При всяко ново виждане акад. Иван Радев ни изненадваше със своя нова книга. При това никога не можеше да знаеш в каква тематична и жанрова насока ще бъде тя – в някоя от безбройните полоси на литературоведските му, на извороведските му и историографските му енциклопедически занимания. Да, наистина единственото определение за всеобхватността на тези занимания беше „възрожденска енциклопедичност“! С нищо несравнима от практиката на друг днешен представител на литературоведската ни общност бе тази многопосочност! При това всяка от тези явяващи се отново и отново книги бе изготвена с пословичната му добросъвестност, с несекващата готовност и упоритост да се доказват обстойно защитаваните тези, да се проследяват скритите ходове от биографиите на неговите герои. Така бе при разкриването на тайните от персоналните сюжети на неговите обикнати възрожденски и предвъзрожденски писатели, книжовници-просветители, бунтовници (от развитата способност да се чете дори изригващият като древен проповедник своите плашещи ни гневни слова Неофит Бозвели до винаги привличащият централното му изследователско внимание мъдър присмехулник и сдържан елегик Петко Славейков, към когото има едно „вечно завръщане“); при търпението да се издирят погубените по небрежност данни за историята на великотърновските църкви и манастири, да се реконструира цялостната им история; при склонността да потъваш с търпение в огромните хартиени масиви от войните, за да откриеш там светещите следи на големите ни поети, да съзреш в огромното човешко множество от баталиите страдалческите ликове на поручик Димчо Дебелянов и на трагическия ни велик поет Пейо Яворов. Цялата тази огромна всекидневна работа има и своите звездни мигове, дарява акад. Иван Радев с големите прозрения, както се случва с неговата ранна изключителна книга „Столица на оцелелите“. В творческата му биография тази вдъхновена историопис за съдбоносната следосвобожденска българска великотърновска конституционна година, тази изключителна галерия от портрети на стари дейци и на новоизгряващи звазди на небосклона на българската политика, има мястото, каквото има за Тончо Жечев неговият „Българският Великден или Страстите български“…
Подреждаха се сякаш в едно безбройно множество книгите на акад. Иван Радев, трудно бе да ги обхванем като едно личностно творческо дело. Но те – при цялото им тематично и жанрово многообразие – бяха облъхнати от една благородно-старомодна обич към всичко родно; в това бе техният обединяващ ги патос. Дори когато се занимава с един такъв доскоро деликатен сюжет като следдеветосептемврийската драма на големия критик Владимир Василев, необходимостта от неговото пълноценно „възкресяване“ Иван Радев някак вижда заради това, че инак българската литература и нейната критика и история не биха били „пълни“, тя не би била „пълноценна“ без успешността на тази цялостна реконструкция и на подобни на нея. (Една от последните му книги бе: „Низвергнатият Владимир Василев”, 2016 г., и особено главата: „Сюжетът Владимир Василев“ – тайно занимаващ един критик, за „апокрифните увлечения“ на Симеон Султанов.)
И все пак при всичките изненади, които ни причиняваше с редица свои книги акад. Иван Радев, имаше в последния период на неговото творческо осъществяване най-малко три дяла, които бяха за нас абсолютно неочаквани. Това бяха неговите сега публикувани дневници и епистолия (най-вече големият том „Моите полудневници. 1970-1995 г.“) – въпреки че поназнайвахме нещичко за тях. Това беше десетилетия трупаната не само кореспонденция, но и цялостната памет за големия репресиран писател Йордан Вълчев, който като стар „конспиратор“ се бе доверил на литературния критик и историк и му беше предоставил за съхранение и интерпретация огромното си наследство. (Така се родиха цяла поредица от книги, както и цялостното многотомно издание на съчиненията на писателя.) И още: начинът, по който бе предоставен за съхранение от академика голям дял от архива на дългогодишния директор на изд. „Български писател“ и литературен критик Симеон Султанов. Този доверитетелн жест на колегиална приемственост също се материализира с множество публикации…
Изненадите и неочакваните акции на акад. Иван Радев ще ни липсват. Сега трябва отново приятелски и колегиално добре да прочетем дареното ни.
София, 1 февруари 2021 г.
