Г-жо Касабова, след изминалата година като че ли няма как да не започнем с този въпрос – какво промениха за Вас тези пандемични месеци в писателски и в човешки план? Изговори се много как всичко това ще промени света и хората, появиха се всякакви предвиждания – от крайно негативни до идеалистични. Какво е Вашето предчувствие – ще бъдат ли трайно променени и как хората, културата, литературата?
В средата на миналата година с една приятелка художничка в Шотландия излизахме на редовните си разходки по гората и споделяхме за това как изведнъж бяха започнали да се появяват разни антологии „за пандемията“ изложби „за пандемията“, изобщо най-различни форуми за размисъл и вглеждане в пандемията, в които ни канеха да участваме. И двете леко недоумявахме не защото не виждахме сериозността на вируса и създалата се около него криза. А защото, както тя каза, „Аз цял живот това правя с картините си и изобщо с живота си като художничка – вглеждам се в бездната. Нямам какво да коментирам, защото аз отдавна точно това правя. Тези, които чак сега забелязват, че има пандемия, нека отново погледнат картините ми. Там е всичко, което имам да кажа“. По същия начин бе и за мен – „Граница“ и „Към езерото“ са книги за бездната, тази, която носим в себе си на първо място, и как всичко се променя, когато сме я познали отблизо – като индивиди, като семейства, като народи. И ако не се променя, трябва да се промени – ако не, историята се повтаря до смърт, буквално до смърт.
С една дума, за мен лично големи вътрешни промени няма, само външни, свързани с професионални пътувания например; което в много отношения е за добро, макар и да изглежда като ограничение. Аз виждам този вирус като биологична проява на глобална планетарна криза, която съществува от доста време, но която вече не може да игнорираме, защото опря до нас като вид. Това е алармен зов на Земята, с който трябва да се пробудим и да променим радикално начина си на живот като вид, да се вгледаме в това, което сме, без да се заблуждаваме. Не мога да кажа дали и какво ще се промени в културата и литературата, но както с всичко останало, може би ще се промени това, което вече не търпи отлагане. Вече наблюдаваме някои промени, които си мислехме, че ще са временни, но започват да изглеждат постоянни.
Най-новата Ви книга, „Към езерото“, издадена на български в края на миналата година, е за сложната балканска история. Появата ѝ съвпадна с поредното изостряне на споровете за историята. Може ли литературата да помогне в такива ситуации? Какво повече или по различен начин може да направи литературата по отношение на историческите травми и историческата памет в сравнение с историческата наука или документалистиката?
Ако – ако! – искаме да си помогнем да преодолеем травмите, които водят до такива спорове (а какво е войната, освен крайно изострен спор?), литературата и изобщо всички форми изкуство са мощно средство за самоопознаване и съответно шанс за преосмисляне и за дълбока промяна, за някакво отпушване на блокажа. Голямата разлика между литературата и научните изследвания е, че литературата, когато е на високо ниво, е преживяване. Тя въздейства на цялото същество – от главата до петите, на всичките сетива, на най-дълбоката същност на човека – не само на малката, аналитична част от мозъка му. Франц Кафка го е казал добре: Искам литературата да е брадва, която разбива замръзналото в нас море. Морето от безразличие, предразсъдъци, невежество, примирение, бездушие, безсърдечност, и мъка.
Мъката е ключ за мен. На Балканите има натрупана много мъка от минали събития. Тази мъка, или травма, стои в нас и колкото по-малко е осъзната, толкова повече ни контролира и тежи – както на лично ниво, така и в семействата, а и в цели нации. Нациите са вид семейство. Литературата, както и киното, могат да ни покажат собствената ни мъка, както и тази на другия, по начин, който именно да разбие замръзналото в нас море. И да ни задвижат по нов, динамичен начин. В „Към езерото“ има много такива истории, в които се прелива семейното с националното и с личното.
Избирате да пишете по начин, който е на ръба на документалния и художествения разказ. Кое Ви привлича в него, защо го предпочитате пред „чистата“ художествена литература?
Не бях чувала за „чиста“ литература! Ако има чиста литература, то това за мен е духовно качество на писането, някакво качество на върховна откровеност и без-егоизъм на пишещия Аз, а не техническо-жанров въпрос. А иначе чисто жанрово, в българския литературен канон художественото по традиция се идентифицира с фикцията, може би поради това, че в нашата литература разказът и романът доминират, а документалното разказване не е добре развито. А за мен художественото е това, което е изкуство. Един документален разказ може да е не по-малко художествено издържан от един разказ, класифициран като фикция.
„Граница“ и „Към езерото“ са книги на първо място вдъхновени от психо-географски места, места, където има силно човешко и друго присъствие (другото е важно). Това важи и за романите ми, и за поезията. Винаги се запалвам по места със силно излъчване и концентрация, и така започва всяка моя книга, всяко мое пътешествие във време-пространството и въображението. Важното не е дали пиша роман или художествена документалистка, важното е каква е притегателната сила на материала и каква е химическата реакция между мен и материала. Другото ключово нещо е, че ме привличат разказаните на място животи, усетените на място неща – не измислените, докато си седя в кабинета и гледам в компютъра намръщено със схванат врат. А това, което наричаме реалност, наистина е по-странно, по-страшно, по-магично, по-невероятно от фикцията, която е само негово подобие. Аз съм от може би сравнително малкото писатели, които редовно излизат от обичайната си (социална и физическа) среда и черпят от самия живот. За мен това е важен елемент – че съвсем буквално с всяка книга излизам от къщи, излизам от себе си и егото си на писател с еди-какви си постижения, излизам от удобното и познатото, и тръгвам по незнайни пътеки с непознати хора, анонимно, все едно съм начинаеща, за да стигна там, където още не знам, че ме водят неслучайните маршрути на този алхимичен процес. Само че моята лаборатория не е просто кабинетът ми и многото книги, които изчитам, а на първо място късчето земя, което избирам да опозная. Охрид-Преспа например.
Книгата Ви събира историите на много различни хора, но една от тях е на собственото Ви семейство. Трудно ли беше това връщане назад в историята на поколенията от рода Ви и защо го предприехте? Как се вписва семейната Ви история сред мозайката от родови хроники, от които е изтъкана книгата?
Да, разбира се, такъв вид родова археология не е лесна, емоционално погледнато, а и като процес на проучване. Но всъщност по-трудното би било богатството да стои погребано и недоразбрано с поколения. Това бе и първоначалната мотивация на това охридско пътешествие във времето: да отключа нещо. Връщаме се към наследената и неосмислена мъка, това, което в книгата наричам Болката. Но болката и красотата, необятността и величието на наследеното от моите предци – жените най-вече, но и мъжете. Пиша за прадядо ми Коста Бахчеванджиев и прабаба ми Любица Заричинова, за тяхната дъщеря Анастасия, за майка ми, за мен. Родовото приключение е до голяма степен само портал към езерните истории на Охрид-Преспа, които ми бяха напълно непознати и които започнаха да се разгръщат – необятни, сложни, дълбоки, тъмни и пълни с тайни като самите езера. Една книга трудно ги побира.
Пишете книгите си на английски, а след това ги адаптирате за българските им издания, участвате в работата по превода – в случая с „Към езерото” заедно с Невена Дишлиева-Кръстева. Труден ли е този процес? И как направихте разбираем за англоезичния читател този свят, изпълнен с реалии, езика, в който се преплитат диалекти, архаизми, познати за нас, но не и за чуждия читател?
Да, труден е, но и много интересен. По принцип всяко преводно издание на една книга я слага в нова светлина. През окото и ръцете на вещия преводач излизат много моменти, въпроси и дилеми, които за автора може да не са били видими.
В моя случай има няколко процеса на превод. Може да се каже, че цялото ми творчество е един опит за изграждане на мост между, един постоянен превод. „Граница“, „Към езерото“ и новата книга, която пиша, „Еликсир“, са в огромна степен черпени от богатия извор на българския език (както и българската „реалност”, която е голяма част от южнобалканската), превеждани на английски, след това отново възстановявани към първичния им вид, но това е много по-деликатен процес, отколкото изглежда. Процес, който може да изглежда прекомерно натоварен на страничния наблюдател, но не би могло да е другояче. Иначе няма да мога да пиша по този начин. Това е част от алхимията на моето светоусещане, светотърсене – и оттам, писане. Не мога да кажа, че имам стратегически подход към това как „превеждам” балканските особености за непосветени читатели, защото аз съм творец, а не стратег. Може би особеностите не са толкова важни, колкото принципът на разказаното, неговата истинност, искреност. По-скоро инстинктивно усещам кое е общочовешкото, универсалното – тоест истински интересното, безсмъртното – насред всичките подробности. И това е сякаш сърцевината на моето разказване – това е сърцевината на самия живот – че накрая всички сме равни.
Как си обяснявате интереса към Вашите книги за Балканите и добрия им прием в англоезичния свят? Изкушавате ли се да напишете подобна книга за друга част на Европа?
Книгите ми не са „за Балканите”. Южните Балкани са мястото и материята, сърцето и душата, географията и историята на тези книги. Но те не са темата. Темата, темите, са екзистенциални, абсолютно универсални – за отношенията между хората, за паметта, за екстаза, за разказването, за Болката, за бездната, за разни видове пандемии като например войната (не само военната война, а тази, която си къкри в семействата, в ежедневието, в нас). А иначе да, бих могла да насоча въображението и силите си във всяка част на света – стига да усещам, че там има нещо толкова важно за мен, че нямам избор, освен да оставя всичко и да тръгна. Романът ми „Вила Пасифика“ се развива в Еквадор например.
Пишете, че сте потомствен мигрант по линия на жените от семейството Ви. Живели сте на различни места в Европа и извън нея. Как формира това житейско обстоятелство писателския Ви опит и нагласа? Дали щяхте да бъдете различен писател без този опит?
Със сигурност. Светоусещането ми е плод на всичките граници, които съм преминала, на всичките пъстри светове, в които съм живяла, всичките загуби и сбогувания, свързани с емиграцията – мойта и наследената, защото емиграцията има своя памет. Така, както едно място има своя памет, дори след като хората го напуснат, хората помнят място в тялото си, дори да са го напуснали, дори предците им да са го напуснали. Описвам такива истории в „Към езерото“. За мен Охридското езеро е нещо, което нося в себе си, защото баба ми го носеше, и майка ми също. Но начинът, по който аз се върнах при него, бе много различен, след като бях обиколила света, от това, което щеше да бъде, ако го посетях директно от София.
Понеже разговаряме в самото начало на 2021 г., да завършим с един традиционен въпрос – какви са плановете Ви за годината, свързани ли са с новата книга, която споменахте, че пишете? Какво е пожеланието Ви за годината, която започва?
Ще се радвам да завърша „Еликсир“, чиято география е река Места, и чиято тема е как хората търсят лек за вирусите, сред които живеем – несправедливостта, неравенството, боледуването на планетата ни. С една дума, Болката във всичките ѝ форми. Ще се радвам тази година, както миналата, да продължа да срещам хора и места, добри, мъдри, странни и неочаквани – които да ме доближат до центъра. Такива хора и места често са по перифериите.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
