Правилата на литературната медийна култура

Популярни статии

Сандер Бакс

бр.7/2021

Рис. Мила Искренова, „2009-a“

1 Нищо не убягваше от вниманието ми: и когато връчваха литературни награди в токшоута, и когато имаше сензационни медийни прояви на новопоявили се автори, и когато възникваха скандалчета във връзка с литературни предавания. През последните четири години почти постоянно улавях с антената си всички начини, по които писателите присъстваха в медиите. Всяка седмица се появяваше нов случай за „Литературата продължава да се върти”[1] книгата за писателя в медийната култура, която пишех. Продължих да следя всичко и когато тя излезе през февруари 2019 г. Няколко месеца преди това Иля Леонард Пфайфер, един от главните персонажи в нея, бе представил новия си голям роман „Грандхотел Европа”. Този роман и изявите на автора около публикацията му потвърдиха много от това, което бях писал в моето изследване. Почти едновременно с книгата ми излезе „Синовете на Отмар” – големият нов роман на Петер Бювалда. И тази книга бе представена с всеобхватна медийна кампания, с картонен Бювалда в естествен ръст на витрината на книжарница „Атенеум” и с автомобил „Бювалда”, който обикаляше Амстердам. По време на интервютата за двете книги преди и след появяването им на пазара чух постоянно да се повтарят трите „начина на говорене“, които назовах в „Литературата продължава да се върти”. И двамата автори бяха представяни като много успешни. Журналисти и критици подчертаваха, че техните романи, публикувани преди това, са имали голям успех, че са се продавали в големи тиражи. Изреждаха получените от тях литературни награди. Много пъти ги питаха за връзката между работата и живота им (при Пфайфер демонстративно вградена в текста, а при Бювалда напълно отсъстваща). И в двата случая романът се свързваше с извънтекстуалната (политическа) действителност, към която има препратки в него (визията на Пфайфeр за Европа и политиката по отношение на бежанците, мнението на Бювалда за «Шел» и за движението MeToo). Тук ще повторя накратко правилата. Първото правило се отнася до „успеха“. За медийния писател от XXI век е от голямо значение да се представя за изключително успешен и да пише романи така, че да се сдобие с много читатели. Успешният в медийната култура се грижи те да казват, че са прочели книгата му „на един дъх“ и че не са могли да я оставят, докато не я прочетат до края. Втората важна особеност на медийната култура на XXI век е схващането, че всичко (и художествената литература) трябва да бъде истинно, автентично и дълбоко лично. Писателят, който добре се представя в токшоута, се старае творбите му да събуждат у читателя желание да чете истински истории. Оттам и огромният брой на появилите се  през последните години най-различни (полу)автобиографични текстове. И журналистът от дамското списание «Мархрит», и този от качествения вестник «НРС Ханделсблад», както и водещият на токшоу и на радиопредаване се интересуват най-вече от това какво от описаното в книгата се е случило в действителност. Третото правило се отнася до говоренето за актуални събития и политика. Медиите търсят поляризиран политически дебат и някои писатели искат да играят определена роля в него, за да привличат вниманието или за да подчертаят значението на политическата си визия. Те успяват да придадат такава форма на романите си, че чрез нея да ги превърнат в участници в този дебат. Затова изразеното в творбата не бива да се различава особено много от мнението на автора, а политическото говорене се приспособява по форма към „популистката“ логика на медийния разговор. Вследствие на това все повече писатели започват активно да участват в пряката кoмуникация с творбите си. 2 Писателят Иля Леонард Пфайфер въплъщава като никой друг (написах в края на «Литературата продължава да се върти») с творчеството и проявите си напрежението между по-класическия възглед за литература на XX век (модернистки и автономистки) и начина, по който медиите дефинират литературата на XXI век. В неговата писателска работа много ясно се открояват споменатите три правила на литературната медийна култура на XXI век. Успешният писател (що се отнася до финансовата страна) противостои на класическия бохем. Присъствието на главен герой, моделиран по подобие на самия автор в романите му “La Superba[2] и „Грандхотел Европа”, приканва читателите да ги възприемат като автобиографични (и така стимулира литературния туризъм), но това противоречи на фикционалността им. И накрая експлицитно ангажираният Пфайфер, когото срещаме в публичния дебат, се свързва с романиста, който иска да направи политическия проблем по-сложен вместо по-опростен. В  «Писма от Генуа» (2016) виждаме Пфайфер като успешен културен предприемач днес, който обаче предпочита да се облича като бохем от XIX век. Това е писателски поведенчески модел, при който се отделя и особено внимание на магазина, където писателят трябва да продължава да върти търговията си: «Едноличната фирма “Pena d’occa” се върти на пълни обороти». (I) Във въведението на «Писма от Генуа» Пфайфер се позиционира и като «истински писател». Той защитава експерименталната литература, сложните текстове и писателите, които водят изгнанически живот, отхвърлени от обществото. Те трудно си намират място в литературното поле. В същото време от текстовете на «Писмата» става ясно, че той още тогава, преди появяването на “La Superba”, много съзнателно и делово формира своето съществуване като писател. Знае какво трябва да прави един писател, за да печели пари, и го прави. Когато през февруари 2013 г. на книжния пазар се появява романът му “La Superba” той привлича вниманието на много медии. (II) През март 2013 г. излизат шест интервюта в най-важните нидерландски и фламандски вестници. С изключение на едно всички други бяха взети от журналисти, посетили Генуа. (III) През седмиците след публикацията на романа Пфайфер беше интервюиран и в различни телевизионни и радиопредавания. Това е тенденция, на която ставаме все по-често свидетели в началото на XXI век: най-влиятелните вестници не само придружават със сериозни рецензии важно заглавие (дори не на първо място), а създават най-вече поле за публикуване на подробни авторски портрети. В този случай това бе масова практика, която веднага даде силен тласък на “La Superba”. Големият успех на този роман се дължеше до голяма степен и на един друг негов аспект, а именно фактът, че град Генуа е много подходящ за създаването на мит около писателството на Пфайфер сред публиката. В рецензията си Яп Худехебюре бе нарекъл вече книгата «алтернативен пътеводител», който представя «истинския италиански живот». (IV) Тази негова идея се оказа много плодотворна и за журналистите:  заради нея те можеха, така да се каже, да отидат на гости на самия роман. По този начин Пфайфер реагира умело на един от признаците на литературната медийна култура през XXI век: търсенето на истинното. Журналистът Родерик Сикс отиде за интервю в Генуа и призова читателите си да посетят този град, «ако искат наистина да видят как оживява романът пред очите им» и да се срещнат там с Иля Леонард Пфайфер, не само автор на романа, но разбира се и негов главен герой. С това стигнахме до второто правило на литературната медийна култура: мисълта, че всичко трябва да е «истинно». Сикс набляга, че «който иска наистина да види как оживява романът пред очите му», трябва да отиде за малко «на гости» на Генуа. Той дори предоставя описание на маршрута, който води до уличка срещу Двореца на дожите. „Оттам се вижда площадче, което съвсем случайно се казва Piazza delle Erbe и точно пред Libreria delle Erbe (превърната в бар книжарница), на едно от столчетата седи той, с италиански вестник и пакетче Drum[3] на масичката пред него, с чаша просеко и малко тефтерче Moleskinе[4] подръка: Иля Леонард Пфайфер”. (V) Но и с други персонажи от романа можете да се срещнете лично в Генуа. Жив и здрав, излязъл направо от романа: Дон, с винена чаша, пълна с джин-тоник в ръка. Озадачено разглеждам мършавия британец,  който вежливо ме приветства с «Добре дошъл», старае се да разбере от коя страна съм и веднага след това вече се сбогува: “My gin-tonic is calling”. Още няколко пъти ще откриваме истински съществуващи персонажи и места, описани в романа.  Барът на огледалата съществува. Вещицата  Taро съществува. Тя седи през три масички по-нататък. И жена наистина гледа на карти. Пеещият продавач на рози съществува. Колкото и незабележимо в «истинския живот», в “La Superba” Пфайфер играе вече остроумна игра с читателя. Без да искаш,  постоянно се питаш кое е «истинно» и кое е «измислено». (VI) По този начин Пфайфер успява да накара своя разказ да си проправи път до страниците на всекидневниците и седмичниците: Сикс превръща инсценирания от писателя разказ в част от авторския му портрет. По изобретателен начин Пфайфер разпростира света на своя роман (въображаемата Генуа) до света на медиите. Журналисти, водещи на радио- и телевизионни предавания разказват в портретите му неговия разказ за Генуа. И така постоянно предават историята на “La Superba” по-нататък. Вследствие на това романът става все по-известен, за читателя на вестниците около писателя се понася интересен мит. (VII) После самият Пфайфер обяснява още веднъж в интервюта, че и той самият съзнава, че Генуа от гледна точка на пиара е била добър ход: „[…] журналистите идват с такова удоволствие в Генуа, че моето лице сега по-често се появява във вестниците, отколкото по-рано”. (VIII) Литературният туризъм в Генуа не се ограничава само до журналистите. И «обикновените читатели» отиват  да посетят писателя в Генуа и искат да почувстват наистина атмосферата на декора на романа. „НРС – Ханделсблад” организира безбожно скъпи културни екскурзии съвместно с  туристическа агенция, която предлага в асортимента си и Генуа. Едно от събитията по време на това пътешествие и част от пътешественическия опит е и моето участие: един следобед развеждам екскурзиантите из града и им показвам някои места, които са послужили за декор на романа ми и които са описани в него. С ролаторите и бастуните си те се клатушкат след мен из уличките и край проститутките. Зад два ъгъла виждам, че съм изгубил вече цялата си група. Но за тях всичко е необикновено, впечатляващо и накрая казват: «Почти толкова е истинско, като в книгата». (IX). От 2013 г. до ден днешен литературната знаменитост Пфайфер се грижи разказът за Генуа да продължава да се разказва отново и отново. Журналистите продължават да ходят там, а няколко негови книги са за преживяванията му в този град. И във фейсбук  той продължава да почита мита за Генуа. В телевизионната поредица Via Genua, която VPRO[5] поръча да заснемат през 2017 г., Пфайфер е разхождащият се водещ, който играе двойна роля – на разказвач (чува се гласът му като глас зад кадър) и персонаж (виждаме го често как се разхожда из града).(X) В документалния филм Пфайфер ни показва Генуа: не само кафенетата и ресторантите на открито, които познаваме от интервютата за “La Superba”, но и улиците, на които живеят имигрантите от Африка. Чрез историите на подбраните и портретирани от него персонажи Пфайфер разказва личната история на бежанците, но и тази на кореняците италианци, на които не са дотрябвали имигрантите, както и на проститутките, които се движат в същия квартал като имигрантите. Телевизионната поредица ни показва също така, че този град има и друго важно значение за писателската работа на Пфайфер. Той използва вниманието, което генерира митът за Генуа за създаване на пространство, където може да прояви своята ангажираност. Преживяванията му в Генуа са повод за експлицитно изразяване на гледна точка, с която той участва в дебата за бежанския поток от Африка. Все по-ясно става, че Пфайфер иска да заеме ясно изразена позиция в обществения дебат за това, което се нарича «бежанска криза». В различни интервюта той заявява, че е искал в своя роман “La Superba” да опише себе си като имигрант. След награждаването му с литературната награда „Либрис”[6] пет минути го интервюират по телевизията в праймтайма. (XI) Той употребява това време много ефективно за изразяване на политическото си становище. След кратка размяна на мисли за това колко комерсиални са литературните награди днес, разговорът добива съдържателно измерение. Пфайфер съобщава, че книгата е замислена като намеса в съвремениния обществен дебат. „Затова тя е книга, която до голяма степен се отнася и до сегашното положение, а до голяма степен се отнася и за други места по света, не само случайно за пристанищния град Генуа”. (XII) Журналистът напомня, че вчерашният ден пак е донесъл тъжна новина за бежанци, които се отправят към Лампедуза, и го пита защо в романа си е искал да разкаже историята на сенегалския бежанец Джиби.  „Както Вие с право казвате, за мое голямо съжаление, книгата стана отново трагично актуална. И ако пребиваваш в италиански пристанищен град като Генуа, е почти невъзможно да не говориш за такива неща. Всеки ден виждам там резултатите от европейската политика и провала на африканската политика. Виждам хора като Джиби. Съсредоточих я върху един герой, но ежедневно виждам какво е около мен. Ще е ужасно свидетелство за каменно сърце, ако не говориш за това”. (XIII) Тук виждаме, че Пфайфер прави с Генуа и нещо друго. Не само представя отново града като естествен декор на писателската си работа, но употребява града и като метафора на политическия проблем на настоящето, за който иска да се говори в медиите. Авторът на “La Superba” е не само медиагенична фигура и знаменитост, която добре познава медиите и знае как да ги използва, но той става все повече и ангажиран публичен интелектуалец. Затова не е странно, че в края на интервюто журналистът го пита дали има «послание с тази книга».   „Послание може би не, но това, което исках преди всичко да направя, е да разкажа всички тези истории. […] Много искам да оставя читателя сам да си направи извод. Всъщност в тази книга искам вместо опростено послание, вместо опростен разказ, който предлага решение с популистки речник, да покажа сложността на проблема. Искам да покажа колко ужасно сложни, колко човешки са всички тези различни истории и колко трудно е всъщност да се улови проблем като миграцията в няколко политически лозунга. Всъщност много бих искал, преди да стигнат до лозунги и миграционна политика, хората най-напред да се запознаят с тези истории, историите, които исках да разкажа”. (XIV) Така Пфайфер представя романа си като несъмнено политически роман: роман, който не иска да предложи опростено послание, роман, който сам не иска да се намесва полемично в дебата, но роман, който иска да предложи за обсъждане политически проблем, като покаже неговата сложност. Начинът, по който тук Пфайфер се отнася  към въпроса за «посланието» на творчеството си, илюстрира проблемите на белетриста като публичен интелектуалец: той наистина иска да постави за обсъждане обществена тема, но не иска да редуцира литературата си до ясно, недвусмислено послание. Затова Пфайфер подчертава, че няма послание, а иска да разказва истории и да показва сложността на проблема. В същото време виждаме, че той все по-убедително ще заявява политическо становище в медиите. Тази политическа позиция на писателя като някой, който не иска да отправи експлицитно недвусмислено послание, но който иска да постави политически въпрос за обсъждане, пак прави впечатление, когато Пфайфер на 19.01.2017 г. взема участие в късното токшоу на Йинек. (XV) Той е там, за да говори за документалната поредица, спомената по-горе, но се възползва от случая да започне дискусия с нидерландски заместник-министър – Клас Дейкхоф, който също е поканен и в чиито задължения е и това по приемането на бежанци в страната. Заместник-министърът обяснява, че според него Нидерландия прави вече много (приема бежанци и изпраща пари) и заради това той намира за странно, че се казва, че «ние» нищо не правим. Пфайфер не се съгласява с него и подчертава, че нидерландското правителство е създало заедно с другите този проблем със споразумението с Турция. Друг участник в дискусията го пита как смята, че може да се разреши въпросът. Водещата забелязва, че Иля няма разрешение, но иска да каже нещо за това. „Документалният филм не е за това, но аз искам да кажа нещо по този въпрос. Най-вече за споразумението с Турция. Това е може би споразумение, което много добре се е получило от нашата европейска гледна точка и което е много изгодно, тъй като сме направили проблема невидим. Но от гледна точка на бежанците ние сме го направили само още по-лош. На никого наистина не е помогнато с това споразумение с Турция. […] Аз мисля, че по-малко трябва да се мисли от гледна точка на управленската политика и повече от гледна точка на човещината. Мисля също така, че много добре трябва да се проумее, че никога няма да можем да спрем бежанския поток. Те винаги ще идват.” С тези изказвания Пфайфер стига до дилемата, до която стигат много писатели, които се манифестират като публични интелектуалци. С неговия документален филм (като продължение на романа му) писателят иска да покаже сложността на проблема, да накара всички да чуят историите на хората, но тук, в центъра на обществения дебат, от него се очаква нещо друго: а именно да дискутира със заместник-министъра на (популистки) медиен език. Виждаме, че Пфайфер след известно колебание напълно убедено приема да играе тази роля. С това показва, че освен първите две правила на медийната култура (да си успешен или да се представяш за успешен и да показваш личния си живот) той следва според своите разбирания и третото правило. Романът и документалният филм могат да бъдат сложни и многозначни, но в публичния дебат като писател трябва да говориш ясно и разбираемо за всички. 3 В „Литературата продължава да се върти” разгледах случаи най-вече от последните десет години. В книгата исках да осветля напрежението в литературния климат на XXI век. Възможно е да се създаде впечатление, че с тази книга съм искал да твърдя, че случващото се в полето на литературата в началото на този век изведнъж радикално се  е променило. Това, разбира се, не е така. Според мен противоречията, които са в центъра на днешното говорене за литература, имат дълга предистория в литературната история на XX век. За да установим това, трябва само да обърнем поглед към медийния шум, който вдигаха големите писатели от 60-те и 70-те години (Мюлиш, Реве, Херманс, Волкерс, Хасе и Шмит). Тук искам да го илюстрирам с един малък исторически пример, на който ще се спра по-подробно на друго място. През септември 1982 г. знаменитият писател и известен антибуржоа Ян Волкерс получава телеграма, с която му съобщават, че му е присъдена престижната награда „Константейн Хьойхенс”[7]. Обществената телевизия пристига със самолет на о. Тесел да итервюира лауреата. Но Волкерс не се чувства никак уважен. Когато журналистът Хюго ван Рейн го пита за важността на наградата, Волкерс става, отива до библиотаката си и започва да изважда оттам един бестселър след друг. Това щеше да стане една от най-незабравимите му медийни прояви.   „В продължение на двадесет години писах шедьоври! „Късо, по американски”, „Роза от месо”, „Завръщане в Ухстхеест”, „Нещо сладко”, „Целувката”, „Мъртвешка глава”, „Праскова на безсмъртието”, „Пламтяща  любов” […] Нито една от тези книги не е била някога наградена. Чувствам се просто обиден от тази награда. Мисля си: какво се е случило с мен? Дали изведнъж съм започнал да пиша лошо? Дали съм развратничил с някой член на журито – с мъж или с жена? Изпратил ли съм им пари? Проверих банковата си книжка, но се оказа, че не съм. Тогава си помислих: еее, какво е това? Какво е станало?” (XVI) Сърдитият Волкерс завършва с уверението, че тук не говори „огорчен писател, който е получил наградата твърде късно”, а „обикновен гражданин”, който се чувства обиден, „че са нарушили приятния му всекидневен живот и спокойната атмосфера, в която работи”. (XVII) И до ден днешен е забавно да се гледа този фрагмент. Той се е запечатал в паметта на много хора. Освен това показва напрежението, което е характерно за писателската дейност през XX век изобщо и за тази на Волкерс в частност. Като не прие наградата „Константейн Хьойхенс”, Ян Волкерс прие образа на писател, който е полемист и външен човек в обществото. Този писателски образ, който е бил от голямо значение в литературата на XX век, произлиза от мисълта, че писателят жертва общественото си положение, за да има свободата от позицията на непризнат и отхвърлен от обществото да може да чувства неща, които са по-дълбоки от тези, които чувстваме ние, простосмъртните, да може да мисли неща, които са много по-фундаментални от тези, които ние мислим, и разбира се, да може да казва неща, за които ние, обикновените граждани, дори не се осмеляваме да мечтаем. С Движението на осемдесетте[8] в нидерландската литература се появява този образ на писателя, който като критично мислещ външен човек създава убежище, където всичко може да се каже, мисли и чувства. И така, Волкерс като антибуржоа на XX век. Но всичко това не е така просто. Този фрагмент показва и един друг писателски образ. Волкерс наистина се отказва от важна награда и една значителна парична сума, но ние като зрители знаем, че той не плаща цената, която е трябвало да заплати писателят бохем като антибуржоа през XIX век, а именно: бедност. Още повече че в това интервю самият Волкерс подчертава, че всички споменати книги са станали бестселъри. Той се гордее с факта, че е автор, чиито книги се продават добре и пояснява, че точно тази добра продажба го прави свободен и независим. Вилем Клос[9] – автор на малко творби за малко читатели, би се обърнал в гроба си. Антибуржоата Волкерс застава на страната на читателя: читателите оценяват по достойнство творбите му, а критиците от години вече не го разбират. Ненапразно на друго място Волкерс говори за «цианкалий за критиците». Има противоречие между прочутия автор на бестселъри Ян Волкерс, от една страна, и външния човек – антибуржоа, който е Волкерс едновременно с това. Все пак не е случайно, че тук Волкерс избира този профил: той подхожда много добре на позицията на успешния медиен писател на XX век. Днешните успешни писатели като Херман Кох, Клюн и Леон де Винтер прилагат точно тази реторическа стратегия, когато става дума за отношенията между читатели и критици, защото тази реторика така добре се съчетава с езика, който използват масовите медии, когато се говори за литература. Днешните медийни писатели са научили много от знаменития си предшественик. Това е ясно. Волкерс е имал същите проблеми преди десетилетия. И той е трябвало да отговори на въпроса как като автентичен писател можеш да отстояваш себе си сред все по-увеличаващия се медиен шум. С Волкерс, казано накратко, сме в самото начало на литературната медийна култура, в която живеем сега. Това свидетелства за огромния му талант като писател, като разказвач, като медийна фигура, в която се превръща през последните десетилетия на живота си благодарение и на прекрасната телевизионна поредица за неговата „Градина зад къщата”. Той става знаменит, става любим писател на много нидерландци. Също и на тези, които не са читатели. 4 Примерите с Пфайфер и Волкерс показват, че дискурсивните правила, които разгледах в „Литературата продължава да се върти”, играят определена роля в говоренето за литература в медиите от втората половина на XX век до днес. И в двата периода, за които стана дума, тези правила се различават от най-важните характеристики на литературата през XX век, над които започва да се упражнява натиск. «Законите» на това, което литературните историци наричат литературна автономия, доминираха в света на литературата през петдесетте години. Това е така почти до края на деветдесетте. Разбира се, те бяха широко формулирани, тъй като повечето бяха неписани и с това предлагаха доста възможности за влагане на собствено съдържание в тях, но те определяха пространството, в което можеше да оперира творецът на художествена литература. Волкерс (но също така и Реве и Мюлиш) владееше тези правила на играта до съвършенство. Неслучайно той става известен през годините като един от водещите, провокиращи и влиятелни писатели. Но точно в същия период започна промяна, която щеше да отслаби силно влиянието на тези закони и правила. Литературата се развиваше приблизително между 1960 и 1990 г. като крайно успешен дял от медийната култура, която започна да доминира в Нидерландия. И затова в същия период литературата се превръщаше все по-естествено в артикул за консумация. Тези две промени имаха големи последствия, тъй като изискваха от писателите (и колкото повече тази тенденция продължаваше да се налага, толкова по-силно ставаше това изискване) да се разделят със «законите на автономността». Това доведе до парадоксална ситуация – последното поколение писатели, които се смятаха за големи писатели от гледна точка на автономната литература, по неволя  се разделиха със системата, която се разбираше като нещо съвсем естествено и която бе допринесла за техния успех. Те самите причиниха тази промяна с действията си (появяваха се често по телевизията, пишеха редовно във вестниците, искаха да продават книгите си), но също така и с размишления върху тези проблеми в техните текстове. (XVIII) В литературната култура, в която оперира Пфайфер, тези противоречия до такава степен са се засилили, че човек може да се запита доколко моделът на XX век е все още валиден. В същото време писателската дейност на Пфайфер точно показва, че двата елемента могат да се свържат един с друг в писателство, което е успешно. С това бохемът от Генуа прилича на Волкерс и прочутите му съвременници. Те се намираха в началото на развитие, при което една литературна система бавно, но сигурно започна да отстъпва място на друга, а Пфайфер се намира в по-нататъшен стадий на това развитие, поради което от него се изискват други неща. Литературноисторическият разказ на втората половина на XX век е разказ за разширяването, раздробяването и многогласието на разбирането за литература, което е резултат от степента, в която литературата много повече отпреди и по съвсем друг начин е започнала да става част от публичното пространство. Знаменитите писатели от 60-те и 70-те години разчупиха автономното функциониране на литературата, търсеха контакт с политическата действителност около тях и започнаха да търсят публика. С това те промениха завинаги характера на писателската дейност. Днешните писатели берат  плодовете на това. Горчивите плодове може би? Превод от нидерландски: НИКОЛИНА СИРАКОВА Доц. д-р Питер Александер (Сандер) Бакс е нидерландски литературен историк, биограф и преподавател в Тилбургския университет. Източник: Extaze 32, 8, № 4, 2019.  [1] Заглавието препраща към телевизионното токшоу „Светът продължава да се върти”. – Б. пр. [2] La Superba – прозвище на гр. Генуа. Означава както Високомерната, така и Безразсъдната, Прекрасната, Гордата, Привлекателната и Недостъпната. – Б. пр. [3] Drum – ситно нарязан тютюн, от който пушачите си свиват цигари с помощта на самозалепваща се хартийка. Те са по-евтини от цигарите с филтър и затова в миналото са били предпочитани в Нидерландия. – Б. пр. [4] Moleskine – реномирана марка италиански бележници. Според легендите в миналото подобни френски тефтерчета употребявали известни писатели и художници като Оскар Уайлд, Хемингуей, Ван Гог, Аполинер, Пикасо, Матис, Сартър и др. [5] VPRO – организация на Нидерландското обществено радио и телевизия, чиито качествени предавания се следят от високообразована публика с многостранни  интереси. – Б. пр. [6]  “Либрис” е годишна нидерландска литературна награда за роман. Лауреатът получава  2500 евро за номинация, парична премия в размер на 50 000 евро и медал, изработен от бронз. [7] “Константейн Хьойхенс” е нидерландска годишна награда за цялостно творчество. Лауреатът получава до 2017 г. парична премия в размер на 10 000 евро, а след това – 12 000. [8] “Движението на осемдесетте”– иновативно движение в нидерландската литература (1880 – 1894), в което участват поети, писатели, литератори и др. Привърженици на импресионизма и натурализма. Едни от главните им принципи са: естетизъм, изкуство за изкуството, индивидуализъм, оригиналност. Обновяват най-вече поезията и се противопоставят на литературните възгледи на техните предшественици и особено на реалистите. – Б. пр. [9] Вилем Клос (1859 – 1938) – поет, един от най-видните представители на Движението на осемдесетте. – Б. пр.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии