„Най-неясните неща са онези, които изглеждат най-ясни“

Разговор със сръбския писател Светислав Басара

бр.05/2021 Читателите в България вече познават вашите романи „Легенда за велосипедистите“, „По следите на Свещения Граал“, „Ангелът на атентата“, както и сборника с разкази „Изгубен в супермаркета“. Сега им предстои среща с романа „Възход и упадък на Паркинсоновата болест“, публикуван от издателство „Агата – А“.  За какво е метафора тук Паркинсоновата болест? Това е труден въпрос. Наистина е метафора, но не някаква обща метафора, която се отнася до всичко. По-скоро това е персонификация на болестта (в най-широкия смисъл на думата). Защото Паркинсоновата болест от романа не е позната в патологията, тя е лична собственост на Паркинсон, който пък не е онзи Паркинсон, на когото е наречена (нека я назовем „профанната“) Паркинсонова болест. Освен това героят в романа Демян Лаврентиевич умишлено се разболява, той не е жертва, а е изобретателят на тази болест, той търси болестта и чрез нея се лекува от фалшивото здраве, което смята за предпоставка за всички заболявания. Но понякога литературата излиза извън романа. Например моят приятел, известният в България Давид Албахари, се разболя от класическата Паркинсонова болест. Тогава той написа своя най-добър (по мое мнение) роман „Днес е сряда“, в който прекрасно описва опита си с тази болест, пренесена върху измисления образ на баща му. След това, възпрепятстван от болестта при представянето на романа, той препоръча на издателя аз да говоря вместо него, като „експерт“ по Паркинсоновата болест. Което аз, разбира се, направих с голямо удоволствие. Ето, толкова тънка е границата между художествената литература и т.нар. „реалност“. Вашият герой Демян Лаврентиевич Паркинсон проповядва, че здравето е вредно, а болестта е полезна. Как стигнахте до подобна концепция и Вие самият споделяте ли я? Това е много стара концепция. Мишел дьо Монтен вече е написал „не, не умираш, защото си болен, а защото си жив“. Да си здрав е приятно и удобно, но не означава непременно, че е добре. В крайна сметка дори не е възможно. Слабостта и болестите поставят граници на злото. Дори не мога да си представя как би изглеждал светът, ако човешките същества живееха по 500 години, не се разболяваха, бяха по-силни или пък устойчиви на куршуми. Защото дори и такива никакви, ние пак сме в състояние да извършим много злини. Често във вашите произведения се появява темата за цяла една държава, организирана като болница. Какво ви привлича в такава визия? Нещата са много прости и могат да бъдат проверени. Болниците са най-спокойните, подредени и организирани места на този свят. Болестта смирява. Чували ли сте някога в болница да избухнат безредици или пък идеята за революция да се роди в клиника? Ако не е неизлечимо болен или ако не страда от силна болка, един умен човек може да си почине много добре в болницата, а и да научи нещо. Една от големите ваши теми е неистинността на историята. Прекалено много история ли имаме ние на Балканите, или прекалено много неистини за историята?  Не мога да си спомня сега кой е казал това, но който и да е, гениално го е казал – че на този свят най-неясните неща са онези, които изглеждат най-ясни. Едно такова нещо е историята. Хегел може би е бил най-близо до истината, когато е написал – историята е съдът на света. Близо е и княз Трубецкой, който пише, че историята е процес на отделяне на доброто от злото и на важното от незначителното. Проблемът с човешката интерпретация на историята – тоест с написаните истории, особено „официалните“, е, че те се съсредоточават върху злото и незначителното, и дори би могло да се каже на маркетингов език, че те са реклами на злото и незначителното. Въпреки това така трябва да бъде, но защо – не знам… Балканските истории всъщност не са по-неистинни от останалите, проблемът е, че балканските народи приемат тези неистини твърде сериозно. Свидетели сме на световна пандемия, която драстично промени живота ни. Избуяха множество конспиративни теории и версии, които обясняват какво всъщност ни се случва. Смятате ли, че с този роман сте предрекли подобни феномени? О, не. Паркинсоновата болест, имам предвид тази в романа, е лично заболяване, единствено по рода си, всъщност болест, която създава личност. Докато настоящата епидемия е масова, и може би няма да е преувличено да се каже – популистка болест, и като такава е абсолютно безинтересна за мен. Години наред разни сериали и филми за пандемии са изключително популярни, някои се появиха дори няколко месеца преди избухването ѝ, но това не означава, че „прогнозират“ епидемията. Епидемията дойде като гръм от ясно небе и така се случват нещата в човешкия свят. Всички пророчества на старозаветните пророци са се сбъднали до последната буква и въпреки това никой никога не е направил нещо, за да предотврати пророчеството. Все още се води спор дали пророците предвиждат какво ще се случи или пророчествата всъщност предизвикват ​това, което ще се случи. Какво можем да научим от Паркинсон за сегашната пандемия? Може би единствено това, че епидемията от коронавирус ни показа колко болни сме от невирусни инфекции. В този роман, а и в други свои творби, демонстрирате отлично познаване на библейските текстове, както и на произведенията на различни богослови и мистици. Вие самият вярващ ли сте? Да. Може би не точно по начина, по който архиереите от Сръбската православна църква смятат, че трябва да вярвам. Но да – аз вярвам в Символа на вярата, тоест в раждането на Христос от Дева Мария и Светия Дух, в смъртта на Христос, във Възкресението на третия ден и победата над смъртта и в живота в бъдещия век. Точно затова не вярвам в множество абсурдни и безсмислени явления, между които се нарежда и епидемията. Вашите произведения изискват определен тип читатели, които са широко ерудирани и добре подготвени в областта на културата, философията и богословието. Смятате ли, че поради кризата във вкусовете такъв тип читатели вече е на изчезване и какво е бъдещето на този тип писане? Не бих казал, че такива читатели са на изчезване. Поне не засега. Моите романи в Сърбия се продават в тираж между 10 000 и 17 000 броя, което и във Франция и в Германия се смята за добър тираж. Някои от тези романи, например „Легенда за велосипедистите“, през годините е достигнал и по-голям тираж, като го четат мъже и жени, които през 1988 г., когато е написан, още не са били родени. Защо избирате иронията като подход към света, за който разказвате? Какви преимущества според вас дава ироничният, пародиен, гротесков подход? Ето какви – духовните учители, т.нар. „авви“, в началото на духовното обучение възлагат на своите ученици, доколкото могат, да се стремят да преодоляват две големи препятствия, двама пазачи на прага – въодушевлението и отвращението, които на този свят са надеждата и страхът. Едва когато преодолеят тези две неща, те ще стигнат до „същността“. Това е в основата. За нас, светските и неузрелите за духовни техники хора, остават само иронията, пародията, гротеската и преувеличението. Те донякъде отслабват свързаността ни със света на илюзиите. Вие сте и много активен колумнист във всекидневника „Данас“ и вашите актуални коментари излизат ежедневно. Казвали сте, че вдъхновението за тези ежедневни коментари черпите от глупостите на политиците и досега не сте оставали без вдъхновение. А в литературата от какво черпите вдъхновение след толкова много романи и други произведения?  Не е толкова просто. Под повърхностния слой на сатиричната подигравка с политиците и техните глупости всички тези колонки имат един по-дълбок пласт, в който всеки ден изследвам причините, поради които сръбското общество се е озовало в своята задънена улица и е в постоянно несъгласие със себе си и света наоколо. И е излишно да добавям – без никакъв ефект.  Въпроси и превод от сръбски: СОНЯ АНДОНОВА