Ева Х. Д. е псевдоним на Ева Хараламбидис-Дохърти – съвременна канадска поетеса, живееща и творяща в Торонто. До момента има две публикувани стихосбирки: „Гнила съвършена уста“ (2015) и „Насинено око“ (2016), издадени от „Мансфийлд прес“ в изключително малък и понастоящем изчерпан тираж. През 2015 г. печели международната награда за поезия на Монреал със стихотворението „38 Мичиган“. Ева Х. Д. добива известна доза популярност посредством филма на Чарли Кауфман “I’m thinking of ending things”, в който главната героиня рецитира стихотворението ѝ „Bonedog”. Работила е като преводач, бавачка, сгъвала е картонени кашони на поточна линия. В момента е барманка на улица „Куийн Уест“. Казва на хора, които не са чували за „Роулинг Стоунс“, че името на гаджето ѝ е Кийт Ричардс. Не обича да чете пред публика. В свободното си време предава писмено измислените разговори на гълъби и раци.
СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
Bonedog
Да се завърнеш у дома е ужасно,
независимо дали кучетата облизват лицето ти или не;
независимо дали те очаква съпруга
или просто самота в такава форма.
Да се завърнеш у дома е ужасно самотно,
толкова, че мислиш
с умиление
за потискащото атмосферно налягане
там, откъдето тъкмо си се завърнал,
защото всичко е по-лошо
след като вече си вкъщи.
Мислиш за насекомите,
вкопчили се в стеблата на тревите,
дълги часове по пътищата,
пътна помощ и сладолед,
и чудатите форми на
някои облаци и тишини
с копнеж, защото не си искал да се връщаш.
Да се завърнеш у дома е
просто отвратително.
И домашните тишини и облаци
не допринасят за нищо друго,
освен за общото неразположение.
Тези нищожни облаци
са всъщност подозрителни
и изградени от различно вещество
от тези, които си оставил зад себе си.
Ти самият си бил прекроен
от различна облачна тъкан,
върнат,
остатъчен,
злощастно срещнат от лунна светлина,
тъжен от завръщането си,
разхлабен на грешните места,
мръсен комплект дрехи,
гнусен, износен парцал.
Връщаш се у дома
приземил се на луната, чужд;
земното гравитационно привличане
с вече удвоено усилие,
влачи развързаните ти връзки
и раменете ти,
все по-дълбоко строфата на тревогата
се гравира върху челото ти.
Връщаш се у дома задълбочен,
изсъхнала воля, захваната за утрешния ден
чрез тънка нишка от…
Както и да е…
Въздишка в набега на еднаквите дни.
Може пък и, в един момент…
Мда…
Както и да е…
Върнал си се.
Слънцето се движи нагоре-надолу
като уморена курва,
времето е обездвижено
като счупен крайник,
докато ти просто продължаваш да остаряваш.
Нищо не се движи,
освен приливите и отливите на сол в тялото ти.
Зрението ти се замъглява.
Носиш собственото си време със себе си,
големият син кит,
скелетна тъмнина.
Връщаш се
с рентгеново зрение.
Очите ти са се превърнали в глад.
Връщаш се с мутиралите си дарби
в къща от кокал.
Сега всяко нещо, което виждаш,
всичко : кокал.
Тийнейджърски неща завинаги
Можеш да продължиш да правиш тези тийнейджърски неща завинаги.
Можеш да сядаш на пътя в съвършената лятна тъмнина
и да слушаш как женен мъж роптае срещу затвора,
който сам е построил за себе си. Това е същата улица, на която
стоеше и пушеше, когато беше на петнайсет, слушайки момче
да описва гнева на баща си, белезите, самотния въпрос
защо. Те биха могли да са един и същи човек. Мъжът още отсега
завиждащ на прохождащия си син, момчето, присвиващо се от
баща си. Това би могло да бъде същата вечер, този влажен
юни, желанието да докоснеш красивото лице на някого
с гнилата си, съвършена уста.
Йерусалимска утрин
Свободна съм от радиото.
Скитаща се и оранжева като цвете,
бледа като портокалов цвят,
пренебрегната и преминаваща. Гълъби
в чакъла.
Котката е по следите на птицата, твърди Абсал.
Птицата е по следите на, последваща мисъл
в бръмчащите храсти
шум във въздуха, който не е
двигател.
Любовна песен за котките, след това
хибискуса, Кипър,
камъните.
За розовата пластмасова запалка
и розовите гащеризони
на пазара и полуизядените
сладкиши и ученичките и цигарите „Голоаз”.
Тост за бездомника
в „Пицата на Джон“ преди шест години,
китайските знаци като мраморни мъниста и
нефритът около врата ми.
Боже, съвършено е,
розовите цветове,
розовият следобед.
Каси вино подредени
като ананаси,
историята, която калният насип
кафе разказва
на порцелана. Аз бях тук.
Помни ме.
38 Мичиган
Ти си на трийсет и осем Мичигана разстояние от мен
Трийсет и осем росомахови щата в чашата ти
в небето, защото да бъдеш мъртъв е като да бъдеш
дълбоко пиян, дълбок като празен силоз,
с твоите мисли и твоите ръце и твоите
кредитни карти, които те пренебрегват, само очи, очи, и зад
тези очи нищо, или небето, или миризмата на тор,
или трийсет и осем Мичигана от черен, подпухнал лед.
Един Мичиган е далеч по-голям от футболно игрище
и два или десет е едно от тези Аз съм мъж, който няма
нужда от жена тип пътувания с мотоциклет и петнайсет е всички
стари пътища на чая или коприната или подправките или Транссибирската
мизерия навита на руло; но трийсет и осем е размерът на пространството, където О,
имам нужда да ти се обадя, макар и положила ръце на
телефона да съм отблъсната от силовото поле на практичността,
хващайки се за несъответствията в календарната година и моето
желание и твоето несъществуване. На трийсет и осем Мичигана разстояние
ти безспорно си някъде или другаде, колебаещ се пред битието,
омитащ сандвич, направен от рядък, невъзможен въздух.
Ти си толкова вероятен, колкото апокалипсиса: Почти мога да те чуя
по радиото си, припукванията на гласа ти от глина.
Извиквам снимки на планетата ни, видяна от
измислени места като например луната и тя изглежда
като куб на Рубик. Отлепи стикерите и
подреди черната пластмаса отдолу. Подреди този празен
лист от алуминий. Подреди този мравояд.
Да, препоръчвам вървенето в дъжда,
къпането в езерото, виенето към сянката
на луната зад луната. Кажи Тичай надалеч
преди да хвърлиш далече. Кажи ези. Дай на
мъртвите повече, отколкото заслужават. Да, препоръчвам
офейкването. Чуваш ли ме, номер трийсет и осем
Мичиган надолу по линията? Тичай надалеч.
Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА
