Изкуството на препрочитането

бр.39/2020

1. В бележките си към „Мемоарите на Адриан“ Юрсенар пише: „С един крак в науката, с другия – в магията, или по-точно и без метафора – в онази „магия по симпатичен път“, която се състои в мислено пренасяне в нечия същност“. Ако имате възможност да се пренесете и пресъздадете Юрсенар, какво би означавало това – с какво най-напред свързвате нейната фигура? Как се отнасяме към наследството на Юрсенар днес? 

2. Иска ми се да поговорим за изкуството на препрочитането. Можете ли да разкажете малко повече за опита си при (повторното) четене на Юрсенар, кога, как, през какъв отрязък от време се случва и кое ви кара да се завръщате към четенето или мисленето върху нейното творчество?

3. Поводът да си поговорим за Юрсенар е навършването на 40 години от приемането й във Френската академия. На фона на много силни женски гласове като Натали Сарот, Маргьорит Дюрас, Симон дьо Бовоар, защо Маргьорит Юрсенар в крайна сметка успява? Върху какво се полага онзи подходящ момент, кайросът, който пробива мъжкия ред и отваря една нова страница в историята на Френската академия? 

Въпросите зададе: Франческа Земярска

Миглена Николчина

1. Това, което поразява у Юрсенар, е плътното срастване на авторката в персонажите є: тя създава по този начин масиви от вътрешно изваян живот, който трансформира езика в тежка и в някакъв смисъл сляпа материалност. Сякаш липсва външен хоризонт. Авторката е пренаредена в ДНК-то на героите си. Поради това тя по-скоро не съществува. Т.е. бих могла да се пренеса в персонажите й, които са толкова мощни, че могат да изместят съперничещи си с тях пресътворявания (на Адриан, на Зенон като представителен за една неспокойна епоха, на Сафо…), но не и в самата Юрсенар, която ми се вижда изцяло запълнена с въображаеми съществувания, без свое. Алхимическа трансмутация. Въпреки биографичните подробности, спомените, интервютата и т.н. В това отношение тя ми се вижда пълна противоположност на Маргьорит Дюрас, чието творчество е поредица от метемпсихози на собствената є меланхолия.
2. Препрочитането на Юрсенар не ми се струва да е нещо, към което човек може да пристъпи непредпазливо и лекомислено. Това е поради усещането, че потъваш в черна дупка, от която няма вече да можеш да излезеш. Дори бих казала, че рядко – да не кажа никога – съм имала с други автори това чувство, че в световете им съм оставила парчета месо. Така че тя не е сред писателите, които препрочитам често, но не е и сред тези, преживяното от които може лесно да се забрави.
3. Ще го кажа малко брутално: първата жена във Френската академия е жена, която отказва да бъде жена и непрестанно живее мъжки съществувания чрез писането си. Това не е лошо, изкуство, което е забравило как да се превъплъщава, е забравило, че е изкуство. И все пак тази нейна неженскост или антиженскост – чийто кайрос е да бъде в разрез с епохата си като епоха на втората вълна на феминизма и на „женското писане“ – е според мене тайната на нейния пробив.

Юлиан Жилиев

1. Мисля, че една от авторките на биографична книга за Юрсенар – Мишел Сард, се беше опитала под формата на диалог с Маргьорит да се пренесе в детството є и да заговори от нейно име. Звучеше правдоподобно, но между момичето и писателката със същото име нямаше много общо освен онези факти, след удостоверяването на които съответните служби издават паспорт. Друга известна нейна биографка, като че ли имаше по-голям успех с книгата си Marguerite Yourcenar. Invention d’unе vie, обявена като „неиздаденият роман на Маргьорит Юрсенар, който Жозиан Савиньо написа“. В това определение прозира и нещо комично, продиктувано от опита да се пренесеш в нечия „същност“, като я изобретиш. Какъвто очевидно не е случаят на Юрсенар с Адриан. А след първоначалното любопитство читателите сигурно са се убедили, че магията, за която става дума, не е в живота на Юрсенар, а в писането є. Затова съм далеч от идеята да пресъздавам писателска фигура като нейната, но си спомням, че неин близък литератор, подчертавайки добротата є, я беше сравнил с дъб. И в този образ има нещо много по-естествено и благородно от обичайните суперлативи за писателката. Що се отнася до литературното є наследство, не минава година без научни конференции върху него във Франция, някъде из Европа или другаде по света. Може да се каже, че и у нас интересът към произведенията є е голям, но смиреното отсъствие на коментари превръща четенето є по-скоро в домашна аскеза и университетско тайнство.
2. Когато започнах превода на първите две части от „Лабиринтът на света“, препрочитането така или иначе стана необходимост. Към излезлите вече преводи на Нели Захариева, Красимир Мирчев и Мария Георгиева постепенно се добавиха и тези на Невена Дикранян, Валентина Бояджиева и отново на Мария Георгиева. В продължение на няколко години имах чувството, че всички издателства се надпреварват да издават и преиздават Юрсенар, а и в библиотеката на Френския институт чакаха още толкова книги от нея и за нея. Така че прочитането и препрочитането тук някъде се сляха в безкрайната „юрсенариана“ още преди появата на интернет и специализираните общества, сайтове и архиви, съхраняващи и умножаващи знанието за Юрсенар. Да си призная, в подходящ отрязък от следващия живот непременно ще отделя повече време на няколко задължителни за препрочитане нейни заглавия. Тук само ще добавя, че появилият се в ЛВ превод на поемата „Антиной“ на Фернанду Песоа не ще да е без никаква връзка с писмото на Georges Mitzkov от 1961 г. до Юрсенар, запазено в архива є, съхраняван в библиотеката на Харвардския университет.
3. Всъщност не Юрсенар успява, а Френската академия успява – благодарение най-вече на кампанията на Жан д’Ормесон – да приеме жена сред четиридесетте след няколко предишни неподкрепени кандидатури или откази. Струва ми се, че в кореспонденцията є с Д’Ормесон беше това нейно писмо, в което недвусмислено даваше да се разбере да не очакват, че тя, Маргьорит Юрсенар, ще „кандидатства“ за каквото и да било. Разбира се, имала е противници, дори един от тях казал: „Ако приемем жена, накрая ще приемем и негър“. А доколкото знам, споменатите силни женски гласове са се отнасяли с почти неприкрито презрение към тази крайно консервативна институция, в което презрение са имали и не по-малко славни предшественици като Стендал, Флобер или Жид. С други думи, можем да честваме 40 години от преодоляването на (още) един тежък академичен предразсъдък. След Юрсенар още девет жени са приети, но пък малко повече са неприетите…

Боряна Кацарска

1. Подобна възможност – в смисъл на можене – предполага изключителен талант и характер, дълбок интелект и много интензивен житейски опит. Разбира се и начетеност от, боя се, изчезващ вид. Когато Юрсенар се връща към работата си върху книга за император Адриан, си дава сметка, че всъщност е чела, в оригинал, почти цялата литература и философия, които императорът би могъл да е познавал. Та ако някой се реши на пренос, за какъвто питате, би било добре да има всичко това предвид. Що се отнася до отношението към наследството є – мога да говоря само в единствено число, като читател.
2. За горното отношение става дума. Възможно е интересът Ви към Юрсенар да се дължи, поне донякъде, на един разговор с мен в „Литературен вестник“. „Мемоарите на Адриан“ са все така любимо мое четиво. Вероятно това е и книгата, която съм подарявала най-много. Препрочитам Юрсенар, когато изпитвам недостиг на качество и интелектуална честност в литературата (и не само), т.е. става въпрос за субективно време, не за календарна периодичност. Кое ме кара да се връщам? Очевидно е.
3. Не мисля, че самата Юрсенар – Маргьорит Антоанет Жан Мари Гизлен Кленеверк дьо Креанкур – би била доволна от свързването на избора є (предимно) с нейния пол. Нека цитирам: „жените, които казват „мъжете“ и мъжете, които казват „жените“… ме изпълват с огромна досада подобно на всички, които повтарят конвенционални формули“. В същия разговор (от книга, която излиза малко преди Юрсенар да стане академик и която самата тя не одобрява) тя се самоцитира с думите на Адриан, че когато един мъж пише или прави изчисления, той вече не принадлежи на своя пол и че дори излиза от рамките на човешкото. И добавя, че при жените, дори най-изявените, това е рядкост. За да чуе от събеседника си, че самата тя е пример за обратното.
   Не знам как и кои от „безсмъртните“ са мотивирали избор в полза на Юрсенар. Попаднах на текст, в който се твърди, че мнозина, като например К. Леви-Строс, са били против нарушаването на традицията. Но пък имаме думите, с които Жан д’ Ормесон приветства Юрсенар в Академията на 22 януари 1981: „Госпожо… Вие самата сте може би едно от най-значимите събития в една дълга и славна история. Няма да скрия от Вас факта, че днес сте тук не защото сте жена. Тук сте, защото сте голям писател“.
   В началото на своята реч, посветена на онзи, чието освободено кресло заема (в нейния случай това е кресло 3, заемано от Роже Кайоа), Юрсенар подчертава почитта си към традицията (Sint ut sunt), споделя, че усеща „себе си“ определена не от друго, а от творчеството си („от няколкото работи, които ми се случи да напиша“), но и че чувства това „себе си“ или „мен“, такова, каквото е, придружено от „невидимо множество жени, които може би е трябвало да получат тази чест много по-рано“ и че e изкушена да се изличи, за да направи път на сенките им.

Албена Стамболова

1. Свързвам Юрсенар със сериозното отношение и отдадеността. Веднъж направила избор, веднъж тръгнала по пътя, нищо не е в състояние да я отклони. Работи така, сякаш работата й няма никакво отношение към успеха, както орач оре нивата си. Така бих я пресъздала, в тъмна дреха, сама, насред безкрайно поле. Думата „наследство“ винаги ми е била странна по отношение на литературата, макар че е придобила легитимност. Юрсенар си е свършила работата толкова добре, че когато някой я чете, сигурно му се надсмива. Защото в нея се завърта времеви космос.
2. Не се връщам. Чета я отново, по-скоро частично. И това е достатъчно, тъй като всяка страница има тежестта на цялата книга. Не бих могла да кажа, че съм „я запомнила“. Авантюра.
3. Върху ерудицията. Именно тя „пробива мъжкия ред“.

Амелия Личева

1. Пламъци, които обаче гаснат. Стихии, които са във фаза на отекване. Глас, който е пред смълчаване. Изобщо движение, което някак замира, стопява се. Все едно Лесинг описва статуята на Лаокоон, за да изведе принципите на поезията и живописта. А без метафори – мисля за нея като за една от писателките, които възраждат античните митове. Имам предвид преди всичко „Пламъци“. И то във време, в което точно във Франция това не е изолирано явление. Достатъчно е да споменем „Евридика“, „Антигона“ и „Медея“ на Жан Ануи. Прави го по начин, който и до днес е характерен за писатели като Маргарет Атууд, Джанет Уинтърсън, Али Смит, Стефан Хертманс – с вярност към мита, но и с много нюанси от настоящето, със сенки, които прикриват вечните травми на човешкото, с колебливост за бъдещето. И разбира се – свързвам я и с „Мемоарите на Адриан“ като въплъщение на мечтата є за жената писател, която създава роман епопея.
   Малко ми се вижда тихо около Маргьорит Юрсенар в настоящето, защото то като че ли изисква да му се говори по-директно, не през класическото наследство и призраците на историята, за да използвам дума на самата Юрсенар.

2. И аз май съм подвластна на тишината, за която споменах. Не съм се връщала към препрочит на романите є. Когато издателство „Стигмати“ някъде през 2006-2007 г. публикува „Лабиринтът на света“ в превод на Юлиан Жилиев и Виктория Кьосовска, изчетох трите тома, в които факти и фикция странно се преплитат и като че ли предвещават появата на писатели като Зебалд. Но това за мен беше нов прочит. В последните години съм се връщала само към есетата на писателката и към „Пламъци“, защото ме е занимавала темата за интерпретацията на образите на Антигона, Федра, Клитемнестра и пр. в литературата на 20. и 21. век. Наскоро и по друг повод имах възможност да кажа – гледам да препрочитам текстове само ако работя по тях. Иначе чета нови книги, защото се стремя да откривам имена, да следя важните ми автори. В този поток от книги ми е все по-трудно да отделям време за повторно четене, освен ако не става дума за поезия.
3. За мен заслугата е колкото нейна, толкова и на времето. 80-те години са период, в който настъпват радикални промени в статуса на наградите, в мисленето за литературата. Вече започва да става нормално отварянето към литературите отвъд това, което сме свикнали да наричаме „западен канон“ – през 1981 г.
   наградата „Ман Букър“ отива при Салман Рушди и оттук насетне става практика тя да се дава на автори, които не са британци. Подобно нещо наблюдаваме и при Нобеловата награда – през този период ставаме свидетели на първите по-осезаеми промени, които постепенно ще вкарат авторите от литературите на бившите колонии в оборота на имената, които я печелят. Едно десетилетие по-късно в рамките на 10 години три жени ще спечелят Нобеловата награда за литература, една от които – Тони Морисън. Така че светът на литературата се променя, мястото на жените в него също и това предпоставя промени дори в консервативната Френска академия.
   А защо Юрсенар е първата? Може би защото тя е най-близо до епическото писане, което по традиция, както се спомена, дори самата тя отрежда на мъжете и рядко намира жена писателка – примерно Селма Лагерльоф, – която да го въплъщава. И защото е много интелектуален писател, а това също по традиция се приписва на мъжкото писане.

Тодорка Минева

1. Свързвам фигурата на Юрсенар преди всичко със стремежа към автентичност, постигната със средствата на литературата. Ярка фигура на пишеща жена, основала принципите на своето писане върху езика, който съответства на реалността, и яснотата, доколкото, по собствените є думи, животът е достатъчно неясен, за да бъде описван неясно, пък макар и красиво. Творбите на Юрсенар принадлежат на съвременната класика – това определя и отношението към тях: продължаваме да ги четем, обговаряме ги в рамките на академичните си литературни занимания, припознаваме ги в театрални постановки и филми. Млади автори с гордост се определят като нейни „наследници“. Вила „Маргьорит Юрсенар“ недалеко от Лил, до границата с Белгия е писателска резиденция, приемаща автори от цяла Европа…
2. Първата ми среща с Юрсенар се случи в далечната 1981 г. – с кратичкия роман „Le Coup de grâce“ (според бълг. превод „Пощадата“), книга за сблъсъка на три човешки съдби с Голямата история и психологически проникновеното описание на един любовен триъгълник, в който един мъж отхвърля любовта на една жена заради любовта си към друг мъж, а последната милост се оказва мъжът да екзекутира сам жената, която го е обичала. Периодично се връщах към тази книга, връщам се и сега, когато искам да си припомня измеренията на Другостта, трагизма на съществуването, а в литературно отношение – сливането на елементи от древногръцката трагедия с един обикновен, твърде френски разказ. Последваха българските преводи на „Мемоарите на Адриан“, „Творение в черно“, „Пламъци“… Препрочитам често предговора на Юрсенар към собствения є превод на „Вълните“ от Вирджиния Улф, който тя прави през 1936 г.
   за парижкото издателство „Сток“. Този паратекст, вдъхновен от срещата на две големи авторки на 20. век, позволява своеобразна автопрезентация на преводачката, а портретът, който тя рисува на Улф, всъщност не допуска огледалната конструкция на връзката между преводач и автор, а утвърждава превръщането на преводача в съавтор. Нужно осланяне, когато се колебаеш между „превеждането“ и „предаването“. Последно препрочетох „Мемоарите на Адриан“ преди година, когато ми се наложи да редактирам монография върху живота и делото на Омар Хайям – Юрсенар дълго се е колебала дали да избере за протагонист на „Мемоарите“ император Адриан или средновековния персийски поет Омар Хайям. Философията на книгата обаче вече е била установена.
3. Най-ревностният радетел на приема на Юрсенар във Френската академия на мястото на покойния Роже Кайоа е Жан д’Омерсон. Струва ми се, че думите му в едно интервю за „Франс Кюлтюр“ през 2007 г. описват съвсем реалистично публичните основания за поведената от него кампания за избора на Юрсенар, а и за избора є: „Бих искал да заявя веднага, че не го направих заради феминизма. Макар изобщо да не съм антифеминист. Как ми хрумна да предложа кандидатурата на Маргьорит Юрсенар? Просто четейки Юрсенар. Не я познавах, никога не я бях срещал, но бях я чел“. Самата Юрсенар в речта, която произнася по случай приема си на 22 януари 1981 г., благодари за „безпрецедентната чест“ и изтъква заслугата преди всичко на своите „приятели, които настояваха да бъда избрана, без да съм подавала, както е прието, молба за това, а се задоволих единствено да кажа, че няма да обезкуражавам усилията им“. Тоест, поне според горното свидетелство на основната фигура, задвижила избора, пробивът на „мъжкия ред“ е преди всичко заради признаването на несъмненото писателско дарование на Юрсенар от страна на представителите на френския академизъм. Останалото са интерпретации – повече или по-малко съответстващи на реалността.

Николай Тодоров

1. Изповедният тон на прозата на Юрсенар прави тази проза почти материално осезаема. Тя не просто съхранява и пренася духа на миналото в своите писания, а самата тя диша през тях и го превръща не само в чувство, а и в мисъл. И все пак ми се струва, че съкровищниците на класическата култура в Древна Гърция и Римската империя са се отдалечили от днешните читатели. Фигурата на Юрсенар ми изглежда сравнително малко позната дори в кръговете на по-четящите сред младите и не се открива възможност творбите є да използват своя пълен потенциал и да породят дебата, който би накарал живота в тях да загори с по-ярък пламък в настоящето.
2. Четири са книгите на Юрсенар, към които съм се връщал многократно, по различни поводи – може би щяха да бъдат повече, ако изданията бяха по-достъпни. „Какво? Вечността“ беше първата нейна книга, която успях да си намеря на френски в Тулуза, когато бях останал почти без никакви пари. Преди години попаднах на „Творение в черно“. Преводът на Красимир Мирчев ми се стори изумителен и лесно може да се превърне в еталон или крайъгълен камък за всеки преводач, работещ с френски. Освен това се случи да работя върху книга за Парацелз и херметическата мисъл на ренесансовите алхимици ме върна към същото заглавие. Към „Мемоарите на Адриан“ се отправих повторно, след като четох Уолтър Пейтър, а към „Пламъци“ – след филма „Блуждаещият огън“.
3. Чудя се дали отговорът не е, че е най-малко свързана с политиката във Франция.

Йоанна Нейкова

1. Юрсенар е многогласна. Онова, което неизбежно се появява, когато мисля за нея, е гласът на Адриан, след това може би гласът на Алексий… Когато мисля за Юрсенар, мисля за чужди гласове. За да възпроизведеш фигурата на Юрсенар като писател, трябва да изобретиш нейния тембър на разказвач, силата и височината на тона є, и заедно с това всички възможни трансформации, които ту носят името на Адриан, ту на Зенон…
2. Четенето на Юрсенар само по себе си е много любопитен процес – като за начало бих казала, че творбите є налагат към читателя изискването да не бърза – и тук не говоря за скоростта, с която се изчита книжното тяло – а за това, че докато четеш нейни романи, неусетно си налагаш търпение, търпение да оставиш текста да задава интензитета. Колкото до препрочитането, при мен то се случва на различни нива –
   от многократното препрочитане на дадено изречение, което е успяло да прогори съзнанието ми; прелистването на страници назад; препрочитането на целия текст, който иска да започне да разказва отначало. Но цялото това препрочитане не е продиктувано от усилието да се вникне, да кажем, по-надълбоко в онова, което носи текстът, защото той безусловно се разкрива в цялост. Не е забулен, не предизвиква литературни препъвания. Кара те да го препрочиташ заради удоволствието, което литературата носи.

Елица Ганева – Фокси

1. С Юрсенар се запознах за пръв път през „Творение в черно“. Това беше през период на изолация и безпътица за мен – именно тогава Юрсенар ми изпрати Зенон – пътуващия, търсещия, непримиримия. Всичко, което ми се искаше да имам в себе си в онзи момент. Тя е автор, когото уважавам заради ерудицията, която прозира от всеки неин ред, заради естествения начин, по който заплита историческите и философските си познания с магията на разказването и наблюдаването – които са тъканта на това да създаваш образи, оставащи в съзнанието. Юрсенар е сутрешна морска буря, може би далечна родственица на Диоген и Вавилонска библиотека, всичко това в едно, а и повече…
2. Често чета (и винаги започвам от различно място) „Архиви от Нор“ (II). Темата за паметта на кръвта (генеалогията) ме вълнува много, а в тази книга Юрсенар прави много интересен преглед на семейната си история. Талантът є да се обръща назад към миналото и да извлича ценни аналогии и асоциации с настоящето е почти като да умееш да пътуваш в други епохи с ума си (като с машина на времето). Препрочитам я винаги, когато забравя, че пламъкът е в ума и сърцето е забравило да се вслушва в него.
3. Имам усещането, че пробивът є се дължи на неограничената свобода в мисленето, която е универсална природна даденост, отвъд ограниченията на пола и социалните задръжки.