Разговор с режисьора Камен Калев, с чийто филм „Февруари“ стартира 25-ият международен София Филм Фест
Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Това стихотворение на Борис Христов звучи от екрана, в кадър, съчинено сякаш от един от персонажите на „Февруари“, най-новия филм на Камен Калев. Когато звучи, е лято, и му отива на това стихотворение да е там, сред това лято, насред този филм. Рядкост за българското кино, тази сплав между поезия и кадър, между стихотворен образ и визуално внушение в случая е повече от удачна. „Ще бъда мишката (…) Или глухарчето, което през една тръбичка/ се вслушва в болките на цялата природа“, продължава екранният поет, а филмът сякаш се вслушва в спокойствието и вика на тази природа през живота на един обикновен, с нищо незабележим човек. Човекът в този филм е изолиран, той е сякаш без емоции и със сигурност без стремежи към някакъв друг възможен живот; той е отвъд отношенията с другите хора, отдаден единствено на онази земя и онази природа, сред която е отраснал. Сам сред дърветата, слънцето, птиците, животните, които отглежда и които го снабдяват с цялата храна, от която има нужда. Нищо повече, семпъл живот, оголен в своята простота и потопен в конкретния миг на съществуването тук-и-сега. Човекът преминава през сезоните и през годините без да иска нищо повече за себе си освен да е там, където винаги е бил. Една изчистена и ярка метафора за съществуването в най-първичните му измерения. Като елегия звучи самият филм за онзи живот, който човек е водил преди цивилизацията, елегия, чийто ритъм и съдържание се повтаря през сезоните. Не се случва нищо, защото героят не пожелава и не провокира случването на нищо, живот без конфликт, приютен в бита на бащината къща, докато отвън… „Гърми отвън животът и се плиска“, по думите на Борис Христов от стихотворението му „Кост от глухарче“.
За пътя, който е извървял, за изворите на вдъхновение и за възприятията на публиката разговаряхме с режисьора на филма Камен Калев след първата му прожекция у нас на откриването на 25-ото издание на международния София Филм Фест. Филмът тръгва по кината от 2 април.
Г. Г.
Главният персонаж на филма Ви е поставен в една изключително изолирана среда и тук резонансът с това, което ни се случва от една година насам, е много силен.
Филмът бе замислен и писан преди пет години, той беше със селекция в Кан още миналия март, така че е въпрос на съвпадение между сегашния ни контекст и съдържанието на филма. Но тази тема за изолираното живеене ме вълнува, да. Въобще човекът, така както го описва и Камю в „Лято“, човекът, който живее в настоящето, само в него, при това по някакъв естествен начин, е важен образ за мен. Той не се надява на нов, различен живот, не очаква нещо друго, а просто приема като река това, което преминава през него, река от добро и лошо, която просто приема. Това е един определен тип преживяване на живота, което аз със сигурност, но и цивилизованият човек вече по принцип е загубил. За мен е важно, че все пак понякога се срещаме с такъв образ и той ни помага да мислим по-иначе поне за известно време. Водещ за мен беше образът на човек, сякаш от друг свят, който, като срещнем по пътя си, да ни върне там, откъдето сме тръгнали, към времето преди градовете, бетона, кабелите и асфалта. Тези неща, които са продукт на човека, който сякаш казва – ние нямаме връзка с природата вече, ние контролираме всичко. Нищо че реално ние сме природата. И това е конфликт, който постоянно върви в нас. Основното ми намерение в писането и правенето на филма бе аз да преживея този филм през сетивата си, да го почувствам максимално и да създам един сетивен свят, да създам атмосфера, която е жива и вибрираща, чрез която човек да бъде провокиран и да си задава въпроси.
Как се прави емоционален филм за един неемоционален човек?
Вчера след премиерата някой ме попита: „Добре, това по-добрият начин на живот ли е?“. Ставаше въпрос за живота, който главният персонаж води – на човек сам сред и чрез природата. И тук аз не искам да давам категоричен отговор, даже не искам да се доближавам до него. Нека всеки зрител да размишлява за този вид живот през себе си. А преди това друг зрител ми писа: „Моят дядо в Исландия е същият човек“. Какво да кажа… образът резонира по различен начин. И да, бях реално изненадан, че хората намират филма за толкова емоционален, че истински се трогват. Казват ми го често, а и получавам писма, съобщения и отзиви по различни канали от различни точки на света. Филмът пътува по света от известно време, имал съм онлайн интервюта, но досега не съм присъствал на прожекциите, тук в рамките на София Филм Фест бе първата среща на екипа на филма със зрителите. Аз мислех, че филмът е по-равен, не съм търсил да провокирам емоция, беше важно аз през сетивата си да изградя една цялостна картина, а това, че хората са влезли в тази картина и са я преживели… какво по-хубаво! Киното, което мен ме интересува, е може би такова кино. Ако аз мога да вляза вътре, ако приема една картина за толкова убедителна, че да вляза в нея, това значи, че е близка до живота, а животът, когато го преживяваш, а не просто минаваш през него, е емоционален. Когато нещата са схематични, ти стоиш настрани и гледаш готови отговори и тогава не можеш да преживяваш, не можеш да се оставиш на преживяването. Преживяването е свързано с това да оставиш себе си за малко. При схематичните неща винаги стоиш отстрани, оценяваш дадения филм, картина, каквото и да е, като някакво произведение, но не можеш да влезеш в него, да му се отдадеш. Тук говоря за моя подход като зрител, за филмите, които мен ме вълнуват, като „Дон Диего де Сама“ на аржентинската режисьорка Лукресия Марсел със статуетка от Венеция например. Тази жена изгражда толкова жив свят, с минимум драматургия, като предизвиква емоция тъкмо през елементите на този свят, а не толкова през драматургични трикове. В нейните филми не разбираш напълно всичко, но и не е необходимо, важното е, че ти се оставяш на едно предложение за пътешествие, на свят, създаден от друг човек. Да не би и в живота да получаваме всички отговори?! Не, просто пътуваме и реагираме на тая среда, в която живеем. Тръгваш нанякъде и не знаеш какво ще срещнеш по пътя си. И тази изненада е типична за този тип филми, тук ще спомена и името на португалеца Мигел Гомеш, на турския режисьор Нури Билге Джейлан. Те ти предлагат отрязък от света, но ти го предлагат така, че да можеш да го съпреживееш напълно. Колкото до липсата на емоционалност у главния персонаж – да, той е такъв, плюс че е самодостатъчен, затворен и непроницаем. Но и по някакъв начин е плътен и завършен в света, в който живее, без да иска друг. Дали има обвинения към него, дали този човек води празен живот, дали той е положителен образ? Това аз оставям на зрителя, на неговите сетива, на неговата преценка. Аз имам свое пътуване към този персонаж, нека зрителят да направи своето.
Пазили сте се от повече драматургичност, от повече разказвателност.
Исках филмът да акумулира емоция и минималистичната драматургия е съзнателно решение. Исках да бягам от схемата, от това да използвам драматургията като схема за манипулация. В същото време си давам сметка, че за да работи нещо, то трябва да почива на някаква точна монолитна драматургия и това, че тя е с по-малко елементи в моя случай не значи, че не е важна. Просто тя не е през големите фрази, през многото диалог, не е през конфликтните ситуации. И не че имам нещо против тези неща, но този филм специално трябваше да е като една песен, като фолклорна песен с равна мелодия, леко монотонна, повтаряща се в основните си елементи, бавна и равна. И това не е родопска песен, например, а точно странджанска песен. И тук музиката на Петър Дундаков към филма е прекрасно допълнение към атмосферата и бита на този край, тя допълва жуженето на мухите, капките от сирене, хлопките на овцете.
Във „Февруари“ за мен лично има елементи от т.нар. магически реализъм, стил, който се отдава на литературата, но е далеч по-труден за кино, макар в българската традиция да имаме лентите на Рангел Вълчанов.
„Лачените обувки на незнайния войн“ е доста сериозен ориентир в нашата традиция, и, да, този филм живее в мен. Със сигурност част от „Февруари“ е й „Лачените обувки…“. Всички филми, които обичаме, остават като едни малки кутийки, които после пак изкарваме наяве. „Февруари“ със сигурност не е биографичен и антропологичен портрет на един човек от село, преминал през три епохи. Бях воден от желанието да изляза от този реализъм и да създам повече канали на възприятия.
Природата на Странджа е вплетена много въздействащо във филма, тя е персонаж. Можеше ли тази история да се снима и разкаже на друго място?
Трудно, много трудно за мен. Аз съм израснал, може да се каже, там, летата ми са били там. Село Раздел, където е сниман филмът в по-голямата си част, е много специфично място, то е в края на Странджа и в началото на Сакар и Дервентските възвишения. Там е много изолирано, някак много голо и бедно. Та, времето, което съм прекарал там, исках да синтезирам и вложа във филма. Филмът е резултат от синтез на много време и ако трябваше да го снимам другаде, щях само да опипвам нещата по повърхността. Защото тук всеки кадър е избиран бавно и дълго, сниман е от мен предварително. Все още се занимавам с фотография и толкова много съм обикалял и снимал из тези места, че не мога да си представя да е другаде.
Как попадна поезията на Борис Христов във филма?
Исках главният персонаж да се срещне с един коренно различен свят, свят на разума и за много кратко да бъде провокиран от него, сякаш си казва, а, има и нещо друго, но то не е моето.
Какво чете Камен Калев?
Точно сега чета Борис Априлов, страхотни негови разкази открих. Камел Дауд е другият автор, който силно ме е впечатлил напоследък. Този човек е много ангажиран с живота на Алжир и пише роман, който е един вид отговор, един вид разчистване на сметките с „Чужденецът“ на Камю. В романа си, който не е превеждан на български, Дауд преразглежда всичко от гледна точка на убития арабин. Прави един вид контраразследване, в романа говори братът на убития арабин, майка му, хората от селото. За мен е много силен текст. Четох наскоро и Маргьорит Юрсенар, както и спомени на Михаил Маджаров, изключително интересна мемоаристика. Между другото, „Литературен вестник“ ми е много важен ориентир, много неща съм откривал чрез него.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
