Театралното събитие на 2020

Популярни статии

бр. 44/2020


„Бдение”, Mueca Films & Компания „Финци Паска“, Швейцария

1. Кое е според Вас театралното събитие на 2020?

2. Кое беше най-голямото предизвикателство пред театъра в тежката и необичайна година на пандемия, която изпращаме?

3. Какво бихте пожелали на театъра през 2021?

Зорница Каменова, театровед, театрален критик:

1. Трудно е да се говори за събитие в година, когато театърът беше и все още е изправен пред огромното предизвикателство да оцелее в ситуация на пандемия. Самият той трябваше да преосмисля своите граници и да направи известни компромиси, за да не изгуби връзка с публиката.

2. Рязкото и продължително спиране на обичайния ритъм компрометира популярното възприемане на театъра като зона за масово забавление и даде възможност да усетим доколко той може да бъде възприеман като базисна човешка ценност. Важната цел според мен, а и най-голямото предизвикателство пред театъра е да се съхрани като същностна духовна необходимост.

И тук се появяват възможностите, които театърът припознава в своят опит да оцелее и да запази адекватната комуникация с публиката – намирането на различни форми и формати, включването на средства от други медии и всякакви „хитрини“, за да запази целевите групи и да се актуализира в съзнанието на потенциалните потребители. Разбира се, давам си сметка, че в тези опосредствани варианти е трудно да говорим за „публика“ в класическия смисъл, където се предполага постигането на общностност и съпреживяване от срещата с „живото изкуство“, но добрите практики в тази посока показват, че тези възможности могат да бъдат добре интегрирани и използвани умно в настоящата ситуация.

3. Повече оптимизъм и по-бързо връщане към нормалността във всеки един аспект на живота ни, което включва и процесите в сценичните изкуства, въпреки че съм убедена, че театърът няма как да е същият след пандемията.

  Николай Йорданов, театровед, театрален критик:

1. За мен това бяха дигиталните излъчвания на спектакли, които големите театрални центрове и фестивалите по цял свят предприеха като компенсаторна форма на сценичен живот. Това ми даде възможност да видя спектакли от близкото и по-далечното минало на театъра. Разбира се, най-малко бяха излъчванията на новите постановки, направени непосредствено преди пандемията или след въвеждането на ограниченията, защото остава надеждата те все пак да достигнат до своята публика на живо. В този смисъл за мен няма открояващо се едно или друго театрално събитие, а поток от излъчвания на спектакли в глобалната мрежа. Самата наситеност със запечатани чрез дигитални записи театрални постановки от времето, когато се появяват тези техники за архивиране до днес, е значимото явление на 2020 година. Друг е въпросът защо българските спектакли отсъстват от този световен поток…

2. За самите артисти най-голямото изпитание безспорно си остават ограниченията при срещите с публиката, а и липсата на достатъчно театрална продукция, изобщо намалените обороти и мащаби на работа. Структурно погледнато, театралният сектор в България се изправи пред предизвикателството да бъде оценяван и съответно субсидиран извън броя на зрителите. Пандемията и неизбежните ограничения, свързани с нея, ясно показаха, че постъпленията от продадените билети не могат да бъдат единственият критерий за художествено качество и за изпълнена културна мисия на държавните театри. А независимите трупи пък почувстваха, че тяхната независимост е относителна, защото без публична подкрепа в кризисни моменти те остават на произвола на съдбата. Според мен извънредната ситуация ще ни застави да разберем, че не може да има прости решения как да бъде подпомаган театралният живот – и при публично субсидираните театри, и при независимите трупи. Това е сериозен дебат, който трябва да започне сега, защото след като отмине целият този кошмар с Covid (дано да е по-скоро!), няма просто да се върнем към ситуацията от 2019. Ще ни се наложи да мислим по-сложно. Впрочем имам усещането, че в кризата обществото ни постепенно узрява за по-сложно мислене и това се отнася за целия ни обществен живот.

3. Преди всичко да се върне към живите срещи със своите зрители. Но също така е добре да изоставим инфантилните си реакции от рода на: „истинската култура не може да бъде дигитална“ или „не гледам театър на запис или от стрийминг платформи“ и пр. Трябва да разберем, че заснемането на спектакли и тяхното разпространение в интернет е част от съхраняването на театралната памет, а и начин за достигане до хората, които по обективни причини не могат да имат срещи на живо с тях.

Петър Денчев, режисьор:

1. Да говорим за събития във време, в което театърът премина от жив акт в поджанра на драматичните видеоразговори, диалози, монолози, зуум (скайп и т.н.) експерименти, в спектакли, заснети от множествени перспективи и тяхното конвертиране в световния обмен на информация е необичайно. Оказа се, че видеоархивите на театри, режисьори и други институции играха ключова роля през цялата година. В един разговор между авторката Мая Пелевич и режисьорката Аня Суша Суша сподели, че неин приятел усещал наблюдението на тези спектакли като отломки от друг свят, като в дистопичен филм, в който след края на света оцелелите попадат изведнъж на билборд на „Кока-кола“. Такава тревожност ми импонира и за мен е събитие. Иначе в буквален смисъл – появата на спектакъла на Иван Пантелеев „Капитал(на) грешка“ може да бъде посочен като събитие в истинския смисъл на думата.

2. Да не забравяме, че годината завършва, а пандемията продължава, така че предизвикателствата остават – оцеляване, осмисляне, преформулиране. Жестоко е, но театърът не е есенциална дейност в такава екстремна ситуация и неговото запазване и съхранението и отстояването на мотивите да бъде подкрепян като обществено значима дейност тепърва ще се превръщат в трудност. Най-трудното предстои.

3. Да получи условията и средствата безусловно да се вгледа в тази нова и толкова необичайна ситуация. В момента живеем в инкубатор на подходи, средства, сюжети, сетивни нагласи. Или поне така ми се иска да бъде. Театърът е необходим инструмент за осмислянето на общото живеене, въпреки че сега е лишен от своята естествена среда. От това могат да произлязат множество интересни неща. Пожелавам го.

Албена Тагарева, театровед, театрален критик:

1. В тази така сложна и непредвидима година не мисля, че можем да говорим за събития, поне не така както го правехме преди. По-скоро бих искала да отбележа факта, че театърът много бързо успя да се адаптира към новата реалност и въпреки всичко все пак представленията на живо, в салона с публика продължават да се играят. Дори някои от ежегодните вече фестивали осъществиха свои издания в театралните зали. Дали самото случване на театралното представление пред публика следва да се определя като събитие е въпрос, който едва ли някой е предполагал, че може да бъде поставян. От друга страна обаче, въпреки сложното положение за живите събития, това беше една изключително театрална година, в която всеки човек с достъп до интернет имаше възможност да гледа театрални представления от цял свят – нещо, което беше достъпно по-скоро за професионалистите (пътуващи до най-големите театрални фестивали) и за заклети театрални фенове.

2. Най-голямото предизвикателство пред театъра според мен беше, и все още е, непредвидимостта в така създалата се ситуация и динамиката на събитията. Театрите и компаниите трябваше да взимат решения много бързо, да измислят креативни методи не само за да продължат да съществуват, но и най-вече да не загубят публиката си. Все още трябва да развиват продуктите си така, че да предложат на зрителите качествено театрално преживяване, но чрез екрана. В същото време обаче продължава пред тях да стои и въпросът как след това тази публика ще се върне обратно в салона.

3. Бих пожелала да не се страхува и да продължи да експериментира не само на театралната сцена, но и в дигиталното пространство.

Румяна Николова, театровед, театрален критик:

1. Трудно ми е да изброя моите театрални събития на 2020 г. така, както съм го правила в предишни години – като спектакли, фестивали и др. Физическите ограничения за присъствие в театралните зали, спирането на активната театрална дейност като репетиции и премиери промениха мястото на театралното представление в ежедневието ни. В театрални събития за мен се превърнаха многото изгледани спектакли онлайн, които в никоя друга ситуация не бих имала възможност да видя.

2. Най-голямото предизвикателство пред театъра в ситуация, в която не може да осъществява пълноценна връзка със своята публика според традиционните очаквания и на двете страни, е как да продължи да общува със зрителите и да поддържа интереса им към себе си. Друго предизвикателство е свързано с отношението към възможностите да се представя в дигитален формат. Струва ми се, че е разумнода приемем идеята театърът да общува временно със зрителя през екран като възможност, а не като отнемане на самоопределяща го характеристика.

3. Да има възможност да се върне в ежедневието на своите зрители в класическите форми на преживяване „на живо“ и да успее да вземе от дигиталното си битие по време на настоящата пандемия креативния и иновативния елемент.

Асен Терзиев, театровед, театрален критик:

1. В тази безпрецедентна и хаотична година успях да гледам много малко спектакли на живо. Най-доброто, което видях, бе постановката на режисьорката Василена Радева „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“ в Театър „Азарян“, НДК – дълбок и силно емпатичен спектакъл, създаден по документалната книга на Петя Накова „Годината на осемте химии“ за борбата на няколко жени с рак на гърдата. Гледах го малко преди началото на карантината и днес, хвърляйки поглед назад, мисля, че в него интуитивно бе съхранен и предаден нататък ценен житейски опит – не как се понася, а как се живее с опасна и смъртоносна болест.

Иначе всички същински театрални събития от 2020 за мен бяха виртуални – големите театри отвориха своите архиви в интернет и можахме да се насладим на истински шедьоври от най-новата история на сценичните изкуства. Най-после успях да преживея „Хамлетмашина“ на Робърт Уилсън, „Майка Кураж и нейните деца“ на Бертолт Брехт, „Федра“ на компанията Wooster Group, „Фантомът на операта“ и „Котките“ на Андрю Лойд Уебър и много други. Мисля, че театърът като цяло може да научи много от подобна рефлективна „пауза“, макар и тя да бе поставена по принуда. На подобна логика бяха подчинени и програмите на извънредните дигитални издания на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“, за които работя, и топлият прием и развълнувани реакции от страна на публиката и театралната общност потвърди, че с колегите ми сме били на прав път.

2. Същото, пред което и целият свят – да намери опорна точка в хаоса.

3. Здраве, сила и смисъл.

Мира Тодорова, театровед, театрален критик:

1. Най-голямото събитие за 2020 г. в областта на театъра според мен бе фактът, че седейки си на дивана, можехме да гледаме спектакли от цял свят, като този факт имаше своите добри и лоши страни. Форумът, който фокусирано и селектирано ни предложи едни от най-добрите имена от театъра и танца от последните години бе онлайн изданието МТФ „Варненско лято” заедно със „Световен театър в София”, чиято програма като качество и интензитет беше впечатляваща. Също така бих отбелязала геройските усилия на двата международни фестивали АСТ и „Антистатик”, които успяха да реализират програма на живо с много интересно международно участие малко преди да падне завесата на пандемията за втори път. „Антистатик” също така организираха българска танцова платформа с онлайн стрийминг, за да може тя да бъде гледана от всички точки на света. Друго много важно събитие за мен бяха обединените действия на независимата сцена, които успяха да извоюват безпрецедентна подкрепа от страна на институциите за артисти, проекти и организации. За първи път в България бе обявена програма за структурно едногодишно финансиране на организации, което би осигурило устойчивост на средата. В полето на писането за изпълнителски изкуства бих откроила излизането на втория брой на „Списание за танц” по време на пандемията, което ни даде утеха и надежда, че красивите неща могат да устояват на злото.

2. За мен най-голямото предизвикателство беше невъзможността да се прогнозира и планира в тази изключително неустойчива ситуация на непрекъснато променящи се обстоятелства от всякакъв характер, както и рязкото влошаване на финансовата среда на изкуствата, което в случая на ДНК костваше екипа и голяма част от програмата. Първо затварянето на театри, после ограничаването на зрителския капацитет доведоха до онлайн проектите, които са предизвикателство пред самата конституция на театралното преживяване, а именно неговата „живост”. Нужен бе крехък баланс между компромис и възможност, както и преосмисляне на възможните начини за „свързване” с произведението.

3. На театъра и на света пожелавам просветени управници и ваксина срещу малокултурие и популизъм.

 Ангелина Георгиева, театровед, театрален критик:

1. В съзнанието ми се е загнездил образ, с който писателят Георги Господинов описа времето на социална дистанция поради настоящата пандемия в разговор на прекрасно провелия се наскоро онлайн Софийски международен литературен фестивал: в него всеки един от нас е в „една светеща стая заедно с още много светещи стаи“. Така и мога да погледна назад към театралната 2020 г. предимно от „моята стая“, в която, и това е споделен опит, никога преди не съм гледала толкова много театър през компютъра, и то от толкова различни страни и години. Може би за първи път в историята театърът се намери в ситуация, в която откри възможности отвъд живото колективно случване да остане значим за зрителите като индивидуално преживяване (през предоставени със свободен достъп документирани представления) и в основно виртуалната публична сфера – през говоренето за него в толкова различни онлайн формати – дискусии, интервюта, представяния на творци. Следях основно за проактивни реакции, които отговаряха на необходимостта от действие в един възпрепятстван обществен и културен живот и с респект се отнасям към някои опити на български творци и организации в театъра и танца да развият добре направени дигитални формати – посока, в която допускам ще има все повече експерименти. От театралните премиери, които все пак успях да видя в София, бих откроила „Завръщане у дома“ с режисьор Явор Гърдев в МГТ „Зад канала“ – прочит на загадъчната пиеса на Пинтър с остър ум, блестящ Деян Донков, много премерено присъствие и прецизно изградено поведение на Каталин Старейшинска. Не съм гледала досега в българския театър толкова директна и подплатена дисекция на мачизма.

2. Да се запази не само в творчески, но и в социално-икономически план. Но също и да преодолява поляризации между театрални общности, да допусне промяна в утвърдени навици и потребности, да остане отговорен…

3. Да се върне с нови ресурси и идеи в обществената тъкан, където неговото място като изкуство на колективното преживяване, като „училище за близост“, както го нарича драматургът на берлинския Дойчес Театър Клаус Цезар, ще има, допускам, още по-голям човешки, но и политически смисъл.

  Деница Езекиева, театровед, театрален критик:

1. Усилието на няколко нови театрални мениджъри да развиват извънстоличните театри в Благоевград, Ловеч, Габрово, Сливен, Казанлък и Пазарджик, като съживяват чувството за колективен театрален живот в тези градове е събитие. В този смисъл удържането на високо художествено съдържание и желанието да се формира репертоар в Театър „Азарян” в НДК от един много малък, но отдаден на театъра екип също е събитие. Резултатите от това са задържането на силни, независими продукции като „Апарт”, „Животът е сън”, „Косвени щети”, „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта” и „Серотонин” във видимата зона на театралния живот.

Възможността да съм част от една глобална публика, получила достъп поради пандемията до изключителни сценични събития, също е особено важна за мен през 2020 година.  

2. Вероятно най-бързият отговор би бил – да съществува. А вероятно – да открие същинската си роля сред и след изчезването на енергията на колективното съпреживяване на живо и да я възстанови наново.

3. Да можем да отговорим на първия въпрос на настоящата анкета догодина с изброяване на истински театрални събития.

Елена Ангелова, театровед, театрален критик:

1. В тази изключително тежка за изпълнителските изкуства година настъпиха важни промени в театралните процеси, които пряко повлияха развитието и мисленето за иновация в контекста на това как театърът би могъл да продължи да съществува в нелеките условия за работа, предопределени от пандемичната ситуация. Като събития несъмнено бих откроила високо постиженията на изцяло преминалите в дигитален формат Международен театрален фестивал „Варненско лято“ и „Световен театър в София“, които доказаха, че е възможен и един онлайн живот на фестивалите заедно с приноса си, че те не само успяха да представят напълно безплатно спектакли с високи художествени постижения на световно ниво, но и добавиха едно ново съдържание чрез разширените видеовъведения, репортажи и нови дигитални формати от театроведи, които дадоха нова перспектива спрямо възприемането от страна на зрителя. Като събития на живо бих откроила спектаклите на режисьора Иван Пантелеев „Капитал(на) грешка“ на австрийския драматург Йодьон фон Хорват, НТ „Иван Вазов“; „Завръщане у дома” по Харолд Пинтър с режисьор Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала“; „Серотонин“ по едноименния роман на Мишел Уелбек с режисьор Крис Шарков, Театър „Азарян“.

2. Като че ли най-голямото предизвикателство за театъра през 2020 г. беше да се съхрани балансът между представянето на високо художествено съдържание на дигиталния или живия спектакъл и достигането до публиката. В този ред на мисли разбираемите ограничения за събиране на зрители на живо даде ход на една нова изобретателност на театъра как да достигне до своята публика, често през иновативни дигитални подходи. Намирам, че това е една развиваща се, ценна практика в контекста на намирането на ново поле на интеракция между театър и публика, която би било добре да се запази и в един постпандемичен свят.

3. Бих пожелала театърът да съхрани способността си да преминава през различни реалности дори и те да са изцяло в дигиталното пространство, но със съзнанието, че живият процес и обмен на човешки енергии е един от фундаментите, върху които стъпват постиженията в това изкуство.

 Михаил Байков, театровед, театрален критик:

1. Театралната 2020, както всичко останало през годината, също беше подложена на редица предизвикателства – за публиката, за артистите и за театралните мениджъри. В това особено състояние, което изисква нов тип рефлективност малцина успяха да реагират адекватно, запазвайки едновременно високи нива на професионализъм и художествен критерий при подбора на продукцията. Две събития бих отличил тук. Едното е платформата „Световен театър в София“, която предложи редица свръхинтересни спектакли, от които бих извел пред скоби „Лебедово езеро“ на Норвежката национална опера и балет като най-ярко и въздействащо представление. И разбира се, дигиталното издание на фестивала „Варненско лято“, в което за мен фаворит остава „Коварство и любов“ на театър „Червен факел“ с поредната вълнуваща среща с Тимофей Кулябин. Едно събитие, леко встрани от чистата театрална форма, но значима за града е инсталацията „Един човек“ на артиста Венелин Шурелов, чиято високотехнологична структура повдига важни теми за обществото и отделната  личност в него. Не на последно място, появата на втори брой на „Списание за танц“ отчитам като нужна за професионалната общност медия, което следва да бъде отбелязано. 

2. Най-голямото предизвикателство беше и си остава умението театралната публика да бъде запазена – веднъж като зрители с постоянни навици и заедно с това да се опази физически тяхното здраве. Друго голямо предизвикателство е промяната на изходната точка, от която зрителят гледа – от живото присъствие в салона към дигиталното пред екрана. Тук все още има да се извърви много път. Пред огромен брой предизвикателства бяха изложени и държавните и общински театри, които се наложи да преформатират изцяло поведението си по отношение на репетиционен процес, правила за достъп на публиката и стратегически избор при съставянето на репертоарни планове.

3. Това, което ми се иска да видя през 2021 г., е нормализиране на ситуацията с овладяване на пандемията, което да доведе до връщане на старите нива на посещаемост, смелост в репертоарните избори на директорите и мобилност на международните артисти, без които театралният ландшафт не е същият.

 Милена Михайлова, театровед, театрален критик:

1. В тежката година на пандемия можем да говорим основно за театрални събития, оживени онлайн, вдъхновяващи въпреки дигиталното си случване. Като за най-значимо събитие у нас с радост определям първите дигитални издания на платформата „Световен театър в София“ и на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, и то не само заради успешното им провеждане с представяне на наистина стойностни и запомнящи се театрални спектакли. Значим се оказа и пътят, който избраха организаторите им, за да компенсират виртуалността им и да трансформират живота „на живо“ в истинска живост и вдъхващи творческа енергия на всеки миг. Онлайн изживяванията ни през 2020 активизираха максимално и театралната ни критика – от предимно пишещи за театър преди, заради пандемичната ситуация по време на тези два форума театрални критици/театроведи от различни поколения започнаха да обговорят театъра в онлайн разговори, дискусии, представяния на спектакли, което възроди интереса към „театралното“, към срещите с театъра, с театрални творци, възроди и разнородни измерения/функции на самата театрална критика дори и в онлайн реалността. По подобен начин, но и чрез живи срещи с публиката успешно се състоя и Международният фестивал за танц и пърформанс Antistatic, както и отличеният с ИКАР любим ми пърформанс на връх Бузлуджа „Нонумент“ (Стефан А. Щерев/LIGNA). Въпреки Ковид-19 със стойностни проекти през 2020 се представиха още Студио за документален театър „ВОКС ПОПУЛИ“ – „Невидими № 4: Златна рибка“, Ани Васева/Метеор с видеопредставлението „Един ден, в който има всичко“ и Явор Гърдев с театралния си онлайн-опус „УНИЗЕНИТЕ. БЕЛАРУС” от А. Курейчик.

2. Най-голямото предизвикателствопред театъра в световен мащаб беше и е дигиталното случване на театралния спектакъл, онлайн общуването със зрителите, невъзможността за редовни срещи на живо в театралната зала. Предизвикателство – в положителен смисъл – е и необходимостта за създаване на разнородни форми, подходи на театрално случване, истинско творческо живеене въпреки пандемията.

3. На театъра през 2021 г. желая да се срещаме все по-често на живо, и нека е смислен, социално ангажиращ, вдъхновяващ. Живи и здрави да сме всички!

            Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img