Признание
Обичам поезията на Иван Теофилов и знам защо я обичам. Защото е цивилизована, естетична, сетивна, чувствена, атмосферна, непредумишлена, интелигентна. Защото тече като гъсто вино, като лавандулов мед и като смола. Защото не се обгражда с брегове, а все пак винаги има русло. Защото с всяка своя любовно изваяна дума ти казва: „Аз съм поезия, аз съм по-висока от делника“ – без да го казва с думи. Защото не се снижава до теб, за да те спечели, а те извисява до собствения си ръст, стига да можеш да се изправиш. Защото преди да си поемеш дъх, те изпълва със себе си и се надига с издайническа влага в очите ти. Защото е по рождение имунизирана срещу преходните мутации на модите. Защото е неподатлива на промените на глобалния и местния климат и на възрастта. Защото от най-ранните си дни до днес този поет безпогрешно разпознава в мига вечността и като древните египтяни и траките дръзва да продължи света в непомръкващи образи, та да пренесе със себе си във вечността цялата подвижна многобагреност на един-единствен миг, докато накара вечността да оживее.
АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ
За езика и радостта
Тук повечето истински възхити са тайни и приглушени, не публични. Вероятно от страх да не се разочароваш, да не предизвикаш злото, много хубаво тук никога не е на хубаво. И все пак…
Наскоро препрочитах отново цялата поезия на Иван Теофилов. И пак се изумявах как в стиховете му има такова връхлитащо великолепие от образи, как непрекъснато сияе онази топла медитеранска светлина, извираща от необятната география на детството, на едни други сетива. Иван Теофилов успява да пренесе в поезията си онова, което само като деца сме умеели – възхита от непрекъснатото чудо на света. Онова мимолетно чудо, което се случва в часовете на деня, в следобедите, когато слънчев лъч попадне върху стъклената фруктиера или запали един пръстен нейде край Босфора. Тази разбъбрена светлина, да, синестезията е вярна, в която ще чуеш и видиш глъчката на лампите, разбъбрянето на един пролетен тротоар, на махалата, на съседната стая, в която се чуват гласовете на близките…
В тази държава на преимуществено млади гении, на поети внезапно проблеснали и отишли си рано, физически и метафизически, убити, самоубити или самоизчерпали се, малцина са онези, които носят кръста си достойно през целия шпалир от години. Още по-малко, на пръстите на ръката са тези, които са минали през несгодите на три епохи или държави (и трите в известен провал) и не просто са оцелели, не просто са се запазили с „непокътнати способности“. Има нещо по-трудно от това да оцелееш и се спасиш след всичко преживяно. И то е да не прокълнеш живота. Да приветстваш, след всички загуби, чудото на живота, неговата непомръкваща светлина. Да я търсиш със „стоицизма на децата“. Тук нямаме родови гербове, но на Иван-Теофиловия поетически герб биха стояли наистина подобаващо думите на Уолъс Стивънс, които прочетох за пръв път тъкмо при него. „Радостта и Езикът са моят господар“. Радостта и езикът, радостта от езика и езикът на радосттта.
Ние, неговите ученици, ако можем да се наречем така, тъй рано уморени, гневни и мрачни (тук е лесно да си мрачен и гневен), би следвало да изпитаме леко неудобство. Иван Теофилов обаче умее да окуражава и да дава криле. Това също малцина умеят. И тук отново ще намесим радостта. Просто защото той умее да се радва – както на сокола и симетричната му изповед, на улици и градове, на стаи, пръстени и фруктиери – така и на внезапно попаднал му стих от друг негов събрат. Прочетете как е записвал на пишещата машина за пръв път първите стихове на Фотев, карайки го да ги рецитира и така се ражда Фотевата стихосбирка „Баладично пътуване“. Спомнете си, вече от личен опит, как се е радвал на ваши стихове. Няколко поколения поети от 80-те насам дължат на Иван Теофилов тази най-важна първа дума за стиховете си. Той е този деликатен и добронамерен баща на поети и баща на поетики. Висок учител, учител във високото, не от онези, които после ще се обърнат срещу учениците си.
Тайният ни и явен насърчител в език, стил, вкус, деликатност, аристократизъм на живеенето и писането. Тази бликаща щедрост е нещо, което следва да възпитаме в себе си в нашето общуване с по-млади поети.
Иван Теофилов е поетът, който остава голям, различен, неформатиран, странен, бяла врана, слон в стъкларски магазин, и невписан (за това специално благодаря), в никоя фамилиарно-кръчмарска маса.
(Лична скоба. Имам щастието да бъдем заедно тези последни трийсет години и когато ми е било най-тежко, да получа негово писмо, няколко думи по мейла или телефона, които да ме окуражат. Само той и един негов съименник поет са хората, които не са пропуснали да прочетат и кажат дума за нещо, което си написал или друг е написал и им е харесало. За да затворим тази лична скоба, ще кажа, че бих искал да остарявам като Иван Теофилов – талантливо и красиво, с достойнство. Толкова.)
Честит юбилей, Иване! Колкото и неюбилеен да си. Продължавай да ни учиш, с поезията и с осанката си, на всекидневното чудо на живота. Това, че те има, прави света по-лек и поносим, все още недокрай разомагьосан. И благодаря, че никога не ни разочарова.
Пътеката е същата пътека…
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Трудно ми е да говоря за Иван Теофилов, защото искам да кажа много,
а чувството, което винаги остава, е, че съм казал малко. Налагало ми се е да преодолявам тази трудност често пред публика – на неговите четения, представяния, срещи с читатели. Но да говориш пред много хора винаги е по-лесно, отколкото да говориш пред един.
Затова съм се смущавал в разговорите ни през годините – едно на ръка е нормалният, леко сковаващ респект към любим автор, който седи срещу теб в момента и това ти изглежда направо сюрреалистично. Но какво да кажа на своя учител и редактор, на поет, живял, изстрадал и опознал три Българии – Царство България, НРБ и днешна България, която с натрапчиво (и закономерно) чувство за вина вече му отдава дължимото като творец? Искрено се надявам тази България да съзнава каква привлегия е да има все още живи големи поети, които я наричат свой дом. У нас те са няколко (броят се на пръстите на едната ръка) и мястото на Теофилов сред тях е безспорно.
Парадоксалното е, че самият Иван сякаш усеща същата трудност – той избягва да говори за себе си, избягва да бъде темата, да се изкарва жертва (тук се родее напълно с Бродски, когото превежда). При него напълно липсва този плакатно-изповеден маниер, запазена марка на толкова познати имена. Показателно е, че автоантологията му „Вкусът на живота“ е тънка книга – защото той е направил естетическия избор да каже на читателя точно това, не да му каже всичко. А мемоарната му проза е par excellence биография през ближния, помнене през общение. „Гласът на тишината“ (ключът е в заглавието!) не е някакво суетно вглеждане в огледалото на миналото, а спомени, пълни с портрети на Другите, личностите, белязали светогледа на разказващия. Предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали), Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И на фона на всичко това е избрал да помни своя живот изключително през Другите.
Не зная дали съм успял да прихвана нещо от това достойно поведение, но със сигурност ще помня своя живот през общуването си с хора като Иван. Мисля, че постепенно успях да разбера и мотивацията му – отказвайки да говори за себе си, той ни говори от себе си. Навярно това е неговият особен стоицизъм. Не римски и не гръцки (може би трябва да го наричаме Пловдивска стоа?), познат ни добре от стихове като „жертви няма – жертващи се има“.
Има и различни типове умни хора на тоя свят. Уви, по-разпространеният е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си духовни дефицити.
Вторият тип е много по-рядко срещан и съм изкарал истински късмет, че познавам такива хора начело с Иван Теофилов. Спомням си първото гостуване в дома му преди години (бяхме с поета Владислав Христов, носехме му ръкописи). Иван ни посрещна и заговори с нас за любими автори и произведения с една увличаща разпаленост, по-младежка, по-неподправена и духовита от нашата.
Когато сте в една стая с такива хора и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“ – оглеждаш се за поезия в интериора, сякаш си влязъл в стихотворение, а не в хол, виждаш мотивите и цитатите навсякъде… Иван кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен, защото не поучава, а самото му присъствие е пример. Ако трябва да се формулира по-елегантно, мисля, че го имаше някъде у Шекспир: „not only witty, but the cause of wit in others“. Или нещо такова.
Иван Теофилов знае по-добре от нас, че нито поезията, нито животът се нуждаят от много помпозни думи. Затова ни напомня: „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Ще се опитам и този път да последвам съвета му, но преди това съм длъжен да кажа – благодаря за стиховете. И благодаря за най-важната насока – че пътят на поета, въобще на всеки, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост, встрани е от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи това, на нас ни остава да четем. И да не забравяме, че дълголетието на поетите е богатството на един език.
ИВАН ЛАНДЖЕВ
Иван Теофилов, строителят на езика
Чета и препрочитам Иван Теофилов, защото вярвам, че така се посрещат рождените дни на любимите поети – с четене и препрочитане. А сега не просто идва рожден ден, а се спуска юбилейно време, когато въздухът започва да звъни от спомени за срещи, стихове и други присъствия.
Чета и виждам защо възприемам Иван Теофилов за един от незаменимите ни поети на ХХ и ХХІ век: заради лирическата археология, преоткрила българската античност; заради събудените културни пластове на Пловдив и хоризонтите на тракийския свят; заради дискретното противопоставяне на своето лично „човешко време” срещу „политическото време”… И разбира се, заради небесния градеж от слово и въздух – създаването на различен, средиземноморско-български поетически език, на ново антическо писмо.
Как го е постигнал, питам се. Как е успял да бъде такъв! И то тъкмо през 60-те и 70-те години на миналия век! Какво точно е сторил, за да устои на онзи политически и езиков ужас, който завлича почти всеки бъдещ поет в подножието на тоталитарната пропаганда? Как е затръшнал вратите на сборници като „По железния път“ (1949) и „Работническо творчество“ (1951) и просто е решил да не позволи да бъде употребен като „ударник на соцреализма“ или „трубадур на партията“? Всичко наоколо се е опитвало да го произведе в млад автор на социалистическия реализъм, но той е намерил сили да се раздели с онзи ранен свой псевдоним – Иван Свежин, за да се върне към истинското си име – Иван Теофилов. Тази тиха победа над Иван Свежин осветява пътя на големия поет Иван Теофилов.
Роден в година, според която спокойно е можел да попадне или в „бригадирското“, или в „априлското поколение“, той не се присъединява към нито едно генерационно котило на НРБ. Казва, че един ден е влязъл в разпадащата се, полуразрушена книжарница „Чипев“, за да открие „прокълнатите поети“ от разпродаващата се бивша домашна библиотека на Георги Михайлов. После – руските лирици от Сребърния век, после – всичко онова, което го е извело от сталинско-димитровско-червенковската епоха, за да попадне в други светове и времена. И да започне своята дълголетна работа върху поетическия език – ред по ред, стих по стих, книга по книга…
Днес делото му отива някъде надолу – в пластовете на времената, но и някъде нагоре – в небесата на паметта. Истински вертикал на паметта, изваян от „спомени на кръвта“, от звукови и културни усети, от слово, което ромоли от устни към устни.
Вдигам очи и виждам: Иван Теофилов е там. Стои изправен на върха на езика.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
Амфитеатърът на светлината
Иван Теофилов има свой собствен глас.
Този глас – в “Амфитеатър” и в “Град върху градове” – беше особено важен за мен в етап, когато у нас доминираше поетиката на постмодернизма и лингвистичните флиртове с Възраждането, през Ани Илков до Г. С. Раковски, бяха мода. Но аз виждах трагизма на Ани, не игривостта му.
Сондата на Теофилов работеше встрани. Тя, разбира се, пронизваше Възраждането, но стигаше много по-дълбоко – в античността, в една местна, пловдивска античност, която дълбоко ме вълнуваше. Детството на Иван (прочее, връстник на баща ми) беше минавало, когато са строили амфитеатъра – не през трийсетте, а преди хилядолетия. От боядисаните статуи днес беше останала само и единствено белота.
Във времена на тотално – и много самодоволно – усъмняване в доброто у човека, изобщо в човека, у Ивановите стихотворения откривах негова неизменна, несвоевременна същност. Както се задушавах, изведнъж открих простор. Лъчезарен простор. И в съзнанието ми изникна понятието за калокагатия, което в ранните си студентски години открих у Лосев – онова спокойно равновесие между доброто и красивото.
Днес, десетилетия по-късно, си давам сметка каква вътрешна работа е коствала на Иван Теофилов тази великодушна представа за Човека. И как тоталитарното управление не е имало мощта да угаси копнежа му по благородство. Чрез стихотворенията той е култивирал самия себе си, превръщал е мизерията на епохата в лично величие. В антична светлина, в която всички неща проявяват търпимост помежду си, а Човекът иска да се самоусъвършенства съобразно своите норми и идеали. Защото това е поезия на културата, високата култура, превърната вече в безусловна органика. И щастливо сливане между история и география.
Тези две книги на Иван Теофилов за мен са били и утеха, и пример. Такива са били и неговите спасени в планината стихотворни мигове. В по-късни негови неща съм разпознавал повече от собственото си угнетение и раздразнение, но нямам таланта на Иван да го рафинирам така. Творби като “Столът”, “Фруктиерата”, “За гъби” са в най-вътрешната ми представа за това какво е литература изобщо. “За гъби” за мен е и най-хубавото любовно стихотворение.
Иване, желая ти цялото богатство от време! И благодаря.
МАРИН БОДАКОВ
На Иван Теофилов дължа въвеждането ми в „официалната“ литература.
Едва по-късно осъзнах различните характеристики на този процес. Докато за мене, а предполагам и за другите „въведени“, той беше механиката на напускане на самиздатските свободни полета, за поява на оразмерената публична литературна сцена, то за Иван Теофилов е бил част от неговата неуморна, неотклонна мисионерска работа по завоюване и утвърждаване на нови духовни територии. Всъщност именно тази работа, а не отделните ни книги е следвало да стане нашата първостепенна задача, осмислящото виждане. Така качването на сцената не е качване на сцена, а слизане под земята, влизане в пещерите на думите, пускане по бързеите на понятията, скачане в пропастите им, преминаване под слънчевите им дъги. Но само изглежда, че правенето на текст е някакво непроследимо и необяснимо съединяване на думи с думи за постигане на максимален и бърз ефект. На първо място, утвърждава Иван Теофилов – създаването на текст е поемане на отговорност към другия. Ако в края на текста не виждаш лицето, очертанията на другия, а виждаш отново себе си, то значи, че текстът не е излязъл от тебе, останал е там и там ще стои. Ти си средството, което непосредствено създава текста, но той не е само твой плод, не е единствено твой продукт. Текстът е част от усилията на една безкрайна, неуловима редица от създатели, които минават през него, всеки посвоему и всеки по своето си време, за да оттласнат още по-нататък препятствията пред духа. Сам по себе си, текстът е вещ и като всяка вещ той погива рано или късно, колкото и голям и непреходен да е. Това, което не погива, това, което остава, е нещо около текста, нещо отвъд и през него, по-точно отвъд думите, посредством които е направен. Но, учи Иван, ако думите не са достатъчно добри, пределно добри, когато останат сами, отделени от тебе във вече завършения текст, то те няма да имат силите да се преборят за самостоятелното си съществуване, ще станат все едно че ги е нямало. Тогава ще се окаже, че ти не си изпълнил задачата си, твоята единствена част от общата задача.
ИЛКО ДИМИТРОВ
Varius, multiplex, multiformis, натрапва ми се императорската фраза
и запречва пътя ми към „няколкото думи“ за Иван Теофилов.
Наистина: „През живота си какво ли не съм правил – пишех и превеждах стихове, измислях и поставях пиеси. Всички тези дейности са ми скъпи и ми е трудно да ги разпределя по вълнения и стойности. Вършех ги, когато им идваше времето, но винаги всеотдайно и с пълна ангажираност…“
Би трябвало да се добави: осмелявах се, съпротивявах се, понеже го изискваше времето, подкрепях, винаги всеотдайно и с пълна ангажираност.
Такова напрегнато отстояване е възможно благодарение на изстрадана бистрота на духа, навестявал и „онази своя забранена зона, която все избягва да прекрачи“. Оттук е и откровената неприязън към маниерността, и поразителната прецизност на наблюдението, и категоричната сигурност на оценката. Може ли да се даде по-ясно и по-вярно определение от това: „Съдържанието и формата са единен процес. Само доброто съдържание притежава оригинална форма“?
То впрочем е относимо не само към творенето. По-скоро относимо е към него, доколкото е относимо към индивидуалния облик на духа. Тъкмо това придава на личността действителна публична тежест – и действителна тежест на думите ѝ. Например тези: „Както и да се гърчи, страната ни трябва да заеме мястото си в моралната карта на света“.
Проправям си път – ретроградно – през разменените съобщения и безценните за мен разговори, през неговите записки и стихотворения към този разнообразен, множествен, многолик, но монолитен човек. Благодаря за „градския ум“ и за квантите „споделено битие“. Отварям кипарисова кутия с надпис: „На Боряна, с пожелание все така да се интересува от поезия. Иван Теофилов. 18.XII.84, София.“
Интересувам се, Иване. Все така. Благодаря ти!
БОРЯНА КАЦАРСКА
Била е някоя от първите вечери на октомври 1996-а. Вероятно топла вечер,
защото в студа човек бърза да стигне целта си, а ние сме поизостанали от основната група. Вървим по някоя от стръмните старозагорски улици, Иван ме разпитва с любопитство за живота ми. На 19 съм и не мисля, че има нещо, което непременно да си струва да се каже по въпроса. Внезапно спира край ограда, над която е избуял здравец, помирисва го с неподправено удоволствие, откъсва листо и ми го поднася. Жестът моментално премахва и бездруго неприсъстващата при него граница между големия поет и начинаещия му спътник, между възрастния мъж и хлапака. Здравецът попада между страниците на „Геометрия на духа”, върху стихотворението „Извор” и от тогава не е напускал книгата.
Вероятно листото е причината известно време да пропускам препрочитането на това стихотворение, да приплъзвам поглед по двете страници, които то заема, и някак да го сливам с жеста на поднасянето (още повече че в следващото стихотворение, сред задъхания август, се появяват и едни „къдрици от здравец”, увенчаващи случката). Това, сега си мисля, не е било толкова погрешно, защото поезията на Иван, тази необикновена сърдечна светлост на стиха му, е неотделима от самия него. По-късно ще започна да го разбирам. Ще видя в ясно изградените му фрази мозайката на паметта, от чиито парчета струи особена едновременна ведрост. В конкретното стихотворение мозайката е сребристо чиста. Ведростта може би се дължи на това, че в тази едновременност, сглобяваща изумителни картини, няма място за йерархията на личната линеарност. Въображение на юноша, „което из сетивата на света се губи…” се отнася както за младия поет, така и за Иван на деветдесет, за самия извор на поезията. Затова тук са и чучурът на скръбта и радостната първопричина, и рогът на изобилието, и уроците по чистота. Тук духът е важен и той е един и неизменен – възвисен и любопитен, поднасящ даровете си с детска искреност.
ИВО РАФАИЛОВ
Провиденчески мотив
… открехването на нещата…
Иван Теофилов
Докато две гугутки с птичи думи
си изясняват що е мораториум,
в ливадите – тревясали аеродруми –
глухарче парашута си разтвори.
А сякаш правейки прозрачен намек,
през сините пролуки на дървото
пробяга слънчев лъч – навярно там е
просветнала душата на доброто?
Заничайки в незримото, което
прозира вече в процепите на небето,
самият аз отвътре се избистрих.
Невидима ръка изтри ми очилата
и между клоните видях – пчелата
витае като дух на алтруист.
ИВАН ЦАНЕВ
