е награден с най-високото държавно отличие на Словакия – орден „Людовит Щур” I степен.
Той е и сред предпочитаните за превод словашки автори на Балканите. На български език са издадени негови избрани разкази от сборниците „Кучешки дни“ и „Покер по словашки“ (Slovenský poker, 1993) под заглавие „Летни игри или покер по словашки“ (2003).
Публикуваният в този брой текст е от последната книга на автора – „Непознатият“ (Nezvestný, 2019), която събира негови интервюта и непубликувани текстове.
[1] Карловият университет в Прага, открит през 1348 г. Университетът е едно от най-старите висши учебни заведения в Европа. – Б. пр.
[2] Джон Уиклиф (1330–1384) – английски теолог, философ и църковен деятел, остро критикувал папството и църквата и повлиял съществено върху убежденията на Ян Хус. – Б. пр.
[3] Т.нар. Папска схизма (1378–1417), по време на която имало едновременно двама папи, а от 1409 г. – трима. Големият разкол е преодолян с решенията на Вселенския църковен събор (1414–1418 г.), свикан в немския град Констанц. – Б. пр.
[4] Сигизмунд Люксембурски (1368–1437) – император на Свещената Римска империя. – Бел. прев.
[5] Протестантска реформирана църква, възникнала през Средновековието в Южна Франция, от която произлизат хугенотите. – Б. пр.
[6] Град в Чехия, край който през 1431 г. кръстоносците от Петия поход срещу хуситите се разбягват, чувайки грохота от маршируващата и пееща хуситски хорали войска. – Б. пр.
[7] Лайош II Ягелонски или Лудвиг II Ягело (1516–1526), крал на Бохемия, Унгария и Хърватия, син на Владислав II Ягелонски. Загива в битката при Мохач. – Б. пр.
[8] Нове Замки – град в Югозападна Словакия на брега на река Нитра. – Б. пр.
[9] Комарно – град в Южна Словакия, край който се сливат реките Дунав и Вах. – Б. пр.
[10] Матуш Чак Тренчински (ок. 1260–1321) – унгарски аристократ и пълководец, най-могъщият владетел за времето си в земите на днешна западна и средна Словакия. Бил известен с прозвището „Господаря на Вах и Татрите“. – Б. пр.
