Клара и Слънцето (откъс)

Популярни статии

Казуо Ишигуро

бр. 9/2021

Когато бяхме нови, с Роза стояхме в средата на магазина, от страната на масичката със списания, откъдето се виждаше почти цялата витрина. Така че можехме да наблюдаваме какво става навън – забързаните чиновници, такситата, бегачите, туристите, Просяка с кучето, първите етажи на сградата отсреща с големите букви АрПиО. След като посвикнахме, Управителката ни разреши да излизаме досами витрината и чак тогава си дадохме сметка колко е високо Арпиото. И ако улучехме точното време, виждахме Слънцето, което по своя път минаваше между покривите на сградите от нашата страна на улицата към страната на Арпиото.
Извадех ли късмета да уловя този момент, аз извръщах лице да погълна колкото се може повече от неговата захранваща сила и ако Роза беше до мен, я карах и тя да стори същото. След минута-две трябваше да се върнем по местата си и когато още бяхме нови, се притеснявахме, че Слънцето надниква рядко в средата на магазина и може да залинеем. ИП Рекс, който тогава беше до нас, твърдеше, че няма защо да се безпокоим и че Слънцето си има начини да ни достигне където и да сме. Веднъж той посочи пода и каза:
– Ето я шарката на Слънцето. Ако толкова се притеснявате, само я докоснете и ще се подсилите.
Нямаше клиенти, когато го каза, а Управителката беше заета, подреждаше нещо по Червения стелаж и на мен не ми се искаше да я безпокоя и да помоля за разрешение. Хвърлих поглед към Роза, която стоеше безучастно встрани, и направих две крачки напред, клекнах и протегнах ръце към шарката на Слънцето. В мига, в който пръстите ми я докоснаха, тя избледня и колкото и да се мъчех – размахах ръце над мястото, където беше, даже опипах дъските на пода, когато това не даде резултат, – шарката така и не се появи отново. Когато се изправих, ИП Рекс подхвърли:
– Колко си ненаситна, Клара. Вие, момичетата ИП, сте страшно ненаситни.
Макар още да бях нова, веднага ми мина през ума, че няма как вината да е моя, Слънцето беше скрило шарката си случайно, когато посегнах към нея. ИП Рекс обаче ме гледаше съвсем сериозно.
– Взе всичката захранваща сила за себе си, Клара. Виж, стъмни се.
И наистина в магазина беше станало сумрачно. Даже и знакът за синя зона, закачен на уличната лампа на тротоара, изглеждаше помръкнал и избледнял.
– Съжалявам – казах аз на Рекс и след това се обърнах към Роза. – Съжалявам. Не исках да я взема всичката.
– Заради теб – добави ИП Рекс – до довечера ще залинея.
– Шегуваш се – казах аз. – Сигурна съм, че се шегуваш.
– Не се шегувам. Може още сега да ми призлее. А другите ИП в дъното на магазина? Те и без това не са добре. Сега състоянието им ще се влоши. Много си ненаситна, Клара.
– Не ти вярвам – отвърнах аз, само че вече не бях толкова убедена.
Погледнах Роза, но тя си стоеше все така безучастно.
– Вече усещам как отпадам – заяви ИП Рекс.
Раменете му провиснаха.
– Но нали ти каза току-що. Слънцето винаги има начини да достигне до нас. Шегуваш се, сигурна съм, че се шегуваш.
В крайна сметка успях да се убедя, че ИП Рекс само ме поднася. Още тогава обаче долових, че без да искам, съм накарала Рекс да зачекне една неприятна тема, която повечето ИП в магазина предпочитаха да избягват. А няколко дни по-късно се случи нещо, което ме наведе на мисълта, че даже и ИП Рекс да се е шегувал, в някакъв смисъл е бил и напълно сериозен.
Сутринта беше слънчева и Рекс не беше при нас, тъй като Управителката го беше преместила в предната ниша. Управителката все повтаряше, че всяко място в магазина е внимателно обмислено и няма никакво значение дали ще сме тук, или там, вероятността да бъдем избрани е еднаква. И все пак ние знаехме, че на влизане в магазина погледите на клиентите първо се спират на предната ниша, и затова, естествено, Рекс страшно се радваше, че е дошъл редът му да застане там. Ние го наблюдавахме от средата на магазина, той стоеше изправен, леко вирнал брадичка, и шарката на Слънцето играеше по цялото му тяло, по някое време даже Роза се приведе към мен и прошепна:
– Изглежда прекрасно! Сега със сигурност ще си намери дом!
На третия ден от престоя на Рекс в предната ниша дойде едно момиче, придружавано от майка си. Тогава още не можех съвсем точно да определям възрастта, но помня, че предварителната ми преценка за момичето беше тринайсет години и половина, и сега си мисля, че съм била права. Майката беше чиновничка и обувките и костюмът є показваха, че е от високопоставените. Момичето се насочи право към Рекс и застана пред него, а майката продължи навътре, мимоходом хвърли поглед към нас и отмина към дъното, където две момчета ИП седяха край Стъклената маса и нехайно поклащаха крака, както ги беше научила Управителката. По едно време майката повика момичето, само че то не є обърна внимание и продължи да се взира в лицето на Рекс. След това детето се пресегна и прокара пръсти по ръката му. Рекс мълчеше, разбира се, усмихваше се и стоеше, без да мърда, точно както ни бяха инструктирали да се държим, когато някой клиент прояви интерес към нас.
– Виж! – прошепна Роза. – Ще го избере! Харесала го е! Какъв късмет!
Смушках я да замълчи, можеха да ни чуят.
Момичето извика майката и двете застанаха пред ИП Рекс, оглеждаха го от главата до петите и момичето току посягаше да го пипне. Двете си говореха тихо и аз чух как по едно време момичето каза:
– Но той е чудесен, мамо. Прекрасен е. – Малко по-късно то въздъхна: – О, мамо, стига!
Управителката се беше приближила безшумно и стоеше зад тях. Накрая майката се обърна и попита:
– Кой модел е това?
– Това е В2 – отвърна Управителката. – Трета серия. За подходящото дете Рекс ще е идеалният компаньон. На мен лично ми се струва, че той най-вече би спомогнал за развитието на определени качества като старателност и прилежност у младия човек.
– Е, тази малка госпожица определено има нужда от това.
– О, мамо, страхотен е!
Тогава обаче майката каза:
– В2, трета серия… При тях ли беше онзи проблем с абсорбирането на слънчевата енергия?
Изрече го ей така, съвсем спокойно, пред Рекс, без да спира да се усмихва. Рекс също се усмихваше, но детето изглеждаше озадачено и местеше поглед между него и майка си.
– Вярно е – отвърна Управителката, – че първите модели от трета серия имаха някои дребни несъвършенства. Но всичко беше много преувеличено. При нормални нива на слънцегреене няма никакви проблеми.
– Чувала съм, че недостатъчният прием на слънчева енергия може да доведе и до по-сериозни проблеми – каза майката. – В това число и поведенчески.
– С цялото ми уважение, госпожо, моделите от трета серия са донесли радост на много деца. Стига да не живеете в Аляска или в шахта под земята, няма от какво да се притеснявате.
Майката огледа отново Рекс. Накрая поклати глава.
– Съжалявам, Каролайн. Разбирам защо толкова ти харесва. Но не е за нас. Ще ти намерим друг, по-добър.
Рекс продължи да се усмихва чак докато клиентите не си тръгнаха и даже и след това не изглеждаше особено натъжен. Аз обаче си спомних за онази негова шега и бях сигурна, че въпросите за Слънцето и по колко от захранващата му сила се полага на всеки от нас отдавна са му тежали.
Разбира се, днес си давам сметка, че Рекс едва ли е бил единственият. За това обаче не се говореше, всички си имахме спецификации, които гарантираха, че не ни влияят външни фактори като разположението в помещението. И все пак след няколко часа далеч от Слънцето всеки ИП усещаше как става летаргичен и започваше да се притеснява, че му има нещо, че е с някакъв специфичен дефект и ако се разбере за него, никога няма да си намери дом.
Това беше една от причините да ценим толкова стоенето на витрината. На всеки от нас му беше обещано да мине оттам и нямахме търпение да ни дойде редът. Отчасти това се дължеше на „специалната чест“, както се изразяваше Управителката, да представяш магазина пред света навън. Също така, разбира се, каквото и да казваше Управителката, всички знаехме, че е по-вероятно да ни изберат, докато сме на витрината. Но най-важното нещо, за което си давахме сметка, ала не го изричахме на глас, беше Слънцето с неговата захранваща сила. Веднъж, малко преди да дойде нашият ред, Роза попита шепнешком:
– Клара, мислиш ли, че когато застанем на витрината, ще получим толкова благоволение, че никога повече няма да изпитаме недостиг?
Тогава все още бях съвсем нова и не знаех какво да є отговоря, макар че и аз си задавах същия въпрос.
Най-сетне редът ни дойде и една сутрин с Роза излязохме на витрината, като внимавахме да не съборим нещо от украсата, както предишната седмица бяха направили двете момчета ИП. Разбира се, магазинът още не беше отворил и аз си мислех, че ролетката ще е спусната до долу. Само че, щом се настанихме на Раираното канапе, видях тясна пролука – Управителката явно беше вдигнала леко ролетката, докато проверяваше дали всичко е на мястото си – и Слънцето хвърляше бляскав правоъгълник, който се издигаше по платформата и свършваше в права линия точно пред нас. Трябваше само да протегнем крака, за да усетим топлината. Бях сигурна, че какъвто и да е отговорът на въпроса на Роза, тук ще получим достатъчно захранваща сила поне за известно време. После Управителката натисна копчето, ролетката се вдигна догоре и ни обля ослепителна светлина.
Редно е да призная, че за мен имаше и друга причина да чакам с нетърпение престоя на витрината и тя нямаше нищо общо със захранващата сила на Слънцето, нито пък с възможността да бъда избрана. За разлика от повечето ИП, за разлика от Роза аз от самото начало копнеех да зърна колкото се може повече от света навън, и то до най-малките подробности. Така че, когато ролетката се вдигна и осъзнах, че сега от тротоара ни дели единствено стъклото и че виждам безпрепятствено и отблизо толкова много неща, от които досега бях зървала само по някой крайчец или ъгъл, от вълнение почти забравих за Слънцето и неговото благоволение.

Превод от английски: ВЛАДИМИР МОЛЕВ

Книгата излиза тази седмица от печат и е с логото на изд. „Лабиринт“.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Най-нови статии

spot_img
spot_img
spot_img