Сара Хюз
Най-голямата жива ирландска писателка е амбициозна както винаги. Разказва за работата си в Нигерия, за начина, по който се справя с критиците и за последния си роман
Хората са благосклонни и снизходителни към повечето писатели, които наближават 90 години – каквото и да са направили до този момент, то е достатъчно и е време да си починат. Една О’Брайън обаче не може да бъде причислена към повечето писатели на 90. През изминалата седмица най-талантливата жива ирландска писателка изнесе тазгодишната лекция „Т.С. Елиът“ за дъблинския „Аби Тиътър“, посветена на Елиът и Джойс. В условията на пандемия лекцията беше записана в ирландското посолство в Лондон и ще бъде излъчена по случай юбилея ѝ. О’Брайън спечели наградата на South Bank Sky Arts за последния си роман „Момиче“ – разтърсваща история за нигерийските момичета, отвлечени от групировката Боко Харам.
Тя ще отпразнува скромно своя юбилей. „Ще се видя с литературния си агент, сина си Саша и още един човек – надявам се, че това е разрешено. Другият ми син, Карло, живее в Северна Ирландия и няма да може да дойде“.
Присъствието ѝ омагьосва – тя е слаба, стилно облечена в черно сако и пола, носи красиво сребърно колие и е с перфектна прическа. Стените в кабинета ѝ са покрити с етажерки с книги – „Книгите са превзели цялото пространство“, казва тя през смях. „Навсякъде са…“ О’Брайън признава, че не е в добра форма и напоследък се чувства уморена, но с готовност отговаря на всеки въпрос, дава добре обмислени отговори и не пести думите си.
Лекцията за Елиът и Джойс „беше дълга и изтощителна“, казва тя. „Не съм свикнала да изнасям лекции и бях много напрегната. Исках да разгледам същността на поезията, да говоря за личността на автора и за мистерията на творческия процес. Очакваше се лекцията да бъде 15 минути, но продължи 150 минути. Радвам се, че написах този текст, но той ми отне твърде много време и енергия“.
Работата върху „Момиче“, книгата с която много се гордее, също е била изтощителна и дълга. „Пътувах два пъти до Нигерия. Усилията ми да създам фикционална история, в чиято основа има толкова много болка и ужас, за мен бяха твърде мъчителни. Разговарях с много хора – момичета, които бяха успели да избягат, техните майки и сестри, специалисти по травматични преживявания, лекари и представители на УНИЦЕФ. Зачитайки чувствата на тези момичета и техните роднини, не биваше да съчинявам факти, но същевременно трябваше да вплета фикционален елемент в техните истории. Някои хора не проявиха разбиране към това“.
Разочарована е най-вече от реакциите в САЩ, където винаги се е радвала на особено внимание и почит. „Във Франция получих награда за тази книга, в Германия – ласкави отзиви от критици и читатели, но в САЩ казаха, че са очаквали „книга, която е по-близо до реалността“, като всъщност имаха предвид, че някой друг е трябвало да я напише“. Поклаща глава. „Изглежда не знаеха какво точно искат“.
Ако О’Брайън звучи като човек, който е уморен от подобни реакции, то това се дължи на факта, че се е сблъсквала с тях много пъти. Първият ѝ роман The Country Girls, написан само за три седмици през 1958 г. и публикуван през 1960 г., е подложен на остри критики в родната ѝ Ирландия и, още по-лошо, влошава отношенията с майка ѝ. „Тя беше засрамена от моите книги и от мнението за тях на хората около себе си“[1].
Четвъртият ѝ роман, August is a Wicked Month, който проследява съдбата на нещастно омъжена жена, която се пробужда сексуално по време на почивка на Френската ривиера, получава „унищожителни отзиви“ в пресата и е забранен в Ирландия. Нападната е яростно и за книгата In The Forest, излязла от печат през 2002 г., която пресъздава живота на известен ирландски убиец. В „Айриш Таймс“ Финтън О’Тул я нарича „престъпница, нарушаваща моралните закони“.
Преди десетилетия пресата представя О’Брайън като жена, която обича светските събития, а къщата ѝ като център на партита със звездни гости, сред които са едни от най-популярните мъже по това време – от Марлон Брандо до Робърт Мичъм. „Това бе по-скоро начин на възприемане на живота ми, а не същинското ми съществуване“, казва тя. „Ванити Феър“ ме нарекоха „палавото момиче на западния свят“ не с лоши намерения, но ако това беше истина, нямаше да мога да отгледам две деца, да напиша 28 книги и пиеси, както и много други текстове“.
В наши дни страната ѝ е далеч по-модерна и разкрепостена и доминиращите нагласи в обществото се приближават до нейния начин на мислене. „Президентът Майкъл Хигинс, един невероятно почтен човек, открито говори за причините за преднамерената злъч, с която бях атакувана. Книгите ми не са изпълнени с омраза към страната, но, както каза ирландската писателка Росита Суитман, наранявам сънародниците си със своята прямота. Винаги съм се опитвала да бъда честна във всичко, което съм написала“.
Сега е моментът да призная, че преди повече от 10 години, като млад и неопитен критик, написах в „Обзървър“ един не особено ласкав отзив за романа на Една О’Брайън от 2016 г. The Light of Evening. Писателката споделя, че този текст дълбоко я е наранил, но приема извинението ми и признава, че за нея тази книга е „несполука“.
„Озовах се в тресавище с този роман, тъй като всъщност той съчетаваше две различни книги и беше посветен на майка ми, към която изпитвах противоречиви чувства. Написах го скоро след смъртта ѝ в период, в който бях объркана и чувствах както вина, така и облекчение. Това показваше, че не контролирам достатъчно добре материала“. О’Брайън се усмихва и всеки остатък от напрежение изчезва. „Нямаше смисъл да замазвам нещата и да претендирам, че съм безгрешна; писала съм рецензии на три книги в живота си и си навлякох неприятности с всяка една от тях“.
Докато много писатели се отдръпват в себе си в напреднала възраст, О’Брайън поема рискове, нещо, което отдава на писането на разкази, и по-специално на разказ за ирландски работник. Подготвяйки се за него, тя посещава редица лондонски кръчми и разговаря с хората в тях. „Този разказ промени начина, по който пишех – всичко, което създавам след него, е резултат от задълбочени проучвания“.
Дали когато погледне назад, някоя от книгите се откроява сред останалите? „Когато написах The Country Girls преди 60 години, бях удивена, че романът е завършен“, казва тя. „Това е забавна книга, а аз плачех през цялото време, докато я пишех. Тя има запазено място в сърцето ми и беше трамплин за развитието ми напред“.
За какво съжалява? „Съжалявам за това, че започнах да ограничавам контактите си с хората, още преди настъпването на пандемията, сякаш ме очакваше дълъг живот. Понякога бях твърде прибързана в оценките си за хората. Също така ми се иска да бях по-разумна по отношение на парите – мисля, че това е в гените ми, роднините по линия на баща ми бяха твърде безразсъдни в това отношение“. Следва пауза. „Животът ми не беше лесен в много отношения. Но е истина, че езикът, мистерията на езика и чудото на езика, както се казва в една прекрасна ирландска песен, ме преведоха през живота… богатството на великия език“.
„Все още храня надежда, че ще създам още една книга: замисълът е в главата ми, но не съм сигурна, че ще имам енергия или време за това“, казва тя с нотка на съжаление в гласа. „Нямам представа дали ще я напиша, но зная, че винаги съм писала честно и със страст“.
Преведе от английски: Ружа Мускурова
Източник: „Гардиън“, 13 декември 2020 г.
[1] Романът, който става първа част от трилогия, поставя открито премълчаваните въпроси за женската сексуалност. И трите романа са забранени в Ирландия. Едва 20 години по-късно трилогията е преиздадена, а по книгата The Country Girls е направен телевизионен филм от режисьора Дезмънд Дейвис. – Б.пр.
