Черен пясък и син хоризонт

Популярни статии

 Десислава Неделчева

бр. 11/2021

Имало някога един ден, в който редакторката Нина Иванова избрала разказите на Чавдар Ценов според свой поетически възглед. Така тя направила литература от втори разред, избрала спрямо принцип с аргумент и действие. Критическа решителност, която е голяма рядкост в българската литература. Нещо, смятано от мнозина, включително и от своя автор, за детайл и производно, сега излиза на преден план. Значи може да е важно. Може да е структурно важно или да е водещ метод на работа. Може също да е полуосъзнат резултат от съседно усилие. Четенето постоянно прави различни неща с писането, но сега четенето, да го наречем професионалното от страна на редакторката, е направило допълнителен жест, крачка, излизане пред строя и обръщане на погледа.

С избраните разкази (не ми се занимаваше да търся кой разказ откъде е взет и защо в тази последователност) от книгите на Ценов не се е случило нищо фатално. Те са си там, както и преди уютни, от тях не ти се излиза заради „липсата, превръщаща се все по-силно в предчувствие” и заради тяхната светла философия на поносимостта. Гласът на разказвача си е извоювал правото не само да разказва историята, но и да си размишлява на воля, да каканиже личните си мнения извън обичайните скоби.

Мога да разсъждавам какво се случва с читателя, който за първи път чете тези разкази тъкмо от томчето с избрано. Може би ще види планината, вилната зона или софийския квартал сред по-широк пейзаж. Но по-интересно е как останалите, които четат разказите за кой ли път, ги дегустират като нов вид сладолед. С бавното напредване на четенето, се появяват представите от първото четене – въобразеното място на действието в разказа, мястото на четене на разказа… Например, представата ми за Майя с нейните парцалети е, че клечи някъде на софийската улица „Иван Асен” и че бяга във входа надолу по пресечките; вилата от „Под знамето” е в околностите на варненското село Бенковски; игрите на децата от „Колело” се случват в градинката на църквата „Св. Седмочисленици” и т.н. Това са представи, които са се превърнали вече в спомен за мен самата. Осен това, четенето е протичало между 1992-ра, издаването на първия сборник „Черно под ноктите” до малките новели в „Отклонения наесен” през 2015-а.

Поетическото в тези разкази идва от героите – вариациите на един симпатичен, възпитан и образован човек, търсещ себе си. Чавдар Ценов не ги измисля, той ги открива, някои в миналото, други изникват неочаквано днес, повечето са проследени през годините. В тях търси нещо конкретно, нещо определено, някаква истина. Опитва с една и съща човешка субстанция, която маркира с различно оцветяващо вещество (житейските обстоятелства). Ние сме този мъж/жена и се следим от детството до старостта, плюс раждането и смъртта. Героят напомня Дон Кихот – един повече романтичен, отколкото реалистичен образ и затова – симпатичен. Любимият мислещ маргинал, който се чуди как да живее с другите хора, при условие че обществените норми не му харесват и няма и намерение да се вписва в тях. И тук вече стигаме до една от основните характеристики на героя, в която търсим корена на поетическото. Тихият му бунт.

Стихотворенията, песничките, различният ритъм, броилките, сънищата, алкохолните видения някъде са „временните състояния встрани”. Човекът поетически изтрещява, прави припевен произвол. Бунтуващата душа на героя има своя танц. Поезията в разказите е като свободата в панелките. Тя е карнавалният изблик тъкмо на запушената свобода. Стаеният бунт ритмизира въздуха. Героят все още има своя избор да мисли и постъпва както иска, да се мотае, да пие, да мечтае, да сънува и още много неща. Но през дупките на оградата, в стихотворните ниши, той може наистина всичко.

Чавдар Ценов, „Имало един ден. Избрано“, съставителство и предговор Нина Иванова, изд. „СОНМ“, С., 2020.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img