Изострени черти на съвременната поезия

Популярни статии

Мариана Тодорова

бр. 12/2021

Може ли поезията да върне времето назад, за да се сбъдне онова, което не се е случило?, въпрос на Христина Мирчева от първата нейна стихосбирка Минава нощ, минава ден” (2012). После, във водовъртежа на все по-омъдряващите години, терзанието й не загубва своя чар –

Пътувам, не помня откога

 – стихотворението е „Бягащ хоризонт” от новата й книга „Риф“. В тази поезия пространството и времето са свързани изключително силно[1]. Художниците доказват, че само майсторът на светлината може да създава верни обеми на картините. Коментирано в по-разгърнат мащаб, постигането на всеки обект в космическото пространството се измерва чрез скоростта на светлината до него. А скоростта съдържа опцията за време. Тоест владееш ли светлината, владееш и времето. Може би затова човешкото сърце, като вселенска рожба, винаги копнее да улови, да притежава чрез своите лични пространства Времето. Поетическото става негов естествен компонент:

 Бъдещето е зад мен, пред мен е бягащият хоризонт.

Усещането за непрекъснатост на пространството и времето чрез опциите на светлината в нейната поезия е особено важно: Христина Мирчева пише така, че да не ни оставя никакво съмнение за нейна толерантност спрямо статичното или ортодоксалното.

Още  заглавието на първия цикъл „Акробат над гърмящите води нощем” издава характера ѝ на поетеса с особена страст към изпитанията на човешката воля.

Случката над Ниагара не е измислица: обгърнат в светлини акробат зрелищно прекосява по въже пространствата над Ниагарския водопад.

Акробат!? Предполага се, че това е физически здраво и упорито същество, но с особени артистични уклони в характера си. В книгата „Риф” той е позициониран високо над своите „обекти“, които могат да го превърнат в публична жертва, или в индивидуален, но самотен „победител“. А най-вероятно изборът му е такъв, защото „изпълнителят“ иска да събере наблюдения, за които мечтае (или е принуден), чрез които да достигне по собствен път до видимата и невидима същност на нещата от живота – изглежда това е много важно за психиката му. Иначе рискът не би си струвал. Особено когато се прави над „гърмящи води“, над  вълноломи „с насечени камъни”, над  „обгорени от задух промишлени зони“…

Самодоволното общество е от „лениви летуващи“ („бели платноходки, шампанско), за разлика от човека на въжето те предвидливо и овреме са завладели пространството на сухоземните детелини. В сравнение с акробата – са на равнинния терен, на безопасното място – изглеждат нелепо, но подсигурени, така ги вижда и рисува авторката:

 …навеждат се и пият направо от водата

 с нежната жажда на животни от рая.

Поезията е удачен способ да ни се внушават социални истини за човешкия живот. Акробатът е персонаж с централна роля в нейната нова книга, без поетесата да ни натрапва това. А то е привлекателно при всяко добре стилизирано творчество. Стихотворенията ù граничат с драматизма  на стрес тестовете при изпитание на всяка човешка цел в нейния завършек – в случая поставяне на летвата в най-високата точка на постиженията, пробуда на човешката емпатия към сизифовските усилия на професионалиста.

И макар от стъпките на акробата да зависи собствения му живот буквално, целта му не е да ни стъписа със своята виртуозност в преодоляване на трудностите. Естествено е обаче да го интересува реакцията на публиката – азбучна истина за ефекта от всеки изстрадан професионализъм, особено в изкуството, където принципно „ефектът“ от постигнатото не се ръководи от комерсиалното.

 Искахме да опънем високо въжето,

да вървим по него, предизвиквайки бездната.

 това е едната страна на съдбовния въпрос, изследван от авторката в няколко нейни книги. Но има и друго гледище, критично е за всеки съвременен почитател на поезията, и поетесата не го скрива: дали това не е „Абстракция за преситени ценители”?

Американецът, приеман като представител на „висшата демокрация“, в случая трябва успешно да прекоси върху теленото въже пространството над тъмната кипяща стихия. След като се е заел да прави това, аналог на обществените нагласи в тяхната организираност, той трябва да доказва предимства на „индивидуалния  професионализъм“ в обществен, личен и емоционален план. Тоест, това не е непременно и само „американска мечта“ за гарантирана свобода във всяко човешко действие. Разумът на поетесата болезнено регистрира, че мнозинството от хора като че ли дебне повече за някаква проява на издайнически  негов страх, който би могъл да го провали, отколкото да се зарадва на смелостта му. Трети пък позорно го подозират в хитрееща ловкост.

Няма поет, който да е щастлив от гледката на подобна повратлива „грижовност“, сигурен признак на бездуховност. Препратките в тази книга засягат ролята на изкуството в неговата цялост, преосмисляне на „значимостта“ му. Мечтата на Христина Мирчева:

Искам да скоча върху тънкия парапет и да разперя ръце

сякаш съм летяща риба.

Мечтата й преминава зоната „Опасно и забранено“, и всъщност това е връзката й с траекторията на акробата. Връзката на поезията с живота.

Тогава на какво залага другото й стихотворение, „Гибел“?

В никакъв случай на черен наратив, въпреки акцентното заглавие. Читателят е въвлечен в наблюдението на поетесата, което нейните очи отразяват – кораби, разбити в тихите води на едно щедро море, целунати от „красивите като потайни хищници“ рифове. Изхвърлени на процъфтяващата суша сега, скелетите им уподобяват  корабокрушенци, заседнали сред невероятни детелини. Морето зад тях е „стена на плача“. Спомените не възвръщат играта на вълните и шумните мелодии в недосегаемите мачти. Мечтаят само за страшния грохот на една сухоземна буря, която, връхлитайки ги, ще е спасение, помитайки жалките останки.

Резонно възниква съмнението: какво тогава ни предлага съвременният град? Незабавно можем да видим как кварталното „бистро“ демонстративно се пъчи с „вирчета“ и „водоскоци“. Пиейки сутрешното си кафе в такива кичозни градски места (стихотворението „Гняв”), наблюдаваме как:

…детето пред нас опипва с клонче плиткото дъно

Това е засега неговият днешен свят, който то ще възпроизвежда в бъдещия си живот. В дългосрочен план младият мъж едва ли ще бъде истински обичан или вдъхновен, шансовете му не са големи, защото „обикновените“ мъже не се радват на фатална любовна  взаимност.

Книгата на Христина Мирчева е насочена срещу кича в изкуството, в живота ни и в предметите, които ни заобикалят, и които са плод на нашите ръце и въображение. Това е истинската тема в нейната поезия, заявена със собствен волеви глас, почти неразработена толкова обстойно в българската литература от други поетеси.

Още по-безпощадни към градската среда са онези творби на Христина Мирчева, взели на прицел кичозността в съвременните кътчета за отдих и забавления – комична картина са изкуствените палми, застигнати от участта да са с естествената пелена на зимния сняг.

Художникът-фотограф и архитектът са като двете страни на монетата. Не могат да се разсекат. Можем да си представим каква ще е покрусата и за двамата, когато от снимката на фотографа изскача току-що построеното крайбрежно бетонирано пространство – онагледява най-непрактичната форма на едно предназначено за плуване курортно съоръжение – „басейн“ за плуване с формата не на квадрат, или кръг, а „сърце“, чиито дълбоко врязани ъгли са като истинските „рифове“ за човешките тела. Курортните приспособления, изпълнени с хлорна течност за дезинфекция, изработени във формата на „сърца“ – са все такива „кичозни“ недомислици на сушата (досами морето) и са станали част от нашия бит. Към борбата на авторката за прочистване на затлачената посредственост в ежедневието на днешните хора, се добавя и невероятния сарказъм и болка у поетесата поради „кича“, безвкусицата, чалгата в политиканството, които през последните години си проправят път за смачкване на автентичното в човешкия род.

„Хипнагогия“ (вторият цикъл на книгата) разчитаме като граница между съня и реалността. Именно тук, още по-плътно се доближаваме до психиката на авторката, до нейните схващания за художественост, като държим сметка, че казусът при боравене с художественото слово при писателите да е от по-особено естество, заради професионалните им превъплъщения в чужди роли. Този жертвоготовен  жест на лирическия персонаж пронизва няколко стихотворения на Христина Мирчева и я отдалечава значително от една по-консервативна представа за женска поезия. Силно и въздействащо е стихотворението, реализирано като художествена „реплика“ към Яворовата Лора в момента, когато тя постига решение да стреля в себе си:

Имам едно видение –

лице до моето

в полумрака на стаята, през чашата с вино,

на милиметри от мен.

Галя една по-бяла от сняг възглавница,

дълбая очи, нос, уста.

Придавам форма на въздуха,

главата се плъзва, полита към тавана.

 

Аз тежа като древна скала в леглото,

облечена в твоята риза, закопчана догоре.

После слагам възглавницата точно там, където трябва –

в глъбината на корема,

да не чуят плавния изстрел.

Посланията на Христина за ценността на живота имат тръпчив привкус, те разтърсват из дъно душата, разколебана в усещането за човешко притежание.

Предупредени сме: Рифовете не са само в морето.

За създаването на своята книга Христина Мирчева споделя: „РИФ е книга за подмолите. Това са онези завладяващи сетивата рифове, които ни мамят да навлизаме все по-навътре в потайностите, за да ги разгадаем, рискувайки никога да не се завърнем. Стигаме до някое подземно море и оставаме там завинаги. Има  социални, има и политически ронливи пясъци, пред тях сме безпомощни като пред природни бедствия…“.

Стихотворението „Любовен сън без път назад”, макар да е поставено в друг раздел на стихосбирката, а не в „Хипнагогия“, също е част от граничното състояние на съня в мига на събуждането. На ръба между менталното и реалността, изостреното чувство за справедливост тласка Христина Мирчева към изненадващ оригинален психоанализ:

Знаеш, че ви наблюдавам от ниското в съня,

поглеждаш ме лукаво, а после се навеждаш и жадно я целуваш.

 

Устата й се пука като плод от любовта ти,

полата е крило на лебед, ръкавът е градина с пеперуди,

(…)

В света ти аз съм заличена и този сън го потвърждава.

Отлитам в кратките си дни,

оставям моя дял от слънцето за вас.

Хладнокръвието би могло да открадне част от живота на всекиго, белязан от крайната отдаденост на професията и професионализма като цяло, без която всеотдайност добрите резултати могат да си останат недостижими. Подобна наблюдателност над човешката жертвоготовност („оставям моя дял от слънцето за вас“) е присъща за хората на изкуството. Великодушието й обаче би било притеснително за една  по-консервативна женска поезия. Но тя и не желае да се впише там.

В духа на постмодернизма Христина Мирчева преосмисля наблюденията си (затвърждавайки внушенията на Дерида) :

Най-ужасни са тълпите от туристи с камери и апарати.

Последната фраза говори за това, че българският постмодернизъм не линее, а продължава да ни въздейства ежечасно и в движение.

 

Христина Мирчева. „Риф. Стихотворения, изд. „Жанет 45,  2020.

[1] Обяснението би могло да бъде и в нейната нагласа на поет с особена чувствителност, и в професионалните й задължения като фотограф и галерист в Пловдив.

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img