бр. 13/2021
Адам Загаевски отиде при Херберт, Милош, Шимборска, Ружевич, при Станислав Лем и Славомир Мрожек, великолепната шесторка огромни съвременни полски писатели.
„Все по-пусто е на поетическия Парнас” – казва с тъга през 2014 г. поетесата Юлия Хартвиг след смъртта на Тадеуш Ружевич. Позволих си да отнеса тези нейни думи и към тъжната вест за кончината на Адам Загаевски, която на 21 март – по ирония или знаменателно Световен ден на поезията – съкруши всички пристрастени към поезията. Съосновател и духовен водач на т.нар. Нова вълна или Поколение ’68, един от най-големите съвременни полски и световни поети, тачен и награждаван в цял свят, често номиниран за Нобел (последната награда е от 2017 година, на Принцесата на Астурия, смятана за испанския Нобел), своеобразен рецензент на промените в съвременна Полша, където се върна да живее през 2002 г., след като я напусна през 1982-ра, в разгара на общополските вълнения срещу комунизма, винаги с висок глас в защита на свободата. Сюзън Зонтаг казва: „Горко на онзи писател, който поставя красотата над истината.” Адам Загаевски говореше красиво за истината. Творчеството му е доказателство за силата на одобрението, подкрепата, съчувствието – а това е винаги по-трудно от протеста, критиката, иронията. Освен в стихотворенията му, събрани в над 15 сборника, той пишеше и силни есета.
На въпроса Как изглежда писането на стихове? Адам Загаевски отговаря: „Прилича малко на запарването на чай. Първите две строфи са като есенцията, към която трябва „да се долее” вода: появяват се образи, прецизирани мисли. И всички гравитират около началото. Но тази вода трябва да бъде вряща”.
Имах късмета и рядкото духовно удоволствие да общувам с него при подготовката на двете му томчета на български език – „Из живота на предметите” в далечната 1996 г. и „Невидима ръка” през 2015-а. Сега ще се оттегля в топлата му сянка, където е мястото на преводача, за да говори той с най-новите си стихове и словото-есе при получаването на испанската награда.
Истината
Стани отвори вратата развържи тези връзки
Изтръгни се от мрежата нерви
Ти си Йона, който поглъща кита
Откажи да стиснеш ръката на този човек
Изправи се изсуши тампона на езика
Излез от този пашкул разкъсай тези ципи
Поеми въздух от най-дълбокото
И полека помнейки правилата на синтаксиса
Кажи истината за това си призван в лявата ръка
Държиш любов а в дясната ненавист.
1972
А на Олга Токарчук е любимо друго негово стихотворение – Фокусник, от същата година
Намира подземните връзки
Между предметите
Съединенията които някога
Са ги свързвали
Преди да се появи нашето
Старателно бърборене
Спасява ги за момент
След което с болезнената усмивка
на човек, който е надживял близките си
Гледа как отново потъват
„В десет строфи предава цялата същност на поезията и може би на писането изобщо. Обичах да го слушам как рецитира стиховете си: със специална празнична интонация, каквато се полага само на поезията. Студентите го обожаваха, защото имаше особен дар за поезията – умееше да говори за нея”.
Из последната стихосбирка на поета Истинският живот (1919, изд. А5) с мото от Емануел Левинас „Истинският живот е някъде другаде, но ние сме тук”.
Алегория на Доброто и Лошото правителство
Доброто правителство, Buongoverno,
И добрият съдия – виждаме
Как Сиена процъфтява
При справедливия владетел
Навсякъде цари мир, виждаме го
Селяните се трудят спокойно
Гроздовете набъбват от гордост
На улицата танцува сватбено шествие
А лошото правителство започва с това
Да изтезава справедливостта
Която носи красивото име Юстиция
Лъже, сее Раздор,
Опива се от Жестокост
И Измами; накрая наема убийци
Градът запустява, нивите
Вече не раждат, къщите горят
Обаче след седем столетия, погледни,
(сравни двете фрески)
Злото е избеляло, едва се разпознава
А Доброто привлича погледите
С живите си багри
Достатъчно е да изчакаме
Седемстотин години
Чуждият живот
Обичаш да четеш биографии на поети
Там се ровиш в чуждия живот
Колко е необикновено, неочаквано
Да се озовеш в тъмния лес на чуждия живот
И все пак всеки момент можеш да излезеш
На улицата или в парка
Или през нощта от балкона
Да видиш звездите
Които са ничии
Звездите като ножове които ни нараняват
Без капка кръв
Звездите блестящи и чисти
Жестоки
Вятър
Все забравяме какво е поезия
(а може би само на мене се случва)
Поезията е вятър, който вее от боговете, казва
Чоран, припомняйки ацтеките
Обаче има толкова тихи безветрени дни
Боговете дремят тогава
Или попълват данъчни декларации
За още по-висши богове
Дано се върне пак този вятър
Вятърът, който вее от боговете,
Нека да дойде, да се събуди,
Този вятър.
Сантяго де Компостела
Леко роси, сякаш Атлантикът
Си прави проверка на съвестта
Ноември вече никого не копира
Вятърът е угасил огньовете и искрите
Сантяго е тайната столица на Испания
Стражи се стичат там денонощно
По улиците сноват пилигрими, уморени
Или изпълнени с бодрост като туристи
Пред катедралата видях жена
Подпряна на раницата си плачеше
Поклонението беше свършило
Къде ще отиде сега
Катедралата това са само камъни
Камъните не познават движението
Вечерта приближава
И зимата
Посещение
Например кратко посещение
В малък музей на пчеларството
По средата на пътя между Белград
и Нови Сад; летен ден в август,
безгрижност, почти щастие
Музей на пчеларството –
Нещо по-безгрижно от него?
Тук няма да дойдат министри
Нито прочути рокаджии, честно казано
дори пчели вече няма
Или – след края на авторска вечер
Когато бавно се връща привичното
И много спокойно, полека
Отново ставаш себе си –
Тогава също може да се живее.
Йога на гласове от коридора на болницата
Това не е Вивалди или Щокхаузен
Това са гласове нешколувани
Не е белканто
Чуваш шепоти, случва се ругатня
Или мълчание пълно с горчивина
Две стари жени разговарят за лекарите:
- Този блондин е по-любезен.
На носилка лежи блед старец
Очите му са затворени
Тук вече няма съчувствие
Съчувствието е излязло и не се връща
Не си е оставило адреса
Благодарствено слово, произнесено при връчването на Наградата на Принцесата на Астурия
Поезията е най-малко техничното изкуство, ражда се не от професионалното образование, не от теория и не от наука (макар че, да добавим, образованието за никого не е вредно, дори за поета), не, тя се ражда от трепет на сърцето и ума, които не могат нито да се предвидят, нито да се планират – преди няколко години тук, в тази зала, Ленард Коен говори прекрасно за това. Затова поетите не познават себе си, често живеят в несигурност, търпеливо чакайки часа, в който ще се отворят портите на езика.
Ние не знаем какво е поезията, макар че за нея са написани хиляди страници в хиляди книги, които можем да намерим във всички големи световни библиотеки. Всяко поколение създава своя собствена представа за поезията, макар че в същото време остава вярно на някои традиционни форми, не прекъсва процеса, който започва още преди Омир и трае до нашето време, до Антонио Мачадо и Збигнев Херберт, и още, и още.
Овидий е писал най-хубавите си стихове в изгнание, в малко градче или рибарско село на Черно море. Не е разбирал местния език и само тъмните вълни на безкрайната водна шир са му напомняли с цвета си Тиренско море.
Вислава Шимборска, един дълбоко почтен човек, през втората половина на 50-те години пише стихове от отчаяние, родено от това, че като много млада изневерила на истината на поезията и приела мрачната политическа система.
В днешно време всички искат да говорят само за общности и политика, и това несъмнено е важно. Но съществува и отделната душа със своите грижи, радости, със своите ритуали, със своята надежда и вяра, с изумлението, което понякога изпитваме. Пишем и разговаряме за класи и обществени слоеве, но живеем ежедневния си живот в самота, не в колектив. Не знаем какво да сторим с момента на епифания, не успяваме да го задържим.
Обществата все по-бързо загърбват религията, а тези, които днес я защитават, нерядко си служат с отвратителни социополитически похвати; религията прекалено често се обединява с крайната десница. Чеслав Милош, този дълбоко и страстно религиозен поет, католик и същевременно привърженик на отвореното общество, днес е отричан с презрение от крайните католически формации.
С просто око се вижда, че се намираме във време, неблагоприятно за поезията. Всеки, който участва в някой от не толкова многото поетически празници, все едно в коя европейска страна, не може да не забележи, че публиката става все по-малко.
Поезията не е модна, модни са дебелите криминални романи, биографиите на всевъзможни тирани, американските филми и британските телевизионни сериали. Политиката е модна. Модата е модна. Модни са отношенията, но не и субстанцията. На мода са тесните панталони, роклите на цветя, перлите по дрехите, червените пуловери, шлиферите на карета, сребърните обувки и дънките с пайети.
Модни са велосипедите и тротинетките, маратонът и полумаратонът, скандинавското ходене. Не е модно да спреш всред пролетната поляна и да се замислиш. Лекарите казват, че липсата на движение е опасна за здравето. Моментът на размисъл е опасен за здравето – трябва да бягаме, да тичаме напред.
Когато бях на двайсетина години, се възхищавах от поезия, която критикуваше тоталитарната система, наложена в моята страна. Тогава, в периода на буря и натиск, завързах приятелства, които са живи и днес. Но почти всички поети, които тогава бяха обединени от съпротивата срещу несправедливостта, изминаха дълъг път, откриха и други художествени континенти. Открихме двойствеността на света – от една страна, въображението, от друга, реалността на ноемврийското утро, когато листата на дърветата бяха вече опадали. Дълго време не знаех кое е по-важно – това, което съществува или това, което го няма: хората, пътуващи за работа в ранното утро, недоспалите си мъже, четящи едрите заглавия в спортните вестници, следящи загубите и победите на любимите си футболни отбори, жените, дремещи в градския автобус – или може би по-скоро скритите неща, музиката и луната, градовете, които вече ги няма, картините на старите и новите майстори в музеите. И ми бяха необходими много години, за да разбера, че – понеже живеем във вечна амбивалентност – трябва да имаме предвид и двете страни на този неравен дуализъм, не бива да забравяме страданията на хората и животните, не бива да забравяме злото, което е много по-трайно и изобретателно от мечтата.
Нямаме право да забравяме злото, несправедливостта, която непрекъснато променя формата си, преходността – но и радостта, екстаза на преживявания, които не са предвидени в дебелите учебници по политическа теория или социология.
Когато бях дете, Испания ми се струваше прекрасна далечна страна, истински легендарно място, където слънцето свети най-ярко и сенките са най-черни. Страна на Дон Кихот, на рицари и принцеси. По-късно се запознах с реалната, модерна Испания, един от стълбовете на Европейския съюз. И ето ме тук, в Астурия, гост на принцесата – не спирам да се учудвам на това. Както виждаме, всичко се променя, но нищо не се променя. Оказва се, че в Испания имам верни, задълбочени читатели. Това е най-хубавото, което може да се случи на един автор на книги, без значение на стихове или романи. Благодаря за тази изключителна награда.
20 октомври 2017 година
По решение на властите на град Краков Адам Загаевски ще бъде погребан в Националния пантеон.
Страницата подготви Силвия Борисова
