Колсън Уайтхед
С дъщеря си, Ивлин, и със зет си, Пърси, се сбогува вечерта, когато отпътуваха. Пърси от години се канеше да замине, но тя не беше предвидила, че ще вземе и Ивлин. Градът му отесня, след като се прибра от войната. Беше служил в Тихоокеанския басейн, в тила – поддържаше доставките на припаси.
Върна се озлобял. Не заради случилото се зад граница, а заради онова, което беше видял при завръщането си. Обожаваше армията, дори беше получил похвала за писмото до своя капитан относно неравнопоставеното положение на цветнокожите войници. Може би животът му щеше да тръгне в друга посока, ако правителството на Щатите беше поощрило напредъка на цветнокожите и в страната, както го беше направило в армията. Но едно беше да позволиш на някого да убива в твое име, друго – да го пуснеш да живее до теб. Законът за подпомагане на ветераните нареди нещата доста добре за белите момчета, с които беше служил, но тежестта на униформата се менеше според това кой я носи. Какъв беше смисълът от безлихвен заем, когато банките на белите не те пускаха да припариш вътре? Пърси тръгнал с колата към Милиджвил, за да се види със свой приятел от поделението, и по път се натъкнал на бели негодници. Спрял да зареди в някакво малко градче по пътя. Градче на негодници, годни само за неприятности. Едва се измъкнал – всеизвестно беше, че белите момчета линчуват чернокожи мъже в униформа, но той не вярваше, че ще попадне под прицел. Не и той. Група бели момчета, обзети от завист, че те нямат униформи, и от страх, че живеят в свят, в който негър изобщо може да получи позволение да носи униформа.
Ивлин се омъжи за него. Знаеше се, че ще го направи, откакто бяха деца. Появата на Елуд изобщо не укроти дивото у Пърси: царевичното уиски и вечерите в крайпътните барове, съмнителните типове, които водеше в дома им на улица „Бревърд“. Ивлин никога не бе проявявала особена сила на духа; в присъствието на Пърси се свиваше до някакъв негов придатък, като допълнителна ръка или крак. Или уста: той накара нея да съобщи на Хариет, че заминават за Калифорния да си търсят късмета.
– Че кой тръгва за Калифорния посред нощ? – попита Хариет.
– Имам уговорка, за една работа – рече Пърси.
Хариет предложи да събудят момчето.
– Нека спи – каза Ивлин.
Това бяха последните думи, които чу и от двама им. Ако дъщеря ѝ изобщо имаше заложбите да бъде добра майка, тя така и не ги прояви. Дори само споменът за безрадостните ѝ, празни очи, които минаваха през стените на къщата и се взираха в нищото, щом малкият Елуд засучеше на гърдата ѝ, караше кръвта на Хариет да се смръзне във вените.
В деня, когато приставът дойде за Елуд, беше най-тежкото сбогуване. Двамата бяха живели заедно толкова дълго. С господин Маркони ще се погрижим адвокатът да не изоставя делото, каза тя. Господин Андрюс беше от Атланта, от породата на младите бели кръстоносци, които заминаваха на север за диплома, а се връщаха променени. Хариет не го пускаше да си тръгне, без да го нахрани. Той сипеше щедри похвали за плодовия ѝ сладкиш и беше оптимистично настроен относно шансовете на Елуд.
Ще намерим начин да излезем от този трънлив път, каза тя на внука си и обеща да го посети първата неделя в „Никел“.
Когато отиде обаче, ѝ съобщиха, че е болен и посещенията не са разрешени. Тя се поинтересува какво му е.
– Откъде да знам, госпожо? – отвърна ѝ служителят от „Никел“.
На стола до болничното легло на Елуд имаше нови дънкови панталони. По време на боя нишки от плата на старите се бяха впили в кожата му и на доктора му бяха нужни два часа, за да ги отстрани. Понякога се налагаше да прави и такива неща. Пинцетите вършеха работа. Щеше да задържи момчето в болницата, докато болката при ходене изчезнеше.
Кабинетът на доктора беше до стаите за прегледи; вътре той пушеше пури и по цял ден тормозеше жена си по телефона: караше се с нея за пари или за безполезните ѝ близки. Димът от пурите с дъх на картофи се носеше из отделението и задушаваше миризмата на пот, повръщано и забрала кожа; до сутринта се разнасяше, но тогава той се връщаше и отново парфюмираше болницата. В кабинета имаше стъклена витрина с шишенца и кутии с лекарства, която докторът отключваше с изключително сериозно изражение, макар никога да не посягаше към друго освен към голямата опаковка с аспирин.
Елуд изкара престоя си в болницата по корем. По очевидни причини. Ритъмът на всекидневието там скоро го увлече. Сестра Уилма сумтеше в повечето дни; беше яка, груба жена, която тряскаше чекмеджетата и вратите на шкафовете. Заради яркочервената ѝ коса, оформена в кръгла бухнала прическа, и покритите с руж бузи на Елуд му приличаше на кукла, в която се e вселил дух и тя злокобно e оживяла – сценарий от комиксите с ужаси. „Криптата на ужаса“, „Подземието на ужаса“: беше ги чел на тавана у братовчед си, на светлината от прозорчето. Беше забелязал, че в комиксите с ужаси има два вида наказание – абсолютно незаслужено или страховито възмездие за покварените. Зачисли настоящото си състояние към първата категория и зачака следващата страница.
Сестра Уилма беше почти мила с белите момчета, които идваха в болницата с драскотини и болежки, беше им като втора майка. За черните – нито една свястна дума. Подлогата на Елуд ѝ беше особено противна – вземаше я с такова изражение, сякаш се беше изпикал в шепите ѝ. Често в сънищата за протестните му актове тя се превъплъщаваше в сервитьорката, отказала да му сервира, в пръскащата слюнки домакиня, която псува като каруцар. Сънищата за времената, когато щеше да е навън и да ходи по демонстрации, повдигаха духа му всяка сутрин, когато се събуждаше в болницата. Мисълта му все още можеше да пътува.
Първия ден в отделението имаше само още едно момче; леглото му се намираше зад параван в дъното на отделението. Преди да се заемат с него, сестра Уилма или доктор Кук дърпаха паравана и колелцата му проскърцваха по белите плочки. Пациентът не отвръщаше, когато му говореха, но в гласовете им имаше весела нотка, която отсъстваше в разговорите с другите момчета; хлапето беше неизлечимо болно или от влиятелно семейство. Никой от останалите младежи в отделението не знаеше кой е и какво го е довело тук.
Съставът на момчетата се менеше непрекъснато. Елуд се запозна с някои бели хлапета, които иначе нямаше да срещне. Щатски повереници, сираци, бегълци, които бяха драснали, за да се измъкнат от майки, които забавляваха мъже за пари, или бащи пияници, които им налитаха посред нощ. Някои бяха зловещи типове. Крадели пари, ругаели учителите, рушели общественото имущество; разказваха за кървави сблъсъци в билярдната зала и за чичовци, които въртели контрабанда с домашно уиски. Бяха ги пратили в „Никел“ за провинения, които Елуд не беше чувал в живота си: симулация, дребно хулиганство, непоправимост. Думи, които и самите момчета не разбираха; а и за какво им беше да ги разбират… важното значение беше едно: „Никел“. „Прибраха ме, защото спях в един гараж на топло. – Откраднах пет долара от учителя. – Изпих шише сироп за кашлица и пощурях една вечер. – Бях сам и се опитвах да оцелея.“
„Уха, добре са те подредили“, повтаряше доктор Кук всеки път, когато сменяше превръзката му. Елуд не искаше да гледа, но се застави. И зърна вътрешната част на бедрата си, с ярките резки отзад по краката, протегнали се като зловещи пръсти. Докторът му даваше аспирин и се оттегляше в кабинета си. Пет минути по-късно вече се караше с жена си за некадърния ѝ братовчед, който искал заем, за да спретне някаква измама.
Сумтенето на едно от момчетата го събуди посред нощ и той не можа да заспи с часове; кожата му гореше и се гърчеше под превръзките.
След седмица престой в болницата отвори очи и видя Търнър на леглото отсреща. Свирукаше си мелодията от Шоуто на Анди Грифит, бодро, с извивки. Умееше да свири и приятелството им минаваше под съпровода на изпълненията му: улавяха настроението на приключението им или украсяваха някой неудачен коментар.
Търнър изчака сестра Уилма да излезе за цигара и обясни причината за появата си:
– Реших да си осигуря малко ваканция.
Погълнал шепа прах за пране, за да му стане зле; час болки в стомаха за цял ден почивка. Или два – умееше да бъде убедителен.
– Дори си взех още, в чорапа ми е – добави.
Елуд се извърна и потъна в мрачни мисли.
След малко Търнър го попита за мнението му за лекаря.
– Как ти се вижда тоя стар вещер?
Доктор Кук тъкмо беше измерил температурата на бялото момче по-надолу в редицата, което беше подуто и мучеше като крава. Телефонът звънна, докторът пусна две хапчета аспирин в шепата на момчето и се втурна към кабинета си.
Търнър се дотъркаля до Елуд. Возеше се из отделението в количка за деца с паралич.
– И с отрязана глава да дойдеш, пак аспирин ще ти даде – рече.
На Елуд не му се щеше да се смее, имаше чувството, че така изневерява на болката, но не успя да се сдържи. Тестисите му бяха подути – каишът го беше близнал и между краката; от смеха нещо вътре се опъна и те пак го заболяха.
– Идва някое негро тука – продължи Търнър, – с отрязана глава; краката и ръцете – и те отрязани, а проклетият вещер какво ще го попита? „Едно хапче ли искаш, или две?“
Той намести заялите колела на количката и отпраши.
Нямаше нищо за четене освен „Крокодил“, училищния вестник, както и една брошура, бележеща петдесетгодишнината на училището; и двете се печатаха в другия край на комплекса от самите ученици. На снимките момчетата неизменно се усмихваха, но дори за краткия си престой тук Елуд вече разпознаваше онова мъртво нещо, характерната празнота в очите им. Предполагаше, че я има и той, сега, след като беше въвлечен изцяло. Обърна се бавно на една страна, облегна се на лакът и изчете брошурата няколко пъти.
Щатската администрация отворила училището през 1899-а под името „Флоридско промишлено училище за момчета“. „Поправително училище, в което младите нарушители на закона биват откъснати от зловредните си другари, за да получат физическо, интелектуално и морално обучение, да се поправят и да се върнат в обществото с чувство за цел и с характер, прилягащ на добрия гражданин, почтени и уважавани млади мъже, усвоили занаят или професия, която да им позволява да се издържат сами.“ Наричаха момчетата „ученици“, не „затворници“, за да ги разграничат от бруталните престъпници, които изпълваха затворите. Тук всички брутални престъпници бяха в персонала, каза си Елуд.
При отварянето си училището приемало деца и на петгодишна възраст – тази мисъл го докарваше до сълзи, преди да заспи: всички тези безпомощни дечица. Първите четиристотин хектара били осигурени от щатската администрация; през годините местните щедро дарили още сто и шейсет. „Никел“ оправдавал разходите си. Изграждането на печатната преса било истински, безспорен успех. „Само през 1926 година печатът донесъл печалба от двеста и петдесет хиляди долара, като при това давал на учениците полезен занаят, който да подхванат след завършването си.“ Тухларната произвеждала по двайсет хиляди тухли на ден; производството отивало за сгради из целия окръг, малки и големи. Всяка година замислената и изпълнена от учениците светлинна украса на училището за Коледа привличала посетители от километри наоколо. А от вестника изпращали репортер.
През 1949-а – годината, в която беше отпечатана брошурата – училището било преименувано в чест на Тревър Никел, реформатора, поел управлението му няколко години по-рано. Момчетата твърдяха, че името идвало оттам, че животът им не струва и петак[1], но причината беше друга. Случваше се да минеш покрай портрета на Тревър Никел в коридора, а той да те изгледа изпод смръщените си вежди, сякаш разбира какво си мислиш. Всъщност не – сякаш разбира, че ти знаеш какво си мисли той.
Елуд помоли следващото момче, което дойде с тения от „Кливланд“, да му донесе книги и то се отзова. Изсипа купчина оръфани научнопопулярни томове, в които, между другото, се описваха древните сили: тектонски сблъсъци, издигане на планини в небето, вулканични експлозии. Цялата агресия, стаена в земните недра и изградила света отгоре. Бяха дебели книги с пищни илюстрации в червено и оранжево, които контрастираха на фона на мърлявото, посивяло бяло в отделението.
Превод от английски: АЛЕКСАНДЪР МАРИНОВ
Романът е под печат в изд. „Лист“.
[1] На английски nickel се използва като нарицателно за монета от пет цента. – Бел. прев.
