Среща след шестстотин петдесет и шест години

Популярни статии

Ян Рихлик

бр.37/2020

Вишеград – трийсет години по-късно

 През 1991 г. работех на хонорар като коментатор на седмичника „Форум“, издаван от Координационния център на Гражданския форум от 1990 г. По тази причина станах, заедно с още няколко журналисти, част от чехословашката делегация, съпровождаща президента Вацлав Хавел на срещата в Будапеща между представителите на Чехословакия, Полша и Унгария. Тържественото подписване на общата декларация се състоя в замъка Вишеград над река Дунав. Идеята то да се извърши точно на това място беше на Хавел, който като драматург имаше чувството за театрални ефекти – повод беше фактът, че през 1335 г. във Вишеград се срещат чешкият, полският и унгарският крал, за да преговарят за взаимно сътрудничество и уреждане на отношенията в Средна Европа.

Фотография: Георги Папакочев. Президентите Вацлав Хавел и Петър Стоянов, Прага, 1997, от изложбата „Лица от моята Прага“.

След връщането си написах кратък репортаж, озаглавен „Среща след шестстотин петдесет и шест години“ („Форум“, бр. 9 от 1991 г., с. 4), в който споделих впечатленията си от преговорите. Сега, когато отново го прочетох след почти трийсет години, мога със задоволство да констатирам, че не бих променил нещо съществено от онова, което съм написал тогава. Разбира се, днес сме свидетели на редица промени, за каквито през февруари 1991 г. не можеше и да се предполага – никой по онова време не знаеше, че на Чехословакия й остават по-малко от две години живот, че тя ще се раздели на две държави, в резултат на което вишеградската тройка ще се превърне във вишеградска четворка. Само по себе си това не беше пречка за по-нататъшното сътрудничество, но възможностите за взаимна подкрепа при интеграцията в европейските структури се усложниха. Компликациите идваха преди всичко от режима на Владимир Мечиар и неговата партия Движение за демократична Словакия (ДЗДС). Политиката на Мечиар, съпровождана от приватизационни скандали и дори от терористични акции, доведе до това, че Словакия не беше поканена през 1999 г. в НАТО заедно с останалите членове на Вишеградската група, а беше застрашено и влизането й в ЕС. За щастие, в резултат от позитивната реакция на словашкото общество на изборите през 1998 г. ДЗДС, въпреки че получи най-много гласове, не можа да състави самостоятелно правителство, тъй като никоя политическа партия не пожела да влезе с него в следизборна коалиция. По този начин Мечиар беше изтласкан в опозиция и Словакия много бързо успя да догони своите партньори в преговорите за влизане в ЕС.

Всъщност и в Чехия развитието на нещата не беше такова, каквото си го представяха чешките политици, подписали през февруари 1991 г. Вишеградската декларация. Правителството на Гражданската демократична партия (ГДП), водено от Вацлав Клаус, мегаломански смяташе Чешката република за отличник на Източна Европа, който няма нужда от никого. Клаус положи сериозни усилия да превърне Вишеградската група просто в Централноевропейско споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА) без никакви политически амбиции. Като евроскептик Клаус не харесваше много и Европейския съюз. За късмет обаче нещата се развиха положително – през 2004 г. всички страни от Вишеградската група бяха приети заедно в ЕС, а през същата година и Словакия беше приета в НАТО. В крайна сметка на 22 декември 2007 г. и четирите страни влязоха заедно в Шенгенското пространство, осигуряващо липса на граничен контрол.

На практика основните цели на Вишеградската декларация са изпълнени – и четирите страни са интегрирани в европейските и евроатлантическите структури. Аз обаче съм дълбоко убеден, че сътрудничеството между тях продължава да има смисъл и за в бъдеще. Всички ние сме имали през вековете еднакво или близко по своята същност развитие и затова и днес онова, което ни сближава, е много повече от онова, което ни раздалечава.

                                                                                          Ян Рихлик

В петък, 15 февруари 1991 г., след състоялите се преговори в будапещенския парламент президентите Вацлав Хавел, Арпад Гьонц и Лех Валенса се срещнаха на същото онова място, където е имало подобно събитие през 1335 г. Вярно е, че не присъстваха князе, архиепископи и аристократи от отделните страни, но затова пък си дадоха среща техните премиери (нещо повече, унгарският министър-председател Йожеф Антал дори водеше тяхната делегация вместо президента Гьонц), както и тълпа журналисти и публицисти, сред които и моя милост. Под съпровода на облечени в исторически костюми от XIV век тръбачи президентите и премиерите подписаха цветиста, но иначе доста мъглява декларация за сътрудничество, след което положиха венци пред паметната плоча в чест на срещата на тримата крале преди шестстотин петдесет и шест години. Последва пресконференция, чиято организация (както впрочем и други неща, свързани с журналистическата дейност) явно не беше по силите на унгарското външно министерство. Полицията ни накара да паркираме микробуса си на сравнително отдалечен паркинг, а когато най-сетне се добрахме до хотела, охраната отказа да ни пусне в залата. Та, ако го нямаше на място говорителя на федералното ни министерство на външните работи г-н Егон Лански (комуто бих искал тук да благодаря), пресконференцията щеше да мине като едното нищо без участието на чехословашките журналисти. В тази връзка колегата от вестник „Лидове новини“ се произнесе, че ако сътрудничеството ни с Унгария е като тази конференция, по-добре да прекратяваме нещата, докато е време.

Но да оставим настрана организационните проблеми и да се опитаме да отговорим на въпроса дали декларацията от Вишеград, подписана преди това в Будапеща от премиера Антал и президентите Хавел и Валенса, наистина открива ново поле за сътрудничество между трите държави и най-вече нова ера на територията между хребетите на Карпатите и Дунавската низина. През 1335 г. несъмнено е било точно така и неслучайно известният чешки възрожденски историк Франтишек Палацки заключава, че „сключеният по онова време договор бил по-късно често нарушаван, но при следващото помирение винаги се стигало отново до неговите основни положения“. През 1991 г. Чехословакия, Полша и Унгария се споразумяха да си сътрудничат по пътя към интеграцията си в европейската общност, в която обаче всяка държава трябва да бъде приета самостоятелно. Преговорите преминаваха сравнително гладко, тъй като всичко беше практически договорено предварително, а спорните точки бяха просто извадени от дневния ред. Не се преговаряше например за Габчиково-Надьмарош[1] (виждащо се впрочем от Вишеград като на длан), нито за безмитни зони, а що се отнася до чехословашко-полската граница, установена според решението на Централния комитет на Чехословашката комунистическа партия от м. декември 1981 г., би трябвало от 1 март да бъдат възстановени индивидуалните трансгранични отношения, като нашата страна предложи и нов безвизов режим, за който обаче тепърва ще се водят преговори.

В областта на международните отношения беше постигнато единодушие по всички въпроси като войната в Персийския залив, саморазпускането на Варшавския договор и СИВ и отношението към балтийските държави, при това Чехословакия и Унгария се ангажираха да подкрепят влизането на Полша в Централноевропейската инициатива (ЦЕИ). Въпросът е обаче какво ще се случи, когато наесен пилците почнат да се броят и се навлезе в същността на нещата – Чехословакия например смята да открие свое представителство в Литва и литовско в Прага, докато Унгария е само за парламентарни връзки, а да не говорим за Полша, където правителството е още по-въздържано, явно заради неясния статут на полското малцинство в бъдещата самостоятелна Литва.

Президентът Валенса обърна внимание в своята реч, че комунистите много говореха за приятелство, но го разбираха само помежду си, докато между народите се изграждаха бариери. И настина, будапещенската декларация, освен че се обявява за изграждане на обща инфраструктура, изрично подчертава необходимостта от създаването на условия за ненарушимо сътрудничество между гражданите, църквите и обществените институции, като отделните държави са длъжни да предприемат мерки за развитието на националните малцинства на техните територии (между другото, седмица по-рано в Будапеща преговаряше словашка правителствена делегация за словашкото малцинство в Унгария и унгарското в Словакия, като и двете страни изразиха задоволство). Същевременно обаче свободните отношения между граждани и институции, също както и защитата на малцинствата, в Западна Европа се приемат като подразбиращи се и затова по принцип не се заявяват в декларации. Западните коментатори изглежда надцениха случващото се в Подунавието, след като започнаха да говорят за своеобразен източен Бенелюкс, докато един полски журналист го оцени доста по-трезво като „дипломатически туризъм“.

Истината явно е някъде по средата. Несъмнено много общи неща свързват Чехословакия, Полша и Унгария. Словашката история например е до голяма степен част от унгарската политическа история. Социалният състав на съсловната унгарска държава и на съсловна Полша са доста подобни – и в двете страни е голям броят на нисшата аристокрация. Може би затова в Полша се казва, че полякът и унгарецът са братовчеди, а в Унгария – дори, че са братя. Езиковата близост между чешкия, словашкия и полския език също играе ролята на интеграционен фактор. Несъмнено е също така, че трите страни имат и в по-широка времева перспектива много общи интереси. Би било обаче грешка тези факти да се абсолютизират. Чехите, словаците, поляците и унгарците имат различно историческо и културно развитие и културните им различия – днес често смятани за несъществени – вероятно ще пречат на по-тясната интеграция. Именно затова всички, подписали декларацията, подчертаха изрично, че не става дума за изграждането на някакъв нов блок или на някаква дунавска конфедерация. От друга страна обаче триъгълникът Варшава – Прага – Будапеща изглежда явно затворен и това веднага беше констатирано с неудоволствие от Румъния, чийто специален пратеник пристигна в Будапеща, декларирайки също интерес за сътрудничество.

Вън от всяко съмнение е, че сътрудничеството между чехи, словаци, поляци и унгарци има бъдеще, но пътят към него ще бъде труден и дълъг.

Превод от чешки: ВЛАДИМИР ПЕНЧЕВ

 Jan Rychlík, Setkání po šesti stech padesáti šesti letech, Fórum, 9 / 1991, s. 4.

 Ян Рихлик (1954) е чешки историк, етнолог и българист. Редовен професор по съвременна чешка и словашка история в Карловия университет в Прага и извънреден професор по съвременна чешка и световна история в Техническия университет в гр. Либерец. Почетен доктор на Софийския университет. Занимава се с история на Централна Европа и Балканите и с проблеми на формирането на нациите. Автор на множество книги, сред които издадената в Чехия „История на България“ (2000) и публикуваната у нас „История на Чехия“ (2010, съвм. с Вл. Пенчев).

 [1] Става дума за съвместно хидротехническо съоръжение, разположено на Дунав, решението за чието изграждане е от 1977 г. Още от 80-те години на миналия век обаче започват силни протести на унгарски еколози, довели до стопирането, а след разделянето на Чехословакия – и до прекратяването на проекта от унгарска страна. В резултат е завършена само словашката част – Габчиково, като руслото на реката практически е пренесено на словашка територия. Това довежда до съдебен процес между двете държави в Международния съд на ООН, който постановява през 1997 г., че Унгария изцяло е нарушила договореностите. И до днес проектът не е завършен от унгарска страна. – Бел. прев.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img