Антония Апостолова: „Търся дълбочината на опита в обикновеността“

Популярни статии

бр.40/2020

Антония Апостолова

Ще те питам и за собственото ти писане, но да започнем така: преди няколко години в клуб „Перото“ имаше една много шумна дискусия, в която участваха писатели, литературни критици и книжни блогъри. Имаше една доста ярко изразена теза – че блогът (бил той и книжен) не е медия, защото е лексикон/дневник и няма редактор/и. В този смисъл от коя страна на бариерата щеше да бъдеш ти – на писателите, на книжните блогъри или на критиците?

Ще те изненадам с това, че не вярвам в блоговете. Струва ми се, че те отдавна са малко демоде, поизчерпали са се. Формите на споделяне доста са се променили оттогава, особено в ерата на Фейсбук. За мен блогът е и синоним на непостоянство, спорадичност, липса на актуалност и самовгледаност тип „твърде личен дневник“. „Литературни разговори“ се появи първо като фейсбук страница и много бързо набра последователи – в крайна сметка реагирането на пост, дори той да е под формата на текст на книжно ревю, е лесно. Едва тогава реших да рискувам и да създам сайта „Литературни разговори“, с 15-годишния си опит на медиен редактор, който е напуснал корпоративните медии. За мен това категорично не е блог, а сайт, почти новинарски. Едно заради темпото, с което го поддържам – старая се всеки ден да се появява материал или най-малкото няколко пъти в седмицата. Второ, избирам най-новите издадени книги, чета ги още топли-топли, буквално в момента на появата им, и това отразява и надявам се, насочва актуалните вкусове на пазара. Освен това пускам новини и за предстоящи книжни заглавия, което придава още повече „медийност“ на сайта ми. Бързо разбрах, че линкове към дълъг сериозен текст много по-трудно се отварят и четат, но въпреки това залагам на тези читатели, които имат достатъчно сериозно любопитство към книгите, за да го направят. Опитвам се ревютата ми да са все пак поносимо сложни и задълбочени, да са четивни, смислени и полезни, въпреки че понякога във Фейсбук дори и това дотежава и съм имала забележки, че едва ли не парадирам с висок стил. Не съм критик, по-скоро се приемам за литературен журналист, който сам е автор и си позволява с тази чувствителност – и с образованието си на английски филолог – да чете другите.

Съществува ли един буквален дуализъм в Антония, която пише проза, и Антония, която пише ревюта/рецензии на книги и взима интервюта от други автори за „Литературни разговори”? Имаш ли периоди, в които едната се оказва алтер его, а другата превзема ежедневието и артистичния ти свят? Нямам предвид раздвояване на личността като в „Боен клуб” на Паланюк, но все пак – пречат ли си, помагат ли си, как съществуват заедно?

От една страна, именно заради филологическата ми закалка и заради интензивното четене през целия ми съзнателен живот дръзвам да рецензирам други текстове. От друга страна, започвам ли да пиша, излизам изцяло от тази роля, ставам уязвима и стъпвам внимателно и неуверено като всеки автор, който сега трябва да реди собствени думи. Адски трудно е да виждаш собствения си текст с очите на рецензент или критик, хватката на своите думи е толкова силна, че в един момент – след поредната редакция – вече не си способен да осъзнаваш къде би могло да има проблем, къде се налага промяна. Изпадаш в словесен транс, заключваш се в кристалната решетка на сюжетната структура, която си създал, и само външен поглед, почти насила, може да те извади от там. Съзнавам и друго – че с образа си на човек, който се занимава ежедневно с чужди текстове и прави интервюта с други автори, се поставям в обслужваща позиция и рискувам да загубя от видимостта си като автор. Но въпреки това се надявам, че второто е достатъчно силно и говори само за себе си. Всеки път, когато някой напише отзив за моята проза, се чувствам единствено като автор.

Има ли адекватна и действаща литературна критика в България? И ако да, къде се намират тогава блогърите и авторите в книжни сайтове?

Ако има, тя е доста маргинализирана, почти невидима, или най-малкото нетърсена, да не кажа ненужна на мнозина читатели. И това е много тъжно. Дори в едно уважавано настолно списание за литература понякога се случва да властва критически тон, който е на ръба на махленското (да, наистина). Поне в моето възприятие много по-активен е пиарът на издателствата, отколкото сериозната обратна връзка. Много малко в България са критиците, от чието перо или глас авторите да тръпнат, да се страхуват какво ще кажат точно те за тях, както това се случва някъде в чужбина. По-скоро си мисля, че има „говорене за литература“, което е смислено, и такова, което не е. Едното се извършва в медии като „Литературен вестник“ и „Тоест“, в рубрики като „От небето до земята“ (с Марин Бодаков и Силвия Чолева) по предавания като „Библиотеката“ и т.н., както и – за моя радост – при следвани от мен блогъри и книжни хора, които имат съответното образование или най-малкото широка начетеност, за да пишат дълбоко, умно и прецизно за книги. По-голямата част от обратната връзка към продукцията на издателствата обаче се случва в книжни групи из мрежата – тази реакция е най-гласовита, най-следвана, най-паразитна, най-първосигнална, но читатели и издателства я приветстват. Тя често прави т.нар. affective fallacy, т.е. набляга на описанието на личните, често емоционални и дори соматични реакции у читателя (знаем – хващането за гърлото, бъркането надълбоко, оставането без дъх), и уви, за жалост, има най-много последователи, без по същество да говори за качествата на книгата с нужните инструменти на критичния поглед.

Как подбираш заглавията, които четеш, и авторите, с които правиш интервюта? Трябва ли задължително авторът или книгата да ти харесат, за да посегнеш да пишеш за тях?

Вярвам в положителната критика. Смятам, че онези, които умишлено посягат към слаби заглавия, за да напишат разгромяваща, понякога дори ехидна, самооблъщаваща се критика, са литературни мазохисти. Ценя времето си и тежестта, която ще приеме литературният ми багаж, така че подбирам заглавията по подробните анонси и творческата биография на автора много внимателно, та почти никога да не съжаля за прочита. Вярвам, че за лошите или слабите примери в съвременната българска литература например, които често разбираемо са в подигравателните уста на мнозина и са любима тема за начесване на его и език, не бива изобщо да се говори. Не искам да правя пиар с обърнат знак. Държа да пиша само за книгите, за които си струва, и съм убедена, че по този положителен начин, а не по метода на изключването, се създава много по-здравословен читателски вкус и постепенно се оформя бъдещ канон. Литературните ми интервюта пък са много близки до текстовете, т.е. вземам интервюта с писатели не без книжен повод или заради самата им личност, а след като са извадили на пазара ново заглавие и вече съм го прочела. Въпросите ми обикновено са разхождане по текста и темите му и рядко търсят информация или сензация отвъд литературното. За някои може и да са претенциозни, но наистина не вярвам в банални и безпомощни въпроси като „с коя книга заспивате вечер“, „какво ви зарежда“ и „откъде черпите творческите си идеи“. Предпочитам да съм си направила домашното.

Повечето читатели на „Литературен вестник“ вероятно знаят, но “Потъване в мъртво море” (това оксиморонно заглавие) е всъщност втората ти книга, а истинският ти дебют е стихосбирка от 1994 година и се казва “Солена ябълка”. Кажи ми от скромната дистанция на времето как се усещаш спрямо тази книга?

Странно. От една страна, имам усещането, че тогава, на 16, съм била много по-зряла, по-мъдра в светоусещането и метафорите си (поне така твърдяха учудено литераторите тогава), че твърде рано съм казала неща, които малко 16-годишни казват. Бях открита от известния и покоен вече бургаски художник Руси Стоянов, който изрисува книгата ми (и само заради това сега я възприемам като библиографска рядкост) и от покойния бургаски поет Пейо Пантелеев. Те бяха толкова ентусиазирани, че незнайно как аз изведнъж се оказах със съвсем готова издадена книга, без реално да участвам в процеса. Това е и хубаво, приемам го като подарък, но и с известни странични ефекти. Книгата например е почти нередактирана и сега понякога ми е неудобно от нея, бих искала да поправя някои редове, преди да я подаря почти като реликва на някого. Въпреки това е част от мен, отразява една чувствителност, сближена още тогава с големите теми, със смъртта, със самотата и – доверявам се на отзивите от тогава – изненадващо лишена от очакваните слабости и клишета на младостта.

Съвсем наскоро получи специалната награда “Йордан Радичков” за най-добър дебют в жанра на разказа през последните две години – за сборника си “Потъване в мъртво море”. Каква беше най-първата ти реакция? И по-важното: какво би променила сега в книгата – би ли добавила или махнала цели разкази, би ли направила нова редакция на някой текст или пък променила нещо по оформлението?

Реакцията? Усещането за добре свършена работа, която е била разпозната, видяна и оценена. Да, това е хубаво усещане. Още повече че никога не съм си представяла, че дебютът ми в прозата ще е именно в жанра на късия разказ. Дори съседството с утвърдени имена в краткия списък беше вече атестация за мен. Впрочем книгата беше и в краткия списък на наградите на „Портал Култура“, до имената на Владимир Зарев и Иван Станков, който е моя слабост. Това само по себе си е литературно пиршество. Не мисля, че бих променила много по сборника. И това е защото предварителната работа по текстовете ми винаги е изобилна, почти на границата на съсипването от безкрайни редакции. Граница, която много трябва да внимаваш да не преминеш. Защото гледам всяка синтактична конструкция под лупа, правя справка в синонимния речник за всяка дума. Е, вероятно след десет години ще ги чета различно (впрочем аз и сега не ги чета, веднъж издадени), но то ще е част от моето евентуално израстване като автор. Що се отнася до оформлението, първоначално корицата на Иво Рафаилов ме стъписа, но скоро я усетих като много моя – разголването на бялото момиче, почти класическа статуя, розовеещата капка до пъпа й, красивите безсмъртни ръце. Има нещо много вечно и много чувствено и крехко във всичко това.

Опитай да излезеш от контекста и си представи, че „Потъване в мъртво море” е чужда книга и ти трябва да пишеш ревю за нея. Ако се ограничим до анонса, какъв е езикът на авторката, кои са най-ярките ѝ и очевидни влияния?

Това е сборник с разкази, обединени от една тема и донякъде свързани чрез нея – темата за загубата и смъртта, преживяна от различни по вид човешки двойки. Докато я писах, на прибежки четох кого ли не – от моя любим Реймънд Карвър до Бунин и Маркес. Зареждах се с думите им и продължавах. Нищо не намеквам с това, казвам само, че имам нужда от словесно надъхване. Езикът беше описан в различни отзиви като свеж и оригинален, с изненадващи метафори, лишен от всякакви баналности и клишета, а това е най-важното за мен. Аз бих добавила, че е и хладно чувствен, такъв, който отваря смисли отвъд казваното, държейки те в някаква сетивна възбуда, която няма кулминация, освобождаване. А то, разказваното, както съм казвала и другаде, е за това как на обикновените хора им се случват обикновени неща. Съзнавам, че това е грешка според всички курсове за творческо писане, но за мен дълбината на опита трябва да се търси именно в обикновеността. Обикновеността, разказана пронизително, и в крайна сметка така, сякаш става дума за нещо необикновено.

Ако позволиш, хайде да повдигнем малко завесата – върху какво работиш сега и кога да го очакваме?

Роман, който вече е на фаза художник в моето издателство – „Жанет 45“. За съжаление, предвид кризата с ковид-19, нищо не може да се планира и прогнозира и нямам идея кога би могъл да излезе. А и сега не е време за премиери, панаири и други събития, на които читателите лесно да могат да достигнат до него. Така че може би това изчакване е добре дошло. Ръкописът на този роман е започнат още през ранните години на хилядолетието, но емоционално успях да му придам завършен вид едва сега. Това е двойно, дори тройно биографичен роман и може би каквото и да напиша след него, той ще остане най-важният и най-личният ми текст. Текст, който бих искала да дам на детето си, защото то ще му обясни мен. Текст за решаващата всичко идна любов, за разпада на едно семейство отвътре и на друго семейство отвън, за един любим на всички град, видян през три десетилетия, както и за поколението, израснало през 90-те, без нито едно от сюжетните клишета в романите за 90-те, поне за това гарантирам.

Разговора води НИНКО КИРИЛОВ

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии