Киносъбитията на 2020

Популярни статии

бр.44/2020

„Страх“, режисьор Ивайло Христов

1. Кои са според Вас събитията в българското кино през 2020?

2. Кое е Вашето киносъбитие на световния екран през 2020?

3. Кое беше най-голямото предизвикателство пред филмовото изкуство през тежката и непредвидима година на пандемия?

Александър Донев, киновед, кинокритик:

1. Сред игралните филми, официално представени през 2020 г., бих избрал „Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков, „Сестра“ на Светла Цоцоркова и „До последния каприз“ на Иван Юруков. Това са безкомпромисни филми, които рискуват и отправят предизвикателства. Липсва ми пълната картина на документално кино, но сред малкото държавно финансирани, които видях, бих откроил „Мълчание с достойнство“ на Адела Пеева. Подозирам все пак, че в историята на нашето документално кино 2020 г. ще остане с поредицата от любителски видеодокументални свидетелства на полицейско насилие от лятото. Голяма документална стойност (и зрителски успех) имат също активисткото видео „Осемте джуджета“, както и доку-реалити форматът с участието на министър-председателя.

2. За последно имах допир до „световния екран“ на миналогодишното „Берлинале“. Там за мен най-голямото събитие бяха иранският „Злото не съществува“ на Мохамад Расулоф и „Дау“ на Иля Хржановски. След това всичко се случваше върху монитора на лаптопа. Много филми не успяха да излязат в кината, а догодина вероятно ще изглеждат като „претопляне на вчерашния обед“. Сред малкото, което въздейства на малкия екран, изпъква „Манк“ за сценариста на „Гражданинът Кейн“. Особена актуалност точно в пандемията придобива и румънският документален филм „Колектив“.

3. Безспорно това е затварянето на кината. Там щетите са най-големи, защото са дългосрочни и се отразяват на навиците и предпочитанията на публиката. Въпросът е не кога, а дали въобще ходенето на кино и бизнесът на киносалоните ще възстановят някога предишния си статут. Оказва се, че дори в условията на пандемия се произвеждат много филми, но мисля, че там също ще се стигне до дълбоки промени, които ще бъдат от полза най-вече за смелото, безкомпромисно, нискобюджетно авторско кино със смисъл и категорична социална позиция.

Мая Димитрова, киновед, кинокритик:

През последната година в безвремието на локдаун културните процеси не се случиха в естествената си протяжност, но въпреки това показаха качества в компресията пред зрителите чрез световната мрежа. Общуването с публиките не стана по традиционния начин, но все пак се случи. А за изкуството на екрана това стана през ежедневните канали – на индивидуалните екрани на потребителите. Експериментът с комуникациите властва и перспективата това да се промени е неясна. Затова и отчитането на победителите в състоялите се състезания с участието на кинотворци се превърна в център на внимание. Изкуството на екрана става все по-лично пространство при градиране на стойностите, които може да донесе днес. Резултатите в европейски контекст представиха донякъде и девиациите в обсесиите на гласуващите професионалисти. Представеният с успех в конкурсите на фестивали филм на датчанина Томас Винтерберг „Дрънк“ – „Още по едно“, както звучи в превод най-директно от оригиналното си заглавие, получи и големия приз на Европейската филмова академия. Този екзотичен жест на иронично, но и съпричастно отношение към човешките несъвършенства е едновременно в тематичните традиции на Догма 95 и на самия Винтерберг – помним  „Празненството“. Приет беше с аплауз като епикурейски, но и философски опит за спасение от депресивните сюжети. Така терапевтично и успявайки да съхрани интелектуални валенции, фаворитът на критици и публика тази година дойде от една от малките, но не и незабележими европейски кинематографии, датската.

В нашата още по-ограничена контекстуално културна среда кинематографичната ни общност също успя да реализира своите празници и декларира жизненост. Направи го в последния месец на равносметки и опит да надвие на депресията и репресията на действителността, докато в парламента се гледаше новата редакция на Закона за киното – също отдавна чакано събитие, обещаващо бъдещи по-значими субсидии за националната и за реализираната в България филмова продукция.

Фестивалът на документалното и анимационното кино „Златен ритон“ 2020 даде повод за щастлива въздишка за настоящето и бъдещето на българското кино. Този достъпен чрез мрежата за широка публика фест даде наградите си на няколко престижни филма, но най-хубавото е, че можеше да ги даде и на още два пъти по толкова от заглавията. Качеството в документалното ни кино беше орнирано със „Златен ритон” за филма „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова и оператора Емил Христов от златното поколение български кинематографисти. Те успяват с овладян артистичен жест да издигнат до мащаба на антична трагедия камерната драма на хората от едно село, което трябва да бъде разрушено заради добива на въглища в открита мина.

Богато на разнообразни теми и артистични почерци българско анимационно кино показа точно в тази година едно дългометражно постижение – реализирания с моушънкепчър технология филм „Призрак“ на братята Сотир и Пенко Гелеви. Зарадва ни и нетрадиционната в технологично отношение детска миниатюра „Мармалад“ с автор Радостина Нейкова, влязла в селекциите на няколко престижни международни форума с оригиналната си бродирана анимация.

Оставаме с надеждата, че нашите филми ще продължат пътя си към публиките и ще получат признанието си в глобалната киновселена.

Божидар Манов, киновед, кинокритик:

1. Филми-шедьоври няма, но отделни силни заглавия, за щастие, се появиха – „Страх“ на Ивайло Христов е безспорно най-добрият сред игралните. При документалните са няколко, откроява се „Преди края“ на Елдора Трайкова. Забележете: и двата са произведени от ПроФилм на продуцента Асен Владимиров. Това не е случайно!

Щеше да е събитие, ако Законът за филмовата индустрия бе приет окончателно (засега не е), но пък и проектният му вариант не е прецизен. А след това трябва и Правилник за прилагането му.

2. Настъпи „златно време“ за стрийминг платформите. Неслучайно като резултат от технологичните процеси през последните години все повече сериозни и талантливи автори (сценаристи и режисьори) работят за новите стрийминг гиганти и на следващите „Оскари“ (25 април 2021) половината филми ще са продуцирани от мощната платформа Netflix. Това е същностен обрат в 120-годишната филмова индустрия!

3. Ехото от скандала Харви Уайнстийн и женското движение #MeToo избледняха и бяха пометени от пандемията Covid 19. „Берлинале” завърши на 29 февруари, а от 1 март започнаха тежките стресове в световната филмова индустрия (производство, дистрибуция, показ). Започна и трансформацията на обичайните кинофестивали и филмови пазари към версия on line, а много дори бяха отменени (Кан, Карлови Вари и др.). И пак стрийминг платформите се оказаха най-приспособими за дистрибуция през интернет.

Андроника Мартонова, киновед, кинокритик:

1. Най-хубавото, което се случи в българското кино като събитие, бе, че успяхме да проведем на живо, присъствено, националния фестивал за игрално кино „Златна роза”. Точно там се откроиха няколко много силни заглавия – ще отбележа първо „Сцени от живота на една актриса” (2019, реж. Иван Владимиров, игрален, прод. „Гала филм”), който получи награда за режисура, за сценарий и специалната награда на журито. Изключително оригинална кинотворба, особен калейдоскоп от множество разкази, които оформят нееднозначия и дълбоко драматичен портрет на човешката душа. Вечен обект, но обговорен категорично различно, с доминация на външното наблюдение, не на персоналната изповед. Темата за изострената чувствителност на съвременния артист (бил той в киното, в театъра, а и в живота дори) е водеща, а подходът към нея е от няколко страни. Радина Кърджилова, която играе главната роля, е изумителна! Досега такъв филм в българската кинематография не се е появявал. Сложна творба и като визуални решения, и като монтаж, и като цялостна концепция. Кино от висока класа!

Сред другите фаворити на фестивала са ми късометражният „Черупки” на Слава Дойчева, и неоавангардната, експериментална танцова миниатюра „Elusive” на Йосиф Аструков (колега и от Института за изследване на изкуствата). Ударни, изпипани, смислени, естетски, лишени от бъбривост. А както знаем, кратките форми са коварни за работа. За жалост, националният фестивал за документално и анимационно кино „Златен ритон” премина онлайн заради пандемията. Заглавията, които ме впечатлиха, са „Пасажери” (2019, реж. Здравко Драгнев, Цветан Драгнев) – силен  разказ, изкарващ от безнадеждността и нищетата копнежа по живота, поетичността и човеколюбието. С прелюбопитни маргинални, но същевременно светли персонажи. И също така великолепно заснет. В анимацията адмирации заслужава Радостина Нейкова, също колега от Института, с нейния филм „Мармалад” и оригиналната техника на бродирана анимация, която е много трудоемка и рядко се използва в този вид кино.

2. Две събития, тотално контрастни, силно поляризирани и все свързани с кинематографията на Република Корея. Едното е наградата „Оскар” за „Паразит” на Пон Чунхо и същевременно загубата на Ким Кидок – един от най-емблематичните представили на азиатския артхаус. Без Ким нямаше да се стигне до триумфа на Пон. Осиротя не просто корейското, въобще световното кино.

3. Киното е за голям екран. Общуването с него се осъществява най-ефективно в уюта на киносалона. Категорично не е същото, когато е „напъхано” в рамките на малките екрани (тв, компютър, таблет, телефон…). Огромен удар и за фестивалите като културна институция, и върху филмовата общност – ние не можем да контактуваме пълноценно помежду си. Да, справяме се и в онлайн среда, но нищо не може да замени процеса на живото докосване до седмото изкуството. Защото киното не е само на екрана – филмите оставят ехо и послевкус и продължават своя живот извън салона. Прожекцията „продължава” в разговорите, впечатленията, споделянето на кинематографичното преживяване.

 

Деян Статулов, киновед, кинокритик:

1. За съжаление, пандемията твърде бързо застигна и българското кино и това наложи отлагането на всички премиери за една по-добра 2021 година. Като изключим провеждането на фестивала „Златна роза“, където малцина професионалисти и зрители успяха да видят някои от най-новите филми, които по-късно ще бъдат разпространявани на голям екран, българското отсъстваше от родния пейзаж. Отлагането на фестивала в Кан отне от блясъка и успеха на Камен Калев, който бе селектиран с най-новия си филм „Февруари“. За втора поредна година продължава да спада художественото ниво на късометражното ни кино. Една от причините е липсата на работещ механизъм, чрез който да бъдат целево финансирани повече късометражни филми, а другата е подценяването на късата форма като възможност за творческо изразяване. За разлика от международната филмова сцена, където утвърдени имена продължават да снимат късометражни филми (пресният опит е последният филм на Педро Алмодовар с Тилда Суинтън „Човешкият глас“), в България късометражното кино остана територия на млади кинематографисти и студенти. Това, което отбелязвам като положителна тенденция, е, че киното в България показа завидна гъвкавост в момент на криза. След като бяха затворени киносалоните, много от насрочените фестивали се проведоха онлайн, и като за първи път – много успешно.

2. Отбелязвам две тенденции, които бележат световното кино през 2020. Затварянето на киносалоните заради пандемията още повече засили позициите на стрийминг платформите. Стигна се до крайни решения, големите мейджър компании да насочват премиерите на своите потенциални хитове директно в интернет. В бъдеще това може да се отрази пагубно върху хилядите киносалони и до промяна на традиционната социална функция и същност на седмото изкуство. Другата тенденция (събитие) е налагането на политическата коректност с въвеждането на квоти (на полов, расов, сексуален и др. принцип) както при създаването на филмите, така и в номинациите за „Оскар“ (за най-добър филм на годината). Промяната на регламента на „Берлинале” с решението да отпаднат категориите „мъжка” и „женска” роля и подмяната им с една награда за „най-добър актьор“ също е част от тази линия. Пряко или косвено това може да рефлектира негативно върху избора на сюжети, подбор на творчески екип и дори върху естетическите качества на бъдещите филми.

3.  Най-голямото предизвикателство ще дойде след края на пандемията, когато филмовия живот ще трябва да възстанови традиционния си ритъм – от създаването на нови филмови творби до тяхното разпространение и привличането на публиката отново в киносалоните. Това вероятно ще бъде по-дълъг период, отколкото ни се иска.

 Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img