В този откъс от сборника с есета Upturn актрисата разсъждава върху пораженията, които нанася пандемията, и възродения стремеж към социална и икономическа справедливост
Имах час при зъболекар и трябваше да отида до града. Облякох се елегантно, сякаш ме чакаше официална вечеря или премиера. Възможността да изляза беше едновременно въодушевяваща и плашеща. Отчаяно желаех да бъда сред хора, като в същото време изцяло пренебрегнах факта къде всъщност отивам. Зъболекарят не се изненада от моя външен вид – не бях първият пациент, който виждаше от началото на карантината.
Като човек, който работи в сферата на изкуството, ситуацията на карантината ми бе странно позната на определено ниво – много актьори се чувстват в изолация, докато очакват някой да им позволи да правят това, което умеят. Напомняше ми на моментите, в които очакваш да звънне телефонът и да се обади агентът ти. В същото време тя бе твърде необичайна, тъй като общността, която ни държи заедно – публиката – както и неспирният поток от представления и премиери, беше спрял. Връзката между всички нас беше жестоко прекършена; бях едновременно окуражена и ужасена, когато тя започна да се възстановява онлайн. Окуражена, защото подтикът да изразяваме себе си и желанието да общуваме изглежда не могат да бъдат сломени. Ужасена, защото най-лошото място за репетиции и игра е самотното пространство пред огледалото.
Все пак, това беше удивителен момент: оперни певци пееха с цяло гърло от балконите си, танцьори изпълняваха соловите си партии в своите всекидневни, а диджеи се изявяваха на верандите на апартаментите си. Общуването определено е необходимост, а не желание. Нуждата от общуване е като корените на дървото, които търсят пространство и хранителни вещества, а клетките във власинките на корена, които са пропускливата мембрана между почвата и растението, съществуват във всеки от нас, в нашата потребност да поддържаме връзки и да създаваме споделен смисъл. Пропускливата граница между публика и артист е точно това – двупосочна улица, където привидно отделените светове съществуват заедно.
Едно нещо стана съвсем очевидно след Ковид-19 – управлението на държавата не е управление на бизнес. Правителствата трябва да контролират и направляват развитието на процеси в един все по-усложняващ се социален пейзаж. Бизнесът е само част от този пейзаж. Здравеопазване, инфраструктура, правосъдна система, образование: това не са бизнеси. Преди всичко те са част от обществото, част от нашата отговорност един към друг и към системата, от която всички ние черпим блага – или би трябвало да черпим – но това е друга катастрофа, с която се сблъскахме през последните шест месеца.
И така, какво разкри кризата с Ковид-19? Крехкостта на социалното пространство и силата на нашата потребност да споделяме. Катастрофалното погрешно насочване на икономическото и социално планиране през последните 30 години (водещият антипринцип беше, че няма такова нещо като общество). Не, без носталгия и съжаление, Ковид-19 торпилира идеята за ограничена намеса на държавата и подчерта значимостта на социалната и икономическа справедливост. Илюстрирайки с пълна сила тези тревоги, скорошната вълна на движението „Животът на чернокожите има значение” изтъкна необходимостта от справедлив и хуманен социален дневен ред.
Ако се върна към въпроса за изкуството, със страх мога да кажа, че доброто старо време на пропусклива граница между артисти и публика вече е в миналото. Отношенията между тях се промениха из основи. Инструментите на бъдещето, които сега са в ръцете ни, от селфита до Zoom, са само несръчни опити да се върнем към повърхностни прояви на свързаност. Истинската връзка ще трябва да намери нов път. Добрата новина е, че това ще се случи – ще бъде пленително, просветляващо, неизбежно.
Смятам, че чудото на нашето събиране ще се случи; на първо място то ще бъде в сферата на политиката, в дискусиите и протестите. Символните образи и моменти от локдауна за мен са надписът: „Не мога да дишам“ върху маските на протестиращите от движението „Животът на чернокожите има значение“; балконите към вътрешните дворове в Италия, изпълнени с пеещи хора; тихото небе; и самообявилият се за бизнес гений президент на най-важната демокрация в света, който препоръча поглъщането или инжектирането на дезинфектант.
Връзката между тези иконични събития е дълбоко политическа, тъй като политическото пространство е мястото, в което се събираме и изразяваме себе си, чрез слово, образи или жестове, чрез една преувеличена реалност (нека я наречем представление). Всяко едно от тези средства е изумително и крие откровения. Смятам, че нуждата да се събираме е определяща за нашата същност. Тя бе осуетена, но също така осветена от Ковид-19; необходимостта от общност поставя на преден план трудния урок, който трябва да научим: бизнесът не е управление на държавата и то не е бизнес. Най-важният избор, който правителствата трябваше да направят, обсъждайки разхлабването на мерките, е между общността и икономиката – избор, който наистина дълбоко ни разделя.
Също като живота, изкуството може да бъде бизнес. Но също като живота, то не е изцяло бизнес – именно това застрашено пространство, в което животът и изкуството не се стремят към печелене на пари, трябва да бъде опазено.
Текстът е редактиран откъс от главата „Австралийски истории“ на Кейт Бланшет и Ким Уилямс, която е част от книгата Upturn: A Better Normal After Covid-19
Превод от английски: Ружа Мускурова
